Имам си една малка, но своя максима за пътешествията – почти никога не гледам снимки на места, които ще посещавам, защото впечатлението е несравнимо по-различно. Оставям друг да мисли и да организира. Всеки имаше своите силни страни и хобита. Илиян това правеше, четеше непрекъснато, разглеждаше разни снимки (хобито му е да фотографира). А и беше посещавал този закътан край на България, та той ни водеше…
Отдавна знаех, че в този край има нещо мистично, непознато, приютил своят различен свят – природа, история, архитектура, легенди. Както винаги това вълнуваше моето въображение. Стечението на обстоятелствата ме доведе до гореспоменатата язовирна стена, леко изморен от виещите се шосета от Хасково насам. На един хвърлей от язовира се намираше острото каньонче Шейтан дере. Слизайки, видях проядени скали и мързеливо течаща вода. Долу до водата се разкрива гледка към острите канари. Хубаво е да седне човек и да съзерцава причудливите заострени фигури, чувствайки приятната хлад, идваща от водата.
Следващото място беше крепостта Букелон до с. Маточина – толкова далеч не бях очаквал да стигна, прекосявайки Сакар планина. Тази планина толкова е ниска, че някои казват, че е пустинята на България. Привечер вече разглеждах крепостта – едно от многото места с история. Тук цар Калоян разкъсва Латинската империя и спомага възстановяването на Византия. Всъщност е само една кула, но разположена досущ като в приказките върху хълм. Така погледната е идеална за магнетични снимки, особено на залез-слънце. Имаше един леко тъжен нюанс на идиличното място.
Илиян посочи селцето до крепостта и каза следното: "Колко е тъжно, но това е българското село". Беше прав, къщичките имаха такъв отчаян и мизерен вид, че се съгласих с него.
По пътя към селото има една скална църква, но беше вече толкова притъмняло, че не можахме да я разгледаме добре. Нощта прекарахме в хубав откъм условия мотел в гр. Елхово.
Следващият ден беше толкова слънчев, че направо ни подсказваше колко богат откъм впечатления щеше да бъде. Първото чудно място, което разгледахме, беше Етнографският музей в града. Да, същият онзи прочут музей, със своята удивителна колекция от традиционни дрехи от този край. Богат и с другите неща – главно от тогавашния бит (Българското Възраждане).
С натежали откъм нови знания глави се насочихме към вътрешността на моите "Гори тилилейски" – Странджа планина. Макар да е само една от тридесет и трите планини на България, за мен беше своеобразен връх в моите обхождания из България – беше ми последното бяло петно.
Следващото магнетично място беше Мишковата нива. Горда останка на блестящата, но безписмена култура на траките, светилището разстилаше каменните грамадни блокове, подредени в кръг, пред очите ни. Загадка, както винаги… Гъста гора и каменни останки. Както бих казал аз – няма нужда да летите през цяла Европа, за да видите най прочутия мегалит Стоунхендж. Тук открих своя "Стоунхендж". Като стигнете там, първата ви работа е да се качите на панорамната тераса. Оттам се вижда доста добре светилището. Следващата ви стъпка – разходка из блоковете, потапяйки се в атмосферата на сакралното място.
Гробницата на богинята Бастет беше третото подред място в нашия списък за посещения. Стига се до нея след едночасово ходене по пътека в гората. Интересни са много неща около нея. Като се почне с това, че Бастет е египетска богиня, загадъчните обстоятелства около археологическите разкопки, наредени от Людмила Живкова и пр. По последни данни – аномалия. Видяна през моите очи, тя беше една обрасла дупка с вода, с едни фигури, в които всеки може да припознае нещо. Има разни фигури на котки (Бастет е богиня на котките). Не всички от нашата "експедиция" бяха очаровани от "гробницата". За мене пък си беше една приятна разходка, поредно откриване на място, още едно пътуване.
Последна в списъка ни за посещения чакаше местността с многозначителното име "Градът на мъртвите". За да се достигне до "Града", се върви по една наклонена пътека около трийсетина минути. С приближаването и благодарение на табели, на нас ни ставаше все по очевидно, че пристъпвахме през древно тракийско гробище. Погребвани са били по-богатите от населението. Разбира се, камерите бяха разкопани от иманяри. Имаше всякакви – малки, големи... Някак си мястото беше изпълнено с призрачност и ние със страхопочитание напуснахме тракийското гробище.
Пътьом към Малко Търново се отбихме да разгледаме водопада Докузак. Толкова леснодостъпен, че ние се разминахме с баби, дошли да се полюбуват на гледката... Неособено голям, но мястото е пълно с зеленина и прохлада, породена от пръските на водопада.
Последният ни ден в сакралната Странджа беше отбелязан с мързелива разходка из Малко Търново и пасторалния архитектурен резерват – сякаш застиналото във времето село Бръшлян. Влязохме в няколко къщи. Архитектурата им беше особена, тяхна си.
Така завърши моята експедиция към последното ми географски бяло петно на България. Странджа не може да бъде обходена за два дни. Толкова успяхме да видим за кратките два дни, но завинаги ме плени със своята различност и загадъчност.
Информация
Ходи се целогодишно, но най приятно като време – пролет/есен.
Планирайте предварително, проучете местата, навигацията – защото имаше един случай, когато местните ни пренасочиха, понеже пътят бил разбит.
Добре е да се снабдите с пътеводители, за да си прецените дали искате да посетите дадено място.
Посещавали ли сте този край на България? Кое най-много ви е впечатлило в Странджа и Сакар?
#ПътувайИСподеляй #Странджа #Сакар #планина #крепост #тракийскагробница