Как овладявате гнева кьм децата?

В такива моменти си припомням, че децата не са ме карали да ги раждам, а аз съм ги искала.

Аз не виждам лошо в повишаването на тон. Малко дете не разбира от логика, как да усети, че върши нещо нередно, ако не усети промяната в тона? Но не трябва да е изливане на яд, а целенасочена и внимателна интонация.

Първо, родителят също е човек и има право да се ядоса и да реагира като всеки ядосан човек. Дори да повиши тон.
Второ, точно повишеният тон дава на детето да разбере, че е преминало границата на търпението на родителя си.
Повишен тон не означава истерични крясъци или обидни епитети. Просто повишаване на тона и промяна на интонацията, с което се подчертават думите/искането/забраната на родителя.

И изобщо, няма нужда родителят да се изживява като бог – сияен и безгрешен. Обикновен човек е и нищо човешко не му е чуждо. И има всички права, каквито имат останалите хора, дори правото да се ядоса.
Ти сега ако преживяваш за единия повишен тон, какво ще правиш, когато се наложи да наказваш?

На бебето само казвам Не с една идея по-силен глас,в повечето случаи засега работи.
На тийнът - пълен игнор от моя страна докато ми мине.

На мен доста са ми крещели като дете,от което станах страшно сензитивни и сьм решила да не повтарям тази грешка,но на моменти просто усещам ,че не се справям с вьзпитанието и не зная как да се наложа в определени ситуации

Повишен тон не е равнозначно на крясъци, но дори и да става въпрос за крещене, аз поне досега не съм срещала родител, който никога, ама никога не е крясвал на детето си.
Чувала съм, че имало такива, даже съм чела във форума да се хвалят, но лично не съм виждала. А и ако видя на живо, тактично ще ги посъветвам да потърсят психологична помощ.

Колко е голямо детето? Защо не ползвате количка, така няма да се налага да сяда по земята или да иска да го носите.

С пошляпване , нормално е да се повиши и тон , да знае кой е шефа .

На три ...по принцип ползваме ,но не я взехме на морето глупост от моя страна,но той постоянно се изправя в количката и все иска да върви, затова не я взехме...пьк сега като не я носим,не иска да ходи :/

Почна се с глупостите.
Много ми е интересно кой родител ще гледа спокойно как детето му се опитва да изскочи на натоварената улица и ще прошепне мило: „Не тичкай, маме, че количката ще те сгази“?
Всички реални хора, които лично познавам, ще изкрещят: „Спри!“

Ами аз казвам по хиляда пьти спри,той се дърпа ... накрая просто го гушкам и нося но много се ядосвам,че не слуша

Аз не виждам нищо лошо в повишаването на тон. Не по 10 пъти на ден, но особено в опасни ситуации или в очевидно нелепи моменти, когато детето наистина се инати. Ако след всяка глезотия се гушка и поощрява, няма да имат край тръшканията. Трябва да знае, че майката и бащата са авторитет, а не прислуга. Изобщо не съм привърженик на едновремешните методи на отглеждане, никога не бих ги приложила, а когато детето ми започне наистина да разбира след всяко “Не”, ще има обяснение защо. Но ще чува думата Не, и то с по-силен тон със сигурност.

Ще трябва да оцелеете на морето някак и като се приберете ще се възпитавате.

Излизате с количката. Ако плаче и иска да ходи го пускате под условие, че ще върви до вас. Предупреждавате го, че ако хукне, ще го сложите в количката. Ако хукне, без нерви и крясъци го слагате в количката и му казвате, че след като е избрал да бяга, ще стои в количката и утре ще опитате пак. Това го прочетох в книга за възпитанието, казва се "Скъпи, провалих децата" на Алисън Шейфър. Съветва да не наказваме, а да учим на последици. Разсипал си - ще бършем заедно. Драскаш където не трябва - флумастерите се взимат. Бягаш на улицата - стоиш си в количката. Обяснява се правилото с минимум думи.

Повишаването на тон е нормално нещо, когато детето е изправено пред неподозираща опасност. Да извикаш не и спри е най-нормалната и в случая правилна реакция. Да крещиш истерично е безсилие, за съжаление често като родители изпадаме в него, което пак е нормално, но не и правилно. Аз просто се научих, че е безполезно и усетя ли, че наближава се опитвам да се самоукротя и успокоя и да действам по план, а не по отрицателна емоция.

Аз си признавам, че крещя направо. Синът ми е на 5 и е много инатлив.Не крещя всеки ден и не е постоянно. Но има ситуации, в които буквално ако не кресна, ще направи някоя голяма глупост. В други случаи , когато първите 7 пъти съм казала “не” тихо и нормално и на 8мия вече губя търпение.

Аз не крещя,но буквално ми се случва да се разплача на улицата от безсилие,а имам само едно дете.... наистина не мога да си представя как едно време бабите ни гледаха по 3-4

Дете на 3 на море е абсолютен стрес. Първо се върнете, даже ако трябва и по-рано. Смяната на цялата обстановка го е изнервила и него и вас.
След това вече мислете как да се успокоите вие. И как да се успокои той.
Как е режима на хранене, спане?
Променен ли е заради морето?

Много кьсно заспиваме и едва ставаме за закуска,но това е така и в София...вечер винаги е в хиперактивност

Следобед от 2 до 5 какво правите?

Независимо дали сме вкъщи или на почивка,в нашето семейство се храним в точно определени часове и спим в точно определени часове. Децата свикват така от раждането си и е много лесно след това да се постигне спокойствие за останалото непланирано време. Така пестя много нерви и излизам от зоната си на комфорт само при деца под 1 годинка.

Признавам си, че викам и съм доста зла на моменти. Но иначе гледам да го смекча това, защото моето дете не е непослушно, а по-принцип доста изпълнително и добро. Но се побърквам, когато видя съседчето да рита майка си а тя с лек тон: -Маме не така.
Аз побеснявам ако някой се държи така! Дирекно за косата и шамар по лицето. Съжалям, после, но изглежда пък, че работи. Като опитам да съм мила не работи и ми се качва на главата че и хоро играе , а аз по- принцип съм мила , ама явно не с децата. Понякога съм много агресивна и виждам, че не е нормално, и работя по въпроса. Гледам да обяснявам повече да съм спокойна. Обачеее после...Вървиме по улицата и се дърпа като магаре, че искал да хване баща си сега не мене, и пищи. Малеее като ми причернеее.. Хващам и скубя, и влача, и викам. Моля не ме линчувайте Виждам, че "малко" съм му всяла страх, като се обърна с леко повишен тон и замръзва За щастие детето е такова, че да е толкова чуствително да заеква или да ме мрази, и да го приема толкова навътре. Е и аз не го дърпам и пляскам силно, но ако ме видите някъде, ще се хванете за главата, какво викане става.

Родителят е човешко същество, има чувства и емоции, както и граници на търпението. Децата постоянно проверяват тези граници, докъде могат да стигнат. Отговорът е - докъдето им позволите вие. Не го оставяйте да ви се качва на главата. То трябва да познава думичката "Не!" и да се съобразява, особено в опасни ситуации, които го застрашават по някакъв начин. Ако през цялото време му говорите мило и нежно, ефектът ще е следният - ще си отглеждате вкъщи тиранозавър Рекс, който след време ще тормози не само вас, но и странични хора. Неслучайно казват, че първите 7 години са най-важни. Детето ви е на 3, достатъчно голямо е да разбира от смяна в интонацията. Аз също повишавам тон, когато прекали, а напоследък това се случва доста често. Според мен вечно спокойните и усмихнати родители, които винаги запазват самообладание, е възможно да са скрити психопати и след време да направят немислимото от прекалено сдържане на емоциите. Да получат нещо като burn out и да превъртят. Емоциите не трябва да се съдържат твърде дълго, защото това води и до редица здравословни проблеми и за вас.

Моето дете ми тества постоянно границите. На 5 е. Имаме и бебе, от както се роди, положението стана по-зле. Имам проблем с гневът, и аз и баща им. При нас боят не решава проблема, само много. много говорене и обеснения, много търпение и разбиране от наша страна. Примерно вчера си дойде от ДГ и започна да се тръшка на вратата, знаех, че са ги държали на слънце повече време и е изморена, топло ѝ е и т.н. Изчаках да се нареве, после се успокои и всичко беше наред. Ако бях се разкрещяла, нещата щяха да излязат извън контрол. Децата мисля, че ни учат на най-трудният урок, търпението.

Не съм чела назад, но прочетох, че се разплакваш от безсилие.
Повиши си самочувствието, личното себеусещане. Намери начин да намериш щастие и извън детето. Бъди твърда. Не - означава не и точка. Независимо къде се намирате. Остани спокойна и уравновесена, нека детето не вижда че те разклаща емоционално. Когато си ядосана, просто изчакай… не викай, не плачи. Ако е възможно. Всичко минава.

Не, няма да се хванем за главата.
Ще видим майка, която знае какво ѝ е коствало това дете и не ѝ пука, че не слуша лигавите датски книжки.

Малки деца, малки ядове. Хич не го и знаем мамин калпазанин къде скитосва. Добре, че от време на време си разказва.
Като ме ядоса, млъквам и пускам музика. Да си троши главата, щом иска, то си е за него.

Намалете драстично захарните изделия!  А не: сега сокче, после шоколадче , после сладоледче,  бисквитки  и какво ли още не.  Я, кажете какво им давате на тези палави/ хиперактивни деца?

Ами стремя се да яде много плодове,месо и супи,но навьн доста сладолед, бисквитки и т.н. се купуват...както и всякакви играчки постоянно... просто не знам как да е "не" без той да се разплаче ,а не обичам да плаче

Bgladybg, 200 ml. сок от моркови и ябълка на ден. и плодове в рамките на нормалното. Ако не е това, сигурно са "екранни деца".  А ако и филмчета не гледат, значи така сме ги научили.

С това мислене, че не обичаш той да плаче никак няма да ти е лесно. Усетил е, че може да те манипулира с плач. И с купуването на играчки постоянно не му помагаш, той свиква, че постоянно ще има нещо ново и ако няма - почва да си го търси.

Яко сте го разглезили това дете. Никога не съм плакала от безсилие в никаква ситуация. Няма шанс да ми се случи.
Детето ми вече е голямо, но и съм викала, и съм пляскала и съм наказвала точно до около 3-годишна възраст. После вече не беше нужно, той си слушаше, а аз много говорех с него и обяснявах като на голям човек. Кротък е бил по принцип, но тестваше границите на търпението ми.
Например точно веднъж ми се тръшна в магазин на пода и започна да вика, че искал нещо да му купя. Оставих всичко както си е в количката, извлачих го навън, тупнах го в неговата количка и се прибрахме. Ни разходка видя този ден, ни игри навън.

Само веднъж замахна с глава и ме удари по носа. Видях звездите, луната и всички планети посред пладне. Такъв шамар му завъртях, че и аз се изненадах. Повече никога не повтори.

Аз не съм от търпеливите и не обичам да повтарям. Иначе съм го гледала само аз и много съм се занимавала с него. Разходки, книжки, игри, лепене, оцветяване, но и сам се е занимавал, защото работата ми вкъщи няма кой да я свърши.
Много му трепериш на това дете, страшно го глезиш и ти е взело страха. Спомни си, че ти си родителят и на теб лежи отговорността да го възпитаваш. Не му правиш услуга, защото после в живота ще му е много трудно.

Точно така..търпение
За съжаление и на мен ми се е случвало доста пъти да му викам, да го стискам по ръката.
После идва чувството на вина.
Синът ми (2.7), понеже не говори, всичко е само крещене и мрънкане.
А и аз съм отрасла в ужасна среда с пиян дядо и баща, които се бият пред мен и сестра ми.
И затова много искам да отгледам дете в семейство без караници и побоища. Но се сдържам, сдържам и накрая ставам по-лоша и от тях..
Не искам този кръговрат да продължи, но е много трудно.
Поне да се изразяваше, сигурно щеше да е по-добре, знам че и той се изнервя, защото не говори, а отдавна му е време...
Търпението при мен се случва така, ако е избеснял, но аз не съм откачила си казвам "браво на тебе, виждаш ли че става, сега се чувстваш горда със себе си, а ако не беше издържала, щеше да се чувстваш виновна, че направи еди какво си''.
Разбира се, че нормалният повишен тон е позволен, но се е случвало да му крещя и той да заплаче.
А много добре знам какво е това, благодарение на "прекрасното" си детство.
А и с баща му се караме постоянно пред него.. Той му вика и аз от две години всяка вечер му казвам да не вика на това дете, да и аз съм му викала, но все пак го гледам цял ден, а и не съм добре психически.
Той идва и веднага го почва. И аз крещя на мъжа ми, защото 10000 пъти му казвам да говори нормално.
И все се караме за пълни глупости.
Миналата седмица забравих да накълцам зелето. Той като дошъл от работа го накълцал, детето спеше и аз бях до него. Като слязохме се почна едно, защо не го направи това...
А детето винаги е мноого кисело след следобедния сън и започна да вика. Каза ми, че нищо без това не съм правила. А аз 5 дена гледам детето, два дена работя. Той всяка вечер по час, два си гледа спокойно тв.,всяка седмица пие с приятели по 7-8 часа. И аз му се изнервих, защо се караме за тъпото зеле, след като знае, че детето има нужда поне от 1ч.за дойде на себе си. Излязох от вкъщи с колата, отидох в парка..
Като се върнах пак продължихме..
Снощи се скарахме заради един пакет малък чипс. Детето слезна долу и аз след него, баща му както всяка вечер, с бири под мишницата и мезенца си гледа тв. И аз отворих един пакет чипс и тоя като почна иди горе и там го яж този чипс, викам ей сега да го изям и се качваме.. И така той повтори 5-6 пъти и аз отидох в кухнята да си доизям чипса и го напсувах на майка. При което той дойде и ми се прави на мъж (дума не можем да обелим за мами**та му).
Нищо сериозно няма за, което да се караме, винаги за простотии и битови неща..
Търпение.. към кого? Пияниците..мъжът или детето ми...
😩💔😑

Ох, Newmomy, дожаля ми за тебе. На теб последния ти проблем е детето.
Кураж и дано имаш по-здрави нерви.