Та се чудя две неща - дали носталгията при всеки е нещо различно? Дали на някой друг дори роднините му да са при него това няма да му е достатъчно?
Признавам си - на мен и местата ми липсват когато съм далече, но повече заради спомените с определени хора по тези места. А ще ми липсват дори и да отида на 50 км. в България ако роднините не са с мен.
И друго се чудя - по културни ли причини турците си изнасят почти цялата рода? И защо ние предпочитаме да страдаме и да се изтезаваме, а не правим същото? Според мен това помага за адаптацията там, друго си е да имаш свои хора край теб. Вярно, че го има това, че са възрастни, вече са свикнали тук, "къде ще ходят, като и език не знаят на стари години", но пък е пълно с възрастни турци и араби в чужбина, които знаят точно две думи. А има и страни, в които и с няколко думи все ще се разберат при пазаруване (Чехия например). В други държави с много България не виждам проблем да си посещават лекари-българи например, турците в чужбина така провеха. Чудя се възрастните турци и араби по-лесно ли свикват от нашите? Или просто културата им налага едно семейство да е единно навсякъде?
За мен техния начин е по-правилен, защото раздялата, особено за хора със силни връзки като при нас може да е много болезнена. А и все си мисля, че на старите ще им е по-хубаво с децата и внуците. Вярно, приятелите им са в България, но с времето стават по-малко така или иначе.