Всичко за филмите: Гледах! Искам да споделя! Ревюта, премиери, новини...LVI

Аз съм от по -„зрялото“ поколение, което държи по-малко на ефектите и повече на посланията и философската дълбочина в научната фантастика. Но това не ми пречи да се впечатлявам от техничарската страна на продукцията.  В “Дюн“ откривам някакъв специфичен фантастичен реализъм на изображението. Не знам как точно да го обясня, но нито за миг нямах усещането за изкуственост на фантастичните обекти. Звукът и музиката перфектно допълваха картината, така че буквално физически усещах мощтта и тежестта на летящите , кацащи и излитащи, падащи или потъващи машини, монолитността на скалите и сградите, масивните врати на дворците... Дори гигантските червеи (виждани и в други продукции), не предизвикаха очакваната погнуса, а главно респект и отрезвяващото усещане за нищожността на човека пред мощта на природата. Впрочем предполагам, че тези пясъчни чудовища са точно метафора на силата на природата... Не случайно пустинниците ги обожествяват, доколкото разбрах.
Въпреки еднообразните пясъчни нюанси и варианти на сивото, пейзажите бяха красиви и величествени. Костюмите без да са разточителни или свръх екстравагантни, ми допаднаха и се оказаха важна част от общото въздействие на персонажите. Особено Бин/Бене Джезъритките в първата си поява ми подействаха смразяващо. Не знам защо, имайки пред вид , че по някакъв странен начин ми напомниха за православни монахини..., а ми се сториха доста зловещи, още преди да знам за какво иде реч.
Хареса ми безкомпромисната войнска чест, лоялност и благородство в персонажите  на Оскар Айзък, Джош Бролин и Дж. Мамоа.  Дуализмът в образа на майката, прекрасно и нюансирано изигран от Р. Фъргюсън. Както винаги  Шарлот Рамплинг е на ниво – убедителна в надменнохладното си надмощие и манипулативност, въпреки че е почти невидима зад костюма на светата майка. Точно каквато е и подмолната и неумолима политика на древния орден на сестринството.
За мен най-мощни бяха сцените започнали с предчувствието на Лито за наближаващия край,  похищението срещу   него и последвалия погром... Визуалните препратки и аналогии към  древногръцките воини/герои... Воинската доблест, чест и храброст, срещу безскрупулната бруталност на алчността и политическата арогантност... И тази единствена сълза, която Лето отрони в мига на смъртта си – дали заради собствения си край или заради ужасяващата мисъл, че синът и любимата му жена са мъртви!?
Предполагам, че образът на Пол ще търпи доста развитие, но и до тук младият актьор добре предаде вътрешната битка на персонажа си, колебанията, страха, объркването...  Респекта пред силните мъжете, от които се учеше ... , съмненията по отношение майчините решения и избори... Но една от сцените-изпитания за способността му да съпреживее героя си,  най-преломната за личното ми мнение, беше „изиграването“ на усещането за болка и справянето с нея... Мисля, че успя да бъде убедителен и автентичен.
Джесика на Р. Фъргюсън, струва ми се крие още доста  тайни ... Особен и интересен персонаж. Динамиката й с Пол, непрекъснато се движи по невидима, обтегната до скъсване нишка. С интерес бих прочела мнения на чели книгата – променен ли е образа, спрямо книгата...
Още много впечатления щъкат в главата ми, но вероятно ще се уплътнят при следващо гледане, този път у дома.