Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Много благодаря за тази обратна връзка. За мен е много ценно да разбера, че това родителско поведение, което съм предложил, наистина дава резултат. Бъдете здрава!

Здравейте, г-н Стефанов,
Моят въпрос е свързан със семейните констелации и подсъзнателното желание да последваме близък човек в отвъдното.
Първо искам да споделя, че чета всичко от началото на темата, т.е. доста от нещата вече съм осъзнала и дори направила, но се оказа, че този стремеж явно не е изчезнал. Наскоро посетих за пръв път такава група и момичето, което беше в моята роля и изобщо не ме познава, отиде и легна до "гроба на баща ми". Каза, че е ужасно изморена, иска да си остане там и нито мъж, деца и който и да е от останалите живи ѝ дават стимул да се вдигне и да продължи. Честно казано, беше доста плашещо за мен, защото осъзнах, че това наистина е така. Само да кажа, че с баща ми никога не сме имали силна и топла връзка, напротив, бяхме доста отчуждени, въпреки съжителството в един дом. Приех смъртта му хладнокръвно и дори не съм плакала на погребението му. Но по-скоро съм подтискала емоциите си, защото понякога в годините съм разглеждала снимки и слушала любимите му песни и тогава сълзите тръгваха неудържимо. От няколко години страдам от безсъние, меко казано не се храня пълноценно, фактически гладувам и паля цигара една след друга, сякаш бавно и постепенно да се натровя и самоунищожа. Знам, че сте споменавали няколко пъти, че ако попитам този човек, той не би искал да го последвам и да умра, а да се радвам на живота и т.н, изричала съм и думите, които сте препоръчвал в тези случаи. Но явно нищо не се променя и ще съм благодарна на съвет какво друго може да се приложи в този случай. Предполагам ще питате и за майка ми, в детството ми и тя беше сякаш дистанцирана и се грижеше за мен и ми обръщаше внимание, само когато бях болна, съответно и тогава боледувах много често. Т.е в семейството аз бях така нареченото невидимо дете, въпреки че нямах конкуренция в лицето на братя и сестри. След това с нея изградихме връзка, чуваме се често и ходя да я виждам.
Благодаря и бъдете здрав!

Здравейте!
Казвате, че баща ви халюцинира и изпитва страх от нереални неща: тровят му цветята, правят заговори срещу него да му вземат апартамента, да му навредят и т.н.
Психиатрите със сигурност са ви казали каква му е диагнозата.
Ще ви дам идеи за справяне със ситуацията.
Вие много ясно сте описали само с едно кратко изречение всичко, което не дава резултат и влошава положението. Цитирам го с копи-пейст:  За него нещата са съвсем реални и не мога да го убедя, че не са...

ТОЕСТ- КОГАТО СЕ ОПИТВАТЕ ДА ГО УБЕДИТЕ, ЧЕ НЕГОВИТЕ МИСЛИ НЕ СА РЕАЛНИ, ТОВА САМО ВЛОШАВА ПОЛОЖЕНИЕТО.
Защо го влошава? Защото всички ние, хората, имаме нужда от споделеност. Имаме нужда от себеподобни, да сме заедно и да не се чувстваме сами. Това е най-дълбоката ни нужда и тя остава жива, колкото и да сме се разболели психически. А когато оспорвате думите на баща си, той се чувства сам, оставен да се справя без подкрепа с толкова страшни неща, които ражда неговото въображение.
Вие се питате /цитирам/: "дали изобщо да му казвам, че си въобразява...". Съвсем очевидно е, че не е нужно да му го казвате. Така засилвате неговите страхове. Той започва да си мисли, че и Вие сте част от заговора против него и става агресивен към Вас. Не може да Ви има доверие.
Затова правете обратното. Вместо да го разубеждавате, говорете с него като човек, който влиза в неговите идеи и ги приема.
Например:
- Добре че ми каза, че ми тровят цветята. Ще взема мерки. А как бяха облечени тези, дето ми тровят цветята.
- А ти каза ли му нещо на това дете, дето ми пипа обувките?   Ааа, и то какво ти отговори?
- Тези, дето искат да ни вземат апартамента и парите, трябва да ги спрем. Ти какво предлагаш да направим?
КАЗАНО НАКРАТКО: най-важното е да Ви има доверие, че сте на негова страна. Това ще намали чувствително напрежението между Вас.
ИМА И НЕЩО ДОСТА ОПТИМИСТИЧНО В РАЗКАЗА ВИ. Казвате, че вижда брат си в огледалото.. НО /цитирам ви отново/:  Симулира и се опитва да се държи нормално, за да не забележа - но му личи.

Щом симулира, значи търси начин да се приспособи и да разреши проблема с това, че тази, която твърди, че му е дъщеря, не му вярва.
Попитайте го, когато Ви каже, че вижда брат си, да Ви даде някои подробности: "О, виждаш чичо! Поздрави го от мен. А с какво беше облечен? Беше ли обръснат?"
Така ще спечелите доверието му и напрежението ще падне.
И ВСЕ ПО-ЧЕСТО ЩЕ СТАВА ВЪЗМОЖНО ДА СИ ГОВОРИТЕ ЗА РЕАЛНИТЕ НЕЩА ОКОЛО ВАС, ВМЕСТО ДА СПОРИТЕ.

Разбирам.
Констелацията е показала тенденция, която и Вие си усещате.
Но какво стана накрая? Само видяхте това, което и без констелация си чувствахте, или имаше и
продължение?
Освен това, за да съм конкретен, ми е нужна повече информация за Вас, за начина Ви на живот.
Но все пак ще Ви дам нещо интуитивно:
Спомнете си интересни и хубави неща, които баща Ви е направил за вас........... Спокойно си дайте време .............. да изплуват такива неща от паметта Ви............ И когато изплуват, погледнете мислено към баща си и му кажете:
- Татко, ти ми даде достатъчно!

На констелацията аз си останах докрая там, при него. Оказа се, че той не е бил готов да стане баща на 21 г и не знае как да бъде такъв и какво да прави, просто няма никакво отношение и чувство към деца. Майка му се е държала по подобен начин с него, защото другото дете ѝ е било любимец. Тези неща ги знаех и не ме изненадаха. Това, което е важно е, че в рода ми по бащина линия излезе такава тенденция към стремеж към смъртта. Първо почина дядо ми и той много тежко го изживя, доколкото знам от майка ми е имал някакви страхови неврози. После с него се случи инцидент и загина, а брат му също почина не след дълго от същата болест като дядото. И тримата бяха пристрастени към алкохола. Затова аз не близвам и капка, отвратих се тотално и дори избягвам такива хора.
Не знам каква информация да дам за мен, семейна съм вече от 20 години, с две деца - доведено, с което се уважаваме и сме в добри отношения и общо с мъжа ми. Нямам близки роднини, освен майка ми, с далечните не поддържам отношения. Саможива съм и съм свикнала да стоя сама. Нямам почти никакви приятели и нямам желание да търся такива, общувам само с 2-3 дългогодишни. Страх ме е от разочарования и не допускам хора до себе си. Смятам се за отдадена майка, без да съм задушаваща и за мен това е приоритет. Ценя свободата, спокойна, търпелива и коректна съм към хората, избягвам скандали и не интригантствам. Толерантна съм към всички, единствено се отвращавам от алкохолиците и лошите родители. За да не звучи съвсем негативно, да спомена, че все пак се радвам на някои неща, пътувам, танцувам, угаждам си, мога да се забавлявам и казват, че имам чувство за хумор. Децата ми ми казват, че ме обичат, което е много важно за мен.
По отношение на последния въпрос, който доста ме разстройва - нямам нито един хубав спомен с баща ми, нито се сещам за нещо, което е направил за мен. Освен, че ми е дал живот, което съвсем не е малко, разбира се. Но... до там. Не вярвам и да изплува, защото това съм го мислила години наред. Той не знаеше нито в кой клас съм, нито сме празнували някога рождения ми ден, не е ходил на нито една родителска среща, не ми е купил нито един подарък и не ми е давал никога джобни, въпреки че изкарваше доста добри пари. Не сме ходили и по почивки, освен два пъти на море. Между другото само от там имам общи снимки с него. Никога не ме е прегръщал и целувал, не сме провеждали и нито един разговор очи в очи, защото той не ме виждаше и си вършеше негови неща. Единствено дни преди да почине, когато трябваше да пътувам, ме попита как съм и дали имам пари. Тогава се шокирах и не помня какво съм отговорила. Другото, което знам и дълго не съм можела да повярвам, не е личен спомен и е от думи на баба ми, е как са ме завели при нея с шейната и той е казал: "Виж какво хубаво и сладко дете си имаме!" Имаше един период, в който мислех, че съм осиновена, защото нямаме снимки и от родилното или че не съм негова, а от някой друг. Но с годините външно заприличах много на него и съмненията ми изчезнаха.

Здравейте, имаме куче мопс, което е на почти 6г и ние у дома обичаме като първо наше дете. За съжаление човешкото ни дете на 1 г и 10м се оказа категорично, че има алергия към кучето. Незабавно трябва да махнем кучето. Това ни съсипва психически с таткото. Страх ни е как ще се осъществи тази раздяла между детето и кучето, детето обожава кучето, по цял ден реве за него и иска да играе с него. Моля ви за съвет! Детето е малко и с говорене кой знае какво не може да се постигне, а и не знам какво да му говоря. Адски тъжна съм и не спирам да плача. Моля, помогнете ми със съвети!

Здравейте!
Ситуацията Ви никак не е проста. Защото между човека и кучето има много древна семейна връзка.
Опитоменото куче е до нас от поне 15000 години. А една изследователка на австралийските аборигени разказа преди 10-ина години на лекция, че изучаваното от нея племе едва не умирало от глад в пустинята, но хранели огромен брой кучета. При положение че там няма и опасни хищници, от които кучетата да ги пазят.
И тя учудено ги попитала:
- За какво ги храните и отглеждате всички тези кучета?
А те отговорили:
- Топлим се с тях.
Виждаме колко древна, близка, семейна и интимна е тази връзка!
НО ДА ПРЕМИНЕМ КЪМ ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ И ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНИ АСПЕКТИ НА ВЪПРОСА ВИ.
Каква е психологическата основа на алергията?
Алергията много често идва, за да покаже, че обичаш силно и до болка някого, но същевременно му казваш : "Махни се!!!"
Какво имам предвид? Към кого детето Ви стои в такава позиция?
За мен точно такова е отношението на детето Ви към кучето. То го обича и с цялото си поведение и отношение му казва: "Не мога без теб!"
Но в същото време на някакво дълбоко ниво иска да му каже "Махни се!"
Защото има основание за ревностни чувства към него. Вие самата го нарекохте "първото ни дете". И в тези думи има любов, която може би прескача някаква граница. Тоест - възможно е да се създава усещането, че давате приоритет на "първото си дете" пред "човешкото си дете".
Това не е просто измислена хипотеза. Догадката ми е базирана на опита ми с други клиенти, които имат дълбока връзка с кучето си.
И ОЩЕ: ако имате в живота си хора, които Ви липсват много или загубени близки: брат, сестра, тръгнал си в детска възраст родител или дете  -  например спонтанно или умишлено абортирано, тогава казаното от мен не е догадка, а сигурно твърдение. Защото в такива случаи домашният любимец замества и представлява човека, когото сте загубили.
Тоест - виждате този загубен близък човек в кучето си.
Ако кучето е свързано с предходна връзка на някой от двамата, тогава то също е натоварено със сложни и противоречиви чувства.
Изхождайки от тази позиция, бих Ви посъветвал да започнете отчетливо да демонстрирате превес на предпочитанието към детето си.
Например единият от Вас казва буквално, така че и детето да чува ясно:
- Кучето е много хубаво, но детето ни е много по-прекрасно. Аз си обичам детенцето! - и отива да гушка детето.
И другият родител се присъединява към гушкането и казва:
- Нашето дете е най-прекрасно!
Ще ми се ясно да разберете, че в момента детето е в позицията да се съмнява, че е достатъчно желано. /Дали пък мама и татко ме обичат, след като им създавам такъв сърдечен проблем?/ За него /а също и за Вас като родители!!!/ е важно да се наредят стойностите по правилния начин.
Това е въпрос, чието разрешаване може да има далеч отиващи последици.
С това поведение, което Ви предлагам, е възможно алергията да загуби смисъла и значението си...
Най-сърдечни благопожелания на цялото Ви четиричленно семейство!

Здравейте г-н Стефанов,
Имам проблем с отдаването във връзката си и имам нужда от помощ. Моля за информация дали и как мога да се свържа с вас за индивидуални посещения.

Здравейте,
от известно време (половин година някъде) забелявам колко много отслабва приятелката на сина ми. И въпреки че добре знам колко много мразят хората да им се правят коментари за теглото, веднъж не се стърпях и й казах, че ми се вижда прекалено слаба - питах я дали сама търси този ефект или не е усетила колко слаба е станала и тя ми каза "Ами аз така се харесвам, защото съм много ниска и все изглеждам дебела". Момичето въобще не е много ниско, като гледам спрямо мен - някъде около 160 см. ще да е. Вкъщи никога не яде, носи си една протеинова вафла за закуска и не опитва от храната, с която ние се храним. Днес вече разбрах, че е стана 41 кг, споделих със сина ми, че това е прекалено малко и вече се притеснявам, защото ще започнат да се явяват и здравословни проблеми. Преди години братовчедка ми се беше вманиачила по отслабването, беше станала 38 кг, получи чернодробни проблеми и чак тогава някак осъзна колко екстремно слаба е и колко си вреди. Питах го не се ли тревожи, а той сви рамене и ми каза "тя така се харесва, освен това всички постоянно й казват, че е много е отслабнала и тя вече страшно се дразни". Друго, което знам, е, че тя е била дебело дете и цялото й семейство са дебели, което обяснява донякъде стремежа й да не е като тях, но виждам, че преминава здравословната граница и нещата отиват към вманиачаване. Знам, че не е моя работа, че тя не ми е дъщеря, но направо ми се реве като я гледам и в същото време не знам как да й говоря, така че да не я отблъсна и да я карам да се затваря в себе си, което става всеки път, когато й се заговори по темата. Не ми е безразлично, мъчно ми е да гледам как се стопява пред очите ми като вощеница и аз нищо не правя. Тя казва, че така се харесва, обаче аз имам чувството, че е точно обратното - че не се харесва, никога не се е харесвала и даже се самонаказва. Ходи и на фитнес и не знам тези инструктори не виждат ли на какво е заприличала и защо не й дават адекватни съвети за храненето - само пие някакви прахове и яде протеинови вафли. Чудя се, когато не сме много близо до човека, не сме роднини или приятели, имаме ли право да се намесваме и как да бъдем съпричастни, без да се натрапваме и да сме неприятни? Има ли нещо, което мога да кажа, така че да накарам човека да се замисли, вместо да се отбранява? И се чудя защо синът ми не вижда проблем, сякаш всичко си е съвсем наред и тя не изчезва пред очите ни! Може би наистина все още не е пробшем, но ще стане, защото 41 кг за 20-годишно момиче по всички показатели са силно недохранване.

Здравейте, д-р Стефанов! Имам дете на 1 година, но тревогите започнаха от самото раждане на детето! То се роди в депресивно  състояние със завързана пъпна връв на възел и,посинял! Тръгнахме по кабинети и специалисти да го изследват и дори пускахме генетични изследвания, които нищо не показаха! Но в мен се появи една тревожност, едва ли не паник атаки, стрес! Сега в момента съм под голям стрес от страна на близките ми. Никой не ме разбира, а всеки дава акъл! Имам притеснения относно развитието на детето и този стрес се предва и на мен! Какво бихте ме посъветвали?

Здравейте, г-н Стефанов,
Пиша ви, за да получа съвет как да помогна на голямата си дъщеря (на 5.5 години) , на малката си дъщеря (на 3.5 години), на отношенията помежду им и с нас. Осъзнавам, че всичките ми опити да се справим сами със съпруга ми са неуспешни.
Направо не знам от къде да започна.
Ще опиша вчерашната ситуация, за да имам отправна точка. През деня с тях са майка ми и баща ми и играят по цял ден. Вечерта се прибираме ние със съпруга ми и докато аз приготвям вечерята голямата ми дъщеря моли сестра си да и даде една играчка, която са намерили на детската площадка през деня. Малката обаче не си я дава и иска да си играе с нея. Голямата най-накрая я грабва, но малката си я иска обратно и я дърпа. През това време мъжа ми говори и обяснява, да спрат да се карат. Но докато това се случва, голямата дъщеря пуска играчката и със сила рита сестра си. След което мъжа ми започва да обяснява, че така не се прави, че не се удряме, и че малката има право да не и даде играчката и т.н. и т.н. Голямата отива в другата стая и започва да си строи с конструктора, играта и обаче нещо не се получава и тя започва да се ядосва. Започва да крещи, да тропа с крак по пода, да блъска вратата, да удря с ръце по мебелите. Всякакъв опит да я успокоя, да говоря с нея, да спра това поведение не успява. Това не е първата и такава проява. Тя не умее да контролира емоциите си, основно гнева си и когато нещо  не се получава така, както иска тя – не само у дома, на улицата, но и в детската градина, тя започва да се държи по този начин. Да крещи, да обижда (ти си лоша, ти си отвратителна, ти си гадна), да блъска с ръце по мебелите, да тропа с крака, да рита, да блъска вратите. Всякакъв опит да я успокоим с добро, не е успешен. Опитвали сме да и се караме – нещата ескалират. Във вчерашния случай и казах, че такова поведение не е допустимо, и че ние повече няма да и обръщаме внимание, когато тя се държи така. Обяснихме, че в семейството ние не се държим така, не крещим, не викаме, не удряме, не блъскаме и не харесваме такова поведение. Питах я дали и харесва да се държи така. Тя каза, че не, но не може без да се ядосва, „аз така се ядосвам“. Тогава и казах, че след като така ще се държи, ще я заведа на място, където хората така се държат, където си крещят, обиждат се, викат, блъскат. След като спряхме да говорим с нея, а продължихме с вечерята и с вечерната рутина с малкото дете. Малкото дете през това време всичко наблюдава, следи, но не реагира. Страхувам се, че ще копира и тя това поведение, просто е въпрос на време.
Съпругът ми отиде да приспива малката, а голямата остана да хленчи с мен. Аз не и обръщам внимание, върша си нещата, които трябва да направя. Само когато дъщеря ми спре да реве (без сълзи, само със силен глас) и проговори нормално, тогава и отговарям. Тогава тя започна да се извинява непрекъснато, „мамо, извинявай“, мамо, прости ми. Тези извинения и молби ги чувам по няколко пъти на ден. Обясних, че не и вярвам. Обясних, че това се случва всеки ден (почти). След това и казах да седне и да напише на един лист какво обещава – да не удря, да се крещи, да не се ядосва, да се блъска. И и казах, че това е обещание, договор, и ако го наруши аз ще спра да и вярвам. И така тя се успокои, че и приемам извиненията. Вечеря и заспа за 5 мин.
Моето лично мнение е, че всичко идва от ревността, която тя изпитва към сестра си – иска обичта ни да е само за нея. Обяснявала съм, че обичаме и двете безкрайно. Стараем се да се държим еднакво с тях (трудно е, особено когато те не се държат еднакво, а голямата често има неприемливо поведение). Когато ги приспивам голямата държи само нея да гушкам, само нейната книжка да чета, само нейната песен да пея. Обяснявам, че веднъж на нея, веднъж на сестра и, но винаги се забравя чии ред е и голямата иска да е тя), малката ако не я държа да я гушкам, става обикаля из стаята, взема книжки, лепи стикери, въобще прави всичко, но не и да се приспива. Заспиването вечер става една сага от повече от час.
И другия проблем – липсата на контрол на емоциите на голямата дъщеря. Когато нещо я провокира гнева изригва у нея и тя започва да крещи, да блъска, да удря, да тропа с крака, няма никакъв контрол. Опитвала съм се да обясня, че и аз се ядосвам (за съжаление аз самата, когато опитам да я успокоя, да говоря с нея, да обясня и не успея от н-тия път и аз започвам да се ядосвам и да викам, изпаднала в безсилие), но се опитвам да се успокоя, разказвам и за моите техники за успокоение, но без успех.
Моля ви, дайте ми съвет как да се справя със ситуацията.
Предварително ви благодаря, че изчетохте всичко това!

Здравейте, г-н Стефанов,
Имам доста трудни взаимоотношения с майка ми. Тя е човек, който има навика или потребността, да се заяжда в ежедневни разговори на ежедневна база. За всичко. Може да го прави на всякакви теми, просто започва да оспорва дадено мое твърдение и  ако аз не съм съгласна започва да вади нови аргументи, за да ме убеди. Ако аз извадя контрааргумент, тя също вади и така накрая докато не стане скандал. Обикновено скандал става, защото тя иска да ме накара да направя нещо, което не искам или да се откажа от нещо, което искам. Понякога става въпрос за нещо незначително, за това й казвам "Да, може и да си права", а тя от своя страна продължава да е категорично убедена, че няма как тя да не е права. Като цяло споделя виждането, че винаги родителите знаят по-добре от децата какво трябва да се направи и е изключително важно един родител да може да надделява над децата си, за да ги кара да правят правилните неща. За съжаление на мен живота ми показа, че специално за нея не е вярно, че тя има по-добра преценка за нещата, защото например ме накара да уча специалност, в която не съм блестяща, а беше много категорична и убедена, че това е правилният избор за мен. Освен това тя се разведе с баща ми преди 16 г. и след това няма друг партньор, живееше с нейната майка до смъртта й и като цяло няма успехи нито в личния живот, нито в професионалния - просто ходеше на работа от 9 до 5 и се пенсионира своевременно.
Та, за важните неща като цяло вече не ми се бърка, но ми е трудно да проведа един нормален разговор с нея. Например излизаме и аз й казвам, че трябва да отидем до еди кои си магазини, от които ми трябва нещо. Тя предлага да си го купя от друг магазин. Казвам й, че ми трябва точно този магазин. Тогава тя предлага друг, един вид само и само не е този, който аз съм казала и трябва да повиша тон, за да отстоя това, което аз съм решила да направя. Или пък върхът беше, когато на 31 декември дъщеря ми искаше да я заведа на ледена пързалка и аз й казах, че трябва първо да се обадя да проверя до колко часа ще работи. Тогава майка ми ме овика едва ли не каква е тази глупава мисъл - ясно било, че в Новогодишната вечер ледената пързалка ще работи цяла нощ! Казах й : "ОК, може и да си права", след което се оказа, че ще работи до 18 ч. Или пък решава, че някоя моя дреха или аксесоар не са хубави и започва да го повтаря регулярно или пък в 20-те ми години направо ми казваше, че не трябва повече да го нося това. Не не просто да го каже веднъж като мнение, а го повтаря регулярно, като се усеща идеята, че тя няма да се откаже докато не постигне своето.
Струва ли ви се нормално това? Сякаш много хора са така, но за мен в изключително тежко да общуваме така.Сякаш сме приели в обществото, че е нормално родителите да свръхконтролиращи и досадни, да ни третират като собственост, но дали това е нещо, с което трябва да се примиряваме?
Другото нещо, което много ме дразни в нея е, че тя гледа с презрение на психично болните хора. Често ми разказва истории за такива или пък просто истории за странно поведение, за хора, които не спазват хигиена, ядат твърде много, не си плащат данъците и въобще всякакви негативни истории. За нея хората с психични болести са просто лабилни хора и заслужват упрек, осъждане и презрение.
Как мога да общувам с нея въобще се питам, без да навлизаме постоянно в спорове за глупости, но и без да се оставя тя да ми нарежда?
Благодаря предварително.

Здравейте! Проблемът е следния. Чувствам, че съм изгубил абсолютен контрол върху паниката и тревожността си. Нивата на стрес при мен са огромни. Преди дни направих първа паник атака. От тогава непрекъснато съм скован от ужас, имам "буца" в стомах, треперя и плача. Страх ме е да остана сам с мислите си, защото те ме отвеждат до тъмни сценарии. В действителност имам проблем в живота си, който би могъл да го разруши и да има катастрофални последици. Паниката не ми позволява да се храня, да мисля или да върша каквато и да е дейност нормално.

Здравейте,
имам проблем с контрола на емоциите си вкъщи. Имам приятел, с който сме заедно от две години и половина. Заживяхме заедно, от няколко месеца имаме бебенце. Често изпитвам гняв, тревожност и ревност, те са породени от факта, че за това време нито веднъж не отидохме някъде само двамата, защото нямаме кола (за мен това не е проблем, аз мога и с друг транспорт, но той не), голяма част от времето си той прекарва с кучето си или на компютъра, или в гледане на анимации. Ако не се помоля, рядко ще се сети да правим нещо заедно. До скоро всеки ден излизаше навън с негова приятелка, за да си разхождат кучетата заедно (вече не го правят, защото тя си намери гадже). Още по време на бременността го попитах не може ли да се оженим, той отказва, каза че брака не е важен за него и не го разбира и че докато не си оправя поведението няма да стане. За мен това е обидно, все едно че ми показва, че не ме обича и съм само поредната жена, която може да напусне когато си поиска. Да не говорим за обикновените битовизми, които също нагнетяват обстановката. Често ми се реве, даже имах суицидни мисли, понякога изпадам в ярост, крещя, сърдя се и усещам, че полека лека спирам да го обичам. Вероятно проблема е в мен, но не мога да се справя с емоциите си. Иначе приятеля ми е добър мъж, твърди че ме обича, помага вкъщи, пазарува, готви, носи пари вкъщи. Всички ми казват, че трябва да съм по-спокойна и да съм отстъпчива, но аз имам чувството, че ще ми се качи на главата. Трудно ми е да се овладея, дори не се сещам да броя до десет преди да избухна. А на работа съм спокойна, търпелива, дипломатична, трудят се с удоволствие и резултатите са добри.
Но вкъщи не знам как да се справя. Помощ

Добър ден, г-н Стефанов и всички, които следят темата.
Синът ми, който е на 6 год., изпитва дразнене определени материи да се допират до него - едно мекичко одеало например, определени дрехи. Също така ми е казвал че не обича и му е гадно да пипа хартия. Измислил си е начин да прелиства без да пипа самият лист директно
Дръжката на вратата била "прекалено гладка" и изпитва неприятно чувство и от нея. Това е поне от 1 година.
По - силна музика го смущава последно време. Понякога всякаква музика го подразва. Споделял е че не може да рисува, когато има музика.
Преди време беше особено подразнен, ако нещо се размести и не е по определен начин - веднага го забелязваше. Сега сякаш по малко.
Какво на първо време може да направим или някаква насока в която да се движим и наблюдавам поведението му?
Благодаря!