Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,
В последните месеци положението доста се влоши.Мислех,че имам Паник атаки само,но в последствие отключих и силна тревожност.В последната 1 год ми се случиха събития които ме разтърсиха, но мислих,че всичко е нормално. Явно не!
В последния месец аз от сутрин до вечер съм с главоболие и свит стомах и боли.Не ям почти. Настроение никакво.
Обгради се само от близките ми хора.Стигнах до спешното... и от тогава имам страх да стоя сама да излизам.
Ходих на психиатър и съответно антидепресанти. Много често сънувам 2ва мъже,които познавам и те са били част от живота ми до мин год (живи са, просто не поддържам контакт с тях вече).
Дали те са причината?
Тази тревожност ме съсипва и то много

Здравейте , реших да потърся съвет за своята майка , ще опитам да обобщя ситуацията. Нейната майка( моята баба ) в последните години от живота си разви деменция и имаше нужда от доста грижи ,след което почина. Това според мен е довело до състоянието на майка ми за което разбрах случайно от колежка , която ми сподели че и поискала пари. От там няма да навлизам във всичките подробности ,но се оказа ,че някой чрез фейсбук се представя за известна личност , тя беше убедена , че това е този човек и е влюбен в нея и му беше пращала пари. Мъчихме се всякак да говорим с нея цялото семейство , водих я на консултация със психолог - тя ми сподели ,че е начална форма на психоза и я препрати на психиатър , но тя до ден днешен отказва да отиде и става нападателна само като го спомена. Имаше периоди , в които беше подозрителна към всички и всичко , мислеше ,че я тестваме и изследваме тайно , отчужди се от нас , държи се зле на моменти , в други си е тя. На своя глава ( което знам ,че е много грешно) започнах да и давам хедонин. Приема 3 х 25 мг. Нещата с подозренията и страховете че я следят и подслушват отшумяха , но се държи много зле с баща ми изолирала го е напълно от живота си и той не знае вече какво да прави. Ако имате някакъв съвет с какъв подход бихме могли да я убедим да посети специалист ще съм много благодарна или като цяло някакъв съвет как да общуваме правилно с нея , за да не ни приема за врагове и да приеме помощ от нас .

Здравейте, Людмил Стефанов.
Имам доста психологически проблеми, но имам конкретен въпрос за съвет и помощ.
Нервността която имам ми отключи нервни тикове в устните с движения. Това е срещано и при майка ми и беше и при баба ми ( всички назад са нервни хора от страна на майка ми).
Колко съм критикувала майка ми, и тя все ми казваше, че не се усеща да мърда устни а с времето и стана дори по-бързо и грозно темпото.
Тиковете са ми постоянни.
На 33 години съм ( ако има значение) .
Последните години имах стрес, тревоги, притеснения с това, че не забременявах, съответно депресивни състояния, огорчение, обвинение.. но сега детенцето ми се появи и съм по-спокойна, но съм ужасно припрян и енергичен човек, съответно и изнервен.
Как да се справя с нервните си тикове, че да престана да ги правя? Трябва ли посещение при психолог за разрешаване на другите ми проблеми паралелно със справянето с тиковете? Ако трябва да разкажа за другите проблеми ще стане доста дълъг пост.
Благодаря.

Здравейте, г-н Стефанов. Днес при разговор с баба ми, тя ми сподели, че майка ми е имала невроза (така го нарече тя), когато е била на 12-13 години. Изпитвала е силен страх от рутинни дейности, например когато си е мила косата. Тогава баба ми я е водила на невролог. Моля, посъветвайте ме какви въпроси да задам на баба си, за да мога да разбера (надявам се с Ваша помощ) какво е било състоянието на майка ми тогава. Искам да знам болна ли е била, имала е някакво психическо сътресение или нещо друго.
Благодаря предварително!

Здравейте,
Предстои ми вадене на всички долни зъби с локална упойка и Дормикум за седация, като ще бъда в съзнание.
Страдам от тежка депресия и имам силни Паник атаки. Страдам и от Дентофобия.
Моля дайте съвет за справяне. Всеки ден мисля за тази процедура.

НУЖДАТА ОТ ПОДКРЕПА НА ЗДРАВИТЕ
/не само НА болните/
Здравейте!
За хора в състоянието на майка Ви е необходимо да си взимат лекарствата, предписани от психиатър, и това е на първо място!
На второ място идват възможностите за оптимизиране на ситуацията, свързани с поведението на близките. За мен универсалното лекарство в подобни случаи като деменцията и каквато и да е диагностицирана психоза, е да не влизаме в спор с човека, който има странните идеи и да се съгласяваме с него. Например, ако той има нереалистични опасения от съседите, че кроят някакви заговори срещу него /да му вземат имота и други подобни/, е по-добре ДА МУ КАЖЕМ: "Спокойно, ще вземем мерки, ще проверяваме всеки ден имотното си състояние и така нататък", вместо да му казваме: "Няма страшно, това не е реално. Те са много добри хора и винаги сме се разбирали" и други подобни...
Дотук добре. Това е принципната постановка. Но как може да се отработи това, че се възползва от майка Ви един измамник, който е успял да я накара тя да се влюби в него от разстояние и да ѝ взема парите? И това, че тя пренебрегва баща Ви? Защото патологичното еротично влечение си е истинско еротично влечение както всяко друго. Знаете, че и ние, здравите, изпадаме в един вид лека форма на лудост, когато сме прясно влюбени. И на баща Ви му се пада тежката участ да живее с жена, на която е гласувал доверие да прекара с нея живота си, и същевременно тя да е влюбена в друг и да го ненавижда.
Може би най-важното, което може да правите в тази ситуация, е да му засвидетелствате любов и разбиране, включително и готовност, ако за него става невъзможно да живее в подобна ситуация, да приемете той максимално да се дистанцира от майка Ви.
Имам предвид да му кажете в прав текст: "Татко, ти си най-потърпевшият в тази ситуация и аз съм съгласна да подкрепя всяко твое решение, което ще ти донесе облекчение и възможност да се чувстваш по-добре". Защо това е толкова важно! Защото, ако баща Ви се чувства разбран и подкрепен от децата, ще може по-спокойно да понася патологията на съпругата си. А когато той е по-спокоен и настроен по-лесно да приема реалността, конфликтното напрежение в родителската двойка може да намалее чувствително. И това косвено ще упражнява благотворно влияние и върху психичното състояние на майка Ви. Възможно е и тя да се успокои, когато баща Ви е по-спокоен. Затова си струва да насочете една немалка част от усилията си към здравия, а не към болния си родител.
ПРИ ВСИЧКИ ПОДОБНИ СИТУАЦИИ Е ДОБРЕ ДА СЕ ГРИЖИМ И ЗА ЗДРАВИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ СА ИСТИНСКИТЕ СТРАДАЩИ!!!

Здравейте!
Задавам си въпроса: "За какво Ви е всичко това?"
На първо четене, ситуацията ми намирисва на нещо недобро.
Питам се дали баба Ви не се опитва да неглижира майка Ви и да я представи в лоша светлина? Кому е нужно тя толкова да изтъква трудностите, които е имала с майка Ви? Просто и майка Ви, като всеки човек през пубертета, е станала по-раздразнителна към родителите си, почнала е да им реагира нервно, да тръшка врати, да плаче, да буйства... С една дума - стремяла се е със зъби и нокти към повече независимост. Била е дете, обхванато от "чувството за възрастност" /това е психологически термин/.
Мисля си всичко това, защото, както казах вече, тук е интересна мотивацията на баба Ви. Зная много баби, които показват с поведението си и дори казват в прав текст на внуците си:
"Аз съм по-добрата майка за теб!"
В този смисъл, ако и Вие имате подобно чувство, не виждам смисъл да се ровите в пубертета на майка си, влизайки в коалиция с баба си срещу нея. МАМА Е НА ПЪРВО МЯСТО И СЛЕДВА ДА СЕ УВАЖАВА!!!!
И още: Кой не е бил невротичен през пубертета? Вие ли? Аз ли? Баба Ви ли?... Кой?
Ще Ви кажа убедено: Всички сме били невротични през пубертета. И децата ни, и внуците ни, и правнуците ни, и праправнуците ни, и т.н. /да са живи и здрави!!!/ също ще бъдат невротични...
И хич няма да е добре някой да се мъчи да печели дивиденти от това "странно" обстоятелство.
Бъдете здрава!!!

Добре е да ходите на терапия.
А за предстоящата плашеща операция си помислих, че има зъболекари, които при такива пациенти прилагат хипноза и други специални техники..
Преди години случайно се запознах с един стоматолог Венцислав Стоев, който е обучаван в множество психотерапевтични методи.
Намерих Ви линк към него в супердок.
https://superdoc.bg/lekar/d-r-ventsislav-stoev-8927

Здравейте!
Тикове и други натрапчиви действия сравнително лесно се лекуват с техниката на парадоксалното намерение, създадена от Виктор Франкъл, много доразвивана и от Милтън Ериксон и други големи терапевти..
В практиката си не съм имал НИТО ЕДИН СЛУЧАЙ ДА НЕ СЕ СПРАВЯ С ТИКОВЕ, стига клиентите наистина да спазват инструкцията ми стъпка по стъпка:.
А ТЯ Е:
1. Нагласете си смартфона да Ви дава сигнал през половин час;
2. Щом Ви сигнализира, започвате де правите нарочно тика с устните в продължение на две минути. Правите го ОСЪЗНАТО, може би най-добре пред огледало /ако нямате огледало под ръка, можете да се гледате през камерата на смартфона като при селфи/;
3. Ако не сте способна да се мотивирате да прилагате тази проста техника, би трябвало да помислите за по-всеобхватна терапия. Защото тези тикове Ви свързват с майка Ви и баба Ви по майчина линия. Това са двете най-значими жени във Вашия живот. Не е невъзможно да Ви е трудно да ги спрете. Не е невъзможно да не МОЖЕТЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИТЕ СЕБЕ СИ без тези тикове.
4. НО ПЪРВО, ПРОСТО ЗАПОЧНЕТЕ ДА ПРАВИТЕ УПРАЖНЕНИЕТО!!!!!!!
УСПЕХ!!!!!

Благодаря за отговора, г-н Стефанов. Уважавам и обичам майка си и няма човек, който да я замести. Причината, поради която искам да знам дали тази, така наречена от баба ми невроза, е била някакво заболяване,   е да съм запозната с фамилната ми анамнеза. Така, както знам че прабаба ми е имала глаукома, а баба ми има повишено очно налягане, и всяка година си проверявам щателно очите.
Майка ми сама ми е споделяла, че е била много страхлива като малка. Дори сега забелязвам че се страхува много от разни неща(ако е важно ще споделя какви), и дори не може да спи от притеснение понякога. За пръв път в съзнателния ми живот, от който имам спомени (на 37 години съм), чувам за тази "невроза". И като се замисля никаква друга трудност баба не ми е споделяла да е имала с мама, а вероятно е имала, макар и тривиални и съвсем нормални. Не ми е казала лоша дума за нея. Прав сте за пубертета, просто когато говорихме за това, изобщо не ми мина през ума, че е възможно тези реакции да са в следствие от него.
Нямам чувството, че баба ми се има за по-добра майка за мен от майка ми. И силно се надявам баба ми да не дискредитира мама по някакъв начин, защото мама всяка седмица, ходи да я види на село, коси и тревата, почиства й и т.н. нормални грижи за възрастен родител. Баба ми ще стане на 88 години този месец и като изключим това, което писах за очите и малко високо кръвно е в много добро физическо и здравословно състояние. Няма нужда някой да се грижи за нея. Майка ми го прави от любов.

Живея далече от родителите си. Успявам да отида около веднъж годишно при тях с децата.
Освен, че са далече те изобщо, ама изобщо не се разбират. Или си баща ми вика по майка ми или изобщо не си говорят, чак си пречат ако могат с нещо, особено той. Живеят в една къща, в отделни стаи са. Не може и дума да става за развод или раздяла, в малък град са и естествено - какво ще кажат хората.
Това също ме спира да ходя, не ми харесва децата да виждат и чуват такава токсична атмосфера. Освен това е много трудно, някой постоянно е сърдит ако сме в стаята на другия или децата ме питат защо не можем да седнем заедно на масата, защо дядо е сърдит (той е по-често сърдития от двамата и по-избухлив). Никога не ходим по празници, защото няма как да празнуваме Коледа в две отделни стаи. Ходим през лятото.
Те се сърдят и негодуват, че ходим рядко, че били все сами, че на другите хора там децата идвали по-често.
Те не искат да идват обаче почти никак, макар че са силно добре дошли, пътят им дълъг, имат си задължения.

Всичко това ме кара да чувствам непрестанна вина. Чувствам се виновна, че жиивеят така - нерадостно, отровно съжителство. Страхувам се, че ако единия пострада, разболее се - другия дори няма да му помогне (не знам дали е така, Слава Богу са относително здрави).
Изпитвам вина и че са далече и ако имат нужда от помощ, няма да мога да им помогна. Да занеса храна, да поговорим, не дай Боже да е нужно гледане.
Чувствам се дори гузно, заради родителите на мъжа ми, които живеят близо и по-често виждат децата и им помагаме много повече.

Осъзнавам, че няма какво да сторя за възрастни хора, взели своите собствени решения.
На ниво разум разбирам това, но на ниво чувства ми се свива сърцето. Иска ми се да преодолея това някак, но не знам как, тежко ми е

[quote author=Людмил Стефанов link=topic=1201557.msg48013571#msg48013571 date=1715392635]
НУЖДАТА ОТ ПОДКРЕПА НА ЗДРАВИТЕ
/не само НА болните/
Здравейте!
За хора в състоянието на майка ви е необходимо да си взимат лекарствата, предписани от психиатър и това е на първо място!
На второ място идват възможностите за оптимизиране на ситуацията, свързани с поведението на близките. За мен универсалното лекарство в подобни случаи като деменцията и каквато и да е диагностицирана психоза, е да не влизаме в спор с човека, който има странните идеи и да се съгласяваме с него. Например, ако той има нереалистични опасения от съседите, че кроят някакви заговори срещу него /да му вземат имота и други подобни/, е по-добре ДА МУ КАЖЕМ: "Спокойно, ще вземем мерки, ще проверяваме всеки ден имотното си състояние и така нататък", вместо да му казваме: "Няма страшно, това не е реално. Те са много добри хора и винаги сме се разбирали" и други подобни...
Дотук добре. Това е принципната постановка. Но как може да се отработи това, че се възползва от майка ви  един измамник, който е успял да я накара тя да се влюби в него от разстояние и да ѝ взема парите? И това, че тя пренебрегва баща ви? Защото патологичното еротично влечение си е истинско еротично влечение, както всяко друго. Знаете, че и ние здравите изпадаме в един вид лека форма на лудост, когато сме прясно влюбени. И на баща ви му се пада тежката участ да живее със жена, на която е гласувал доверие да прекара с нея живота си и същевременно тя да е влюбена в друг и да го ненавижда.
Може би най-важното,  което може да правите в тази ситуация, е да му засвидетелствате любов и разбиране, включително и готовност, ако за него става невъзможно да живее в подобна ситуация, да приемете той максимално да се дистанцира от майка ви.
Имам предвид, да му кажете в прав текст: " Татко, ти си най-потърпевшия в тази ситуация и аз съм съгласна да подкрепя всяко твое решение, което ще ти донесе облекчение и възможност да се чувстваш по-добре"
Защо това е толкова важно! Защото ако баща ви се чувства разбран и подкрепен от децата,  ще може по-спокойно да понася патологията на съпругата си. А когато той е по-спокоен и настроен по-лесно да приема реалността, конфликтното напрежение в родителската двойка може да намалее чувствително. И това косвено ще упражнява благотворно влияние и върху психичното състояние на майка ви. Възможно и тя да се успокои, когато баща ви е по-спокоен. Затова си струва да насочете една не малка част от усилията си към здравия, а не към болния си родител.
ПРИ ВСИЧКИ ПОДОБНИ СИТУАЦИИ Е ДОБРЕ ДА СЕ ГРИЖИМ И ЗА ЗДРАВИТЕ, ЗАЩОТО ТЕ СА ИСТИНСКИТЕ СТРАДАЩИ!!!

[/quote]      Благодаря Ви , ще спазя препоръките . Понеже вярва че е добре , а ние се опитваме да изкараме , че нещо и има пти последните ми молби да се консултира с професионалист каза ,че съм най  - лошата дъщеря ,защото съм я излъгала ,че нямало нищо между тях преди , но сега била убедена защото той и го показвал.....денонощно гледа негови клипове ( на известната личност) и еярва ,че той и ги праща. След този ни разговор не ме потърси 6 дни не се поинтересува и от внука си ,нещо което никога в съзнателния си живот не е правила и много трудно приемам. Баща ми отиде на доктор за помощ и тя изписа Анафранил и Олфрекс , които занесох на дядо ми да я примоли да ги пие , защото последно каза ,че той я подкрепял ( което не е така) но уж да вървя по нея ,но и с него се скарала и отказва. Ще продължавам да опитвам дано стане чудо ,че нямам сили. Баща ми всички го подкрепяме да не седи там даже да дойде временно да поживее с нас , но той хем не издържа там хем го боли и хо е страх да я остави сама и всичко е голям филм и така. Благодаря найстина отново за изслушването и съветите

Здравейте! Лекувам онкологично заболяване, което майка ми е преборила, когато съм била малка. Малко след началото на лечението имах скенер, който показа, че всичко е наред вече и просто проължаваме протокола до край. През цялото време, от самото начало бях позитивна, вярвах в успеха на лечението, само чаках да се почувствам добре след химиотирапията и не си спирах, все бях в движение. Лекарите ми се смееха, че броя химиотерапиите до края. Много се вълнувах, че дойде 12тата, последна, химиотерапия, занесох и торта да почерпя....мина, но сега ме е страх. Предстои ми скоро нов скенер и умирам от страх да няма рецидив. Насълзяват ми се очите само като си помисля, моля се на господ да мога да си отгледам децата (а дори не съм много религиозна).... На какво се дължи този страх сега, когато трябва да ми е леко на душата и как да го контролирам? В началото имаше едни 2 седмици, в които имах страхове, но това беше, 6 месеца вярвах, че всичко ще е наред. Изобщо как се живее след рак, страха изчезва ли?

Здравейте, г-н Стефанов. Не знам как да се изразя, съзнавам, че звучи надменно и това не е правилно, обаче имам чувството, че аз пораствам духовно и вибрациите ми се издигат, защото се старая към това, а мъжа ми - не и ни става все по-трудно да общуваме.
Искам да вметна, че не спирам да се чудя как хората имат хармонични взаимноотношения. Винаги съм се чудила как хората се обичат, как се търсят и искат да са един с друг, независимо дали родители и деца, приятели или партньори. Не мога да кажа, че в моите взаимноотношения има постоянни скандали, но бих казала, едно безразличие, съчетано с компромиси. Винаги съм била наясно, че хората не са идеални и в общи линии отношенията ми с хората се основават на това да ги приемам с недостатъците им, отчитайки добрите страни, но за някакво въодушевление и голямо желание да съм с някой, обикновено не става дума.
По въпроса за мъжа ми, колкото и да ми е мъчно да го кажа, той почти няма никаква обща култура и странични интереси извън работата си и поддръжката на дома, като в последното аз го виждам вманиачен. Споровете ни обикновено са на тема, как аз не пазя и съм немарлива, за разлика от него, който следи да няма едно петънце, капчица или драскотина никъде. Аз си дадох сметка, че не искам да се превръщам в такъв човек, защото баба ми беше такава и цял живот ни тормозеше по този начин, така че за мен това не е хубаво качество. Освен това той явно е много комплексиран, въпреки изглежда добре и има добре платена професия. Говори само за недостатъците на хората, особено на мъжете. Т.нар. му приятели са все по-зле изглеждащи от него, по-бедни и без жени. Сигурна съм, че не го прави съзнателно, но според мен той иска да е заобиколен от такива хора, които превъзхожда по някакъв начин, защото има ли покрай него човек на неговото ниво, той се смачква по някакъв начин. Намира недостатъци на другите бащи на децата, с които дъщеря ни си играе, т.е. мъжете, които са нормални, грижовни, със семейство и професия, той им търси лошите страни (един бил пълен, друг стиснат) и не иска да общува с тях. И за капак на всичко смята, че е много забавно къде на шега, къде на сериозно, постоянно да ме обвинява, че заглеждам други мъже. Това по никакъв начин не е вярно, защото моят свят не се върти около секса, както неговия. Сякаш той не може да разбере какво друго му трябва на човек в отношенията с хората извън секс и му е много чудно как искам да ходя на различни места и да се виждам с други хора освен неговите приятели стари ергени, за това обръща всичко към това, че съм търсела други мъже.
Искам да сме нормално семейство с нормални интереси, което посещава различни места и има семейни приятели, можете ли да ми дадете някакъв съвет? Благодаря предварително!

Здравейте!
На 27 г съм. Имам прекрасен мъж, детенце на 3г и съм бременна в 8ми месец с второто ни детенце. Привидно всичко ми е изключително подредено и щастливо. Но аз се чувствам ужасно, кариерно преди първото дете не постигнах нищо, сега съм без път напред. Нямам опора от родителите си. Не намирам хоби, което да ми донесе удоволствие, не искам да се социализирам. Чувствам се в страхотна дупка, от 3 години насам, живея само за да бъда майка на детето си. Искам да намеря себе си, искам да се усмихвам отново….