Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, как е най-добре да се справим с вечно критикуващи родители и властни/манипулативни? Вече съм над 30г и много ми пречи това

Здравейте!
Въпросът Ви най-вероятно означава, че не сте се отделили от родителите. Дори се питам дали нямате общ хладилник?  Ако е така, първата стъпка е ясна - застанете на дистанция и не разчитайте на тях. Оставете ги вече да си гледат живота. Те са ви дали достатъчно!

Здравейте,
Мисля, че съм на ръба на психическите си сили и наистина имам нужда от помощ. Проблема ми е свързан с няколко неща според мен самата, с които не знам как да се справя и да изляза от безумната ситуация в която живея и съм постоянно нещастна, недооценена и разстроена.
Главния проблеми е свързан с мъжът до мен, заедно сме от няколко години, не живеем заедно, виждаме се рядко, повече комуникираме по чат. От самото началото той ми всява чувство на малоценност, набива ми комплекси, че съм недостатъчно привлекателна и не го привличам сексуално, а вече и не жалае да ме вижда и да прекарва време с мен по негови думи. Казва ми, че аз съм наивна, смотана и не умея да се защитавам, нито знам как една жена да се държи с мъж. Според негови думи не ме обича, не държи на мен и е с мен, защото му е жал. При всеки опит за раздяла аз изпадам в отчаяно положение, нервен срив сълзи, паник атаки. Умишлено се държи зле с мен заради моя грешка, но преди тази грешка поведението му беше същото и той няма да спре докато не си тръгна от него. А аз не желая да си тръгна от него, все си мисля, че щом още си пилее времето с мен има нещо което го държи и трябва да намеря начин да го накарам да ме уважава и да ме зачита. А ако не намеря да се науча за следващата ми връзка. Благодаря Ви

Ужасно разочароващ отговор от психолог. А предпоследното изречение е просто нелепо.

Здравейте, Malka Sladka!
От писмото Ви, а също така и от името, което сте си избрали, се вижда, че Вие стоите като твърде Malka. И вместо да се откажете от една комуникация, от която отдавна е ясно, че нищо няма да излезе, Вие наричате този, с когото осъществявате  комуникацията, "мъжът до мен".
При положение че нито живеете заедно, нито се виждате, а просто будувате заедно в чата, вместо да се наспите добре, за да имате време и сили за по-перспективни занимания.

Ще Ви кажа какви въпроси си задавам, докато чета Вашето писмо. Питам се дали изобщо искате връзка, или се страхувате от такава? Защото много често съм имал клиенти, които тенденциозно си подбират за общуване хора, които не са на разположение за връзка. Или живеят в далечен град, в далечна страна, или са обвързани, или просто не са заинтересовани от нещо по-задълбочено. И които не търсят контакт на нивото на сърцето и душата; не копнеят да те докосна нежно, а се задоволяват с докосването на клавиатурата с върха на пръстите.

Кога обикновено се случва човек дълбоко в себе си да не иска връзка, а просто да се заиграва с комуникация в чата, от която не може да излезе нищо? Ще Ви дам няколко примера, а Вие прецените дали някой от тях не се отнася до Вас. Това може да се случва например:
- ако сте дълбоко разочарована от предходна връзка и се страхувате, че всяка следваща ще бъде такава;
- ако сте били физически или психически наранена;
- ако имате непреживяна връзка от по-ранна възраст, включително от детството, която заема голямо място в сърцето Ви и там всъщност няма място за друг;
Много често жените несъзнателно отбягват връзка. Ако някоя жена от предходни поколения /майка, леля, баба или прабаба/ е имала съдбоносни последици, свързани с Ролята ѝ на жена и съпруга. Например:
- жени, насилвани, унижаване или дори убити от съпрузите си;
- жени, заболели или дори починали след раждане;
Често такива истории от семейната система на жената я обезсърчават да търси връзка и тя само си избира за "партньори" мъже, които всъщност не са на разположение.

Пишете също, че той Ви казва /цитирам/: "не съм недостатъчно привлекателна и не го привличам сексуално, а вече и не желае да ме вижда и да прекарва време с мен по негови думи. Казва ми, че аз съм наивна, смотана и не умея да се защитавам, нито знам как една жена да се държи с мъж. Според негови думи не ме обича, не държи на мен и е с мен, защото му е жал".
Това, че понасяте изобщо подобни думи, ме кара да се питам кой друг Ви е казвал, че не ставате, сравнявал Ви е с другите деца и то подчертавайки, че те са по-добри, по-умни и по-красиви от Вас? Много често това са родителите и така те сриват самочувствието на детето и то не може да преодолее този фактор и в зряла възраст..
До подобен резултат води и това, човек да е бил обект на подигравки и тормоз в училище...
Само по такива причини е възможно да подценявате себе си до такава степен, че да казвате ужасните думи /цитирам и ги подчертавам/: "А аз не желая да си тръгна от него, все си мисля, че щом още си пилее времето с мен има нещо, което го държи и трябва да намеря начин да го накарам да ме уважава и да ме зачита..."
Говорите и за някаква ваша "грешка", която той Ви натяква, но пък се е държал пак зле и преди "грешката". Ако правилно съм разбрал, Вие сте имали контакт с друг мъж по време на тази комуникация в чата. Поздравления за това!!! И нещо ме кара да си мисля, че този друг мъж може да е бил интересен и перспективен, но Вие да сте го пренебрегнали, защото по посочените по-горе причини си търсите такъв, който да не е перспективен.
Какво мислите за моята обратна връзка?
Поздрави!

Здравейте!
Ще изложа накратко проблема си.
Имам дете на 2 год. и половина.Откакто се роди животът ми минава в постоянен страх,дали е здрав,дали всичко му е наред,дали ще се разболее.. Изпитвам ужас,когато предстоят контакти с други хора и всячески се опитвам да ги избягвам.Буквално бих се "затворила" вкъщи с него, за да сведа до минимум вероятността от зараза при контакт с други човешки същества.
Не посещава детска градина,но все някога ще трябва да отиде.Слушайки колко често боледуват децата тогава,почти съм сигурна,че ще си намеря причина да не го пусна,независимо,че да стоя поредна година без работа също не ме устройва.

Какво е мнението ви?Бих ли могла да си помогна сама?И изобщо това нещо преодолява ли се някога или ще се чувствам така докато съм жива?

Здравейте!
Проблемът, който споделяте, никак не е случаен. Възможно е да премине от само себе си, тъй като психиката има способността да се самолекува.
Но все пак е по-добре, ако се задълбочите в изследването на причините да стоите така тревожна за здравето и живота на детето си. Защото, ако продължавате така, съвсем логично детето Ви ще стане тревожно, особено в по-ранното си детство, а когато стане тийнейджър, много е вероятно до такава степен да му е дотегнала майчината "грижа", че да стане гневно и да направи нещо неразумно и не в негов интерес, за да избяга от нея.
Тук искам на Вас и на всички да кажа нещо за природата на грижата. Грижата и на най-добрата и уравновесена майка има свойството, когато се натрупа в едно по-голямо количество, от само себе си да се превръща в контрол. Когато се грижиш прекалено, ти всъщност контролираш. Затова добрата грижа се подчинява на принципа на минимализма. Тоест даваме на човека минимално необходимата грижа, с която той може, като се възползва от нея, да се справи сам. Така детето се чувства автономно и насърчено да израства.
Ще Ви дам и съответните посоки, в които да търсите причините за Вашия проблем:
НО първо искам да Ви задам въпроса, къде е бащата? Заедно ли сте? Обичате ли се? Има ли между Вас уважение? Защото, ако майката е склонна да пусне бащата в живота на детето, той рано или късно навлиза в живота му като една мощна ракета носител и му помага да излети от семейното гнездо. Това е нещо, за което майката по природа няма склонност. И нейната склонност е да държи детето в скута, до утробата и до гърдата. А Вие по някаква причина имате склонност дори да прибирате детето обратно в утробата, за да не би да му се лепне някой вирус и да се закашля. Нека видим защо това е така. За целта си помислете по следните въпроси:
- Вие самата дали сте боледували тежко като дете и то по такъв начин, че да не сте виждали майка си и да сте се страхували за нея? И как протече Вашето раждане? Лесно или трудно? Били ли сте например в кувьоз? Ако нещо от това, което изброявам, е така, значи носите този детски страх в себе си досега и;
- имате ли загубени, мъртвородени или неродени деца? Ако това е така, то вие виждате тези деца в здравото си, живо дете и се страхувате, че и с него ще стане същото;
- има ли във Вашата семейна система деца на майка Ви, на някоя от бабите Ви и дори прабабите Ви, загубили живота си твърде рано или пък някоя от тези жени да е правила много аборти? Това също нагнетява тревожност в жените и майките в следващите поколения
- особено сериозно си помислете дали във Вашата семейна система има деца, загинали при съдбовни и тежки обстоятелства? Например загинали по пътя деца на бежанци от Егейска Македония или Одринска Тракия? Или пък загинали от глад или студ по време на войната, или при пожари, удавяне и други нещастни случаи? Подобни събития са ужасяващи и също превземат умовете и въображението на майките от следващите поколения.
Вярвам, че разбирате посоката, към която Ви насочвам да мислите. Такава тревожност не пада от небето и трудно се лекува със съвети по "принцип". В психотерапията има един железен принцип: "Където е проблемът, там е и решението!" Затова е важно да направим първата стъпка, която представлява едно изследване, за да открием къде е проблемът. Иначе няма как да знаем къде да търсим решението.
Така че помислете и пишете, и аз отново ще се включа.
Бъдете здрава и щастлива!

Здравейте и благодаря за включването!

На първия ви въпрос относно какви са отношенията ми с бащата на детето - заедно сме,обичаме се,уважава ме се.Той е пълна противоположност на моя характер,следователно честичко се дразни на моите изблици на паника и прекомерно притеснение.

На другите въпроси..Не съм била в кувьоз,раждането ми е било много леко,по думите на майка ми.Не знам за загуби на деца на мои близки или роднини,няма нещастни случаи в семейството.

Аз съм притеснителна,срамежлива,неуверена,страхлива от както се помня.След появата на детето притеснението наистина взима връх над всичко останало.Не искам да бъда свръхконтролираща майка,нито майка орлица, която да пречи на порастването и изграждането на характера на детето.Много добре осъзнавам че поведението ми не е здравословно,не е нормално,ако щете.

Здравейте,
След претърпяна травма на коляното, вследствие подхлъзване у дома, развих фобия, че ще се случи отново да падна и да получа нова травма. Претърпях операция и скоро почвам физиотерапия, но ето го и проблема: страх ме е да ходя. Не си представям да ходя без шината и патериците. Имам чувството, че никога няма да мога да се оправя. Че ще ми се случи отново да ми излезе капачката. Имам халтави стави и разкъсана връзка на капачката/не кръстни/. Малко над 30г съм, а развивам фобия от ходене, както и паника, депресия и постоянно ми се плаче. Зная, че пътят на възстановяване ще е    труден. Имам и две деца, едното много малко, но не намирам смисъл. Минават ми и кофти мисли защо изобщо е нужно да минавам през тези мъки и болки. Не зная какво да правя и как ще се оправя...

Здравейте!
Стигнах до етап в живота си, в който не харесвам онази в огледалото и ме е страх от нея! "Онази" може би винаги е била дълбоко в съзнанието ми, защото през годините се е случвало веднъж, два пъти да надделява. Но откакто преди 2 години разбрах, че съм болна от Множествена склероза и то докато бях бременна в шестия месец, Онази започна да се показва доста често, а в последните месеци Онази е превзела живота ми и сякаш е заключила съвестта ми - достатъчно, за да не може да я спре и недостатъчно, за да спрат угризенията и вината.
Онази се държи ужасно с всички! Тя постоянно критикува мъжа си, упреква приятелите си, не уважава родителите си и крещи на малкото си дете! Тя мрази хората по улиците, не иска да вижда никой, но е постоянно онлайн и завижда на измислените животи! От негативните мисли в главата си, Тя няма време да проумее какъв прекрасен късмет има! Тя мрази външния си вид, но не спира да се тъпче и не тренира, не се поддържа!
Онази вече доста ме плаши! Не искам да съм като нея! Не искам детето ми да страда! Не желая брака ми да се разпадне! Не искам оставащото ни време с родителите, да го запълня с мълчание.
Сякаш в мен се борим двете - Аз и Онази. Може би се побърквам! В едно съм сигурна - искам да сложа край и да спра да измъчвам най- обичаните от мен.
П.С опитах консултация с психолог цели 2 пъти, но директно замръзвам и така и не се отпуснах да кажа и дума. А в писането ме бива, поне в това!
Моля Ви, помогнете ми! Страх ме е!

Здравейте,
Мисля, че съм на ръба на психическите си сили и наистина имам нужда от помощ. Проблемите ми са много и ми е трудно откъде да започна. Сама се грижа за детето си, което е на 8. Разбира се, помагат ми и близките, но съжителството и отношенията с тях си има своята цена. Много бих искала да започна работа, това също е трудно, не се получава гладко.
Не знам откъде да започна, всичко е толкова свързано и объркано.

Здравейте!
Когато прочетох за Вашата фобия от ходене, си дадох ясна сметка, че ходенето наистина не е лесна работа. Особено когато ние с Вас и себеподобните ни ходим само на два крака, изправени високо над Земята.
Нормално е от тази позиция всяко падане да ни изглежда страшно. Съвсем различно е положението на едногодишното дете, което се учи да ходи. То не пада, а просто си сяда. И падането му при това сядане е от около 20 сантиметра и безопасност от нараняване.
При нас възрастните опасността е реална. Така че Вие с Вашата фобия виждате това страшно нещо, което другите хора отказват да видят.
Но тук си остава въпросът: какво Ви кара да сте толкова прозорлива? Защо виждате тази очевидна наистина опасност, която другите отказват да видят?
Причините според мен могат да бъдат търсени в две посоки:
- първата посока е свързана с наранявания и инциденти, които Вие самата като дете сте имали и които изплуват от несъзнаваното и Ви плашат и сега, когато като възрастна имате подобни инциденти;
- но сякаш при Вас нещата са по-дълбоки. По-скоро се питам, кой човек от Вашата семейна система е имал такива проблеми с краката? Или е бил инвалидизиран, справял се е трудно с ходенето, може би се е чувствал безпомощен?
И когато се сетите за този човек и гледате към него в душата си, му кажете мислено: "Ти извървя достойно своя път. А аз, също като теб, достойно ще извървя своя. НО нашите пътища са различни!"
Това е от мен. Ако се свързвате с нещо във връзка с думите ми и имате нужда и от още нещо, пишете тук и ще коментираме. Или просо си вземете, каквото може да се вземе!
Бъдете здрава и щастлива!
Честита Коледа!

Здравейте!
Давам си сметка от личния и от професионалния  си опит, че наистина е страшно!
Защото една подобна диагноза ни свързва директно със страха от смъртта. Имаме чувството, че ще умрем всеки момент. Или ще станем тотално безпомощни. И така цели две години. Цели две години живеете с чувството, че ще умрете или ще станете безпомощна всеки момент. Две години - чакате със страх - да дойде този момент! Това никак не е малко.
Всъщност тези две години на съзерцаване на смъртта и безпомощността са тъкмо годините, които можете да смятате за загубени. Защото това съзерцаване на смъртта и безпомощността Ви е отклонило от единствената реалност, с която разполагаме, и в която е смислено да кроим планове. Това е настоящето и предстоящото, това, което непосредствено предстои.
Интересно е да си дадете сметка и с какво запълвате тези две години. Запълвате ги с гняв, който достига до бяс. Ядосана сте на себе си, на тялото си... и дори ясно си представям, че понякога си мислите: "Защо точно на мен се случва това? Защо не се случва на еди-кой си, който си го заслужава? Защо Аз си тръгвам, а някой друг остава?"
Тези обичайни разсъждения всъщност не са верни. Защото всички сме си тръгнали. Както казва Сократ, преди да изпие чашата с отровата /на това той бил осъден заради своето волнодумство на философ/: "Животът е най-тежката болест, която човечеството познава". Тоест - истинската причина да си тръгнем от този свят не е болестта /или отровата, която той е изпил/, а фактът, че изобщо сме дошли на него.
И затова и с болест, и без болест, е смислено да живеем този живот, а не да чакаме да умрем. Защото това ще се случи и без да го чакаме.
 Помислете за всички смислени неща, които престанахте да правите, заради това очакване на смъртта.
И направете едно-две от тях.
Може би сега е моментът, защото е Рождество!

Здравейте, и честито Рождество Христово!
Искам да ме насочите как е правилно да се избере семеен консултант и как би трябвало правилно да се провеждат консултациите?
Този, с когото сега започваме да работим според мен има странен подход.
Първо се срещна със съпруга ми и му е направил тест. По негово описание теста е "Въпроси , фигури , празен лист и пишеш какво искаш , какъв си , и така". След това пак се срещнаха и е провел разговор на тема неговия живот, нашия живот, проблеми и тревоги. След това проведе среща с дъщеря ни, която е 15 годишна (не съм сигурна, че това беше необходимо при положение, че терапията е за нашите взаимоотношения между мен и съпруга ми). Иска да направи този тест и на мен и след това да проведем и разговор, да изслуша всички, да се запознае с проблемите и след това да пристъпи към обща среща. Според вас това правилно ли е и ще даде ли резултат или е просто сеанси, за да се протака във времето с други цели (финансови примерно)?

Здравейте ! Бих искала да получа отговор на един въпрос , който най - общо мога да определя като страх от обвързване. Не мога да установя трайна връзка с нито един мъж , като в по - младите  години дори да се е появявал някой подходящ , подсъзнателно саботирах отношенията, като все измислях оправдания - не е достатъчно настоятелен, ако не е станало , не е трябвало да става и др. Дълги години прекарах в самоизолация и ако разбера, че някой ме харесва  , това ме караше още повече да се крия, избягвах хора , които заявяваха интерес и даже тайничко си отдъхвах,  че видиш ли, пак нищо не се е получило. Имала съм и несподелена любов , в която аз била по - искащата. Като цяло имам инертно и незаинтересовано отношение към връзките с противоположния пол. Вече съм на възраст, която е почти пределна за раждане, за съжаление установих и много лоши новини за репродуктивните си възможности, но искам да си отговоря : Защо стигнах дотук ? Защо останах сама ? Кое ме проваля в личен план? Ще се радвам , ако получа насока.