Ето моята история, която и досега остава за мен най-голямото чудо, което ми се е случвало. Омъжена съм от 6 години, преди това живеехме заедно 2. От самото ни събиране започнахме да мислим за дете, и като най-естественото нещо на света всеки месец бях сигурна, че съм забременяла...докато не идваше разочароващия момент. Първите 2,5 г. се опитвах сама за себе си да отрека проблема - другият месец ще стане и толкова. Същевременно неусетно за сама мен започнах да изпадам в тежка депресия, затворих се вкъщи пред компютъра, отдалечих се от приятелите. Пред съпруга си не отварях дума, а и той не подхващаше темата. Започнахме да се караме заради моята затвореност, и един ден от дума на дума заговорихме за проблема. Започна безконечно ходене по докторите, няма смисъл да обяснявам подробностите, до болка познати на всички тук. След лапароскопия ми бе установена ендометриоза гениталис екстерна, а на съпруга от спермограмата-астенозооспермия 1 степен. Направиха ми и хистероскопия заради цветната снимка на тръбите, която показа наличието на маточна аномалия. Слава Богу, поне това излезе наред. Както и че тръбите ми са проходими, но заради ендометриозните кисти левият ми яйчник бе некротирал, а десният - произвеждаше понякога по 1 яйцеклетка, която както ми казаха, е негодна без стимулация. Започна се дълго лечение, агония от висенето по клиниките и напразните надежди след 3 инсеминации. Заговори се за инвитро - като последен вариант. Подадохме документи във Фонда...и чакането започна. Междувременно намерих прекрасна работа с чудесни колеги, като това успя да отвлече вниманието и излекува донякъде депресията ми. Мина година, и изведнъж през ноември 2011 г. цикълът ми спря. Нищо изненадващо, и друг път ми се бе случвало, ужасно нередовен ми е, понякога не идваше с месеци. Края на февруари ми се обадиха от Фонда- одобрени сме, и на 8 март да отида за документите. Тогава реших все пак да отида на преглед - бях отвратена, наплашена и до гуша ми беше писнало от гинеколози. Записах си час на 1 март - страхувах се от нови кисти и чудесии, заради които цикълът ми се бе изгубил. Лекарят ме прегледа на ултразвук и след около минута мълчание вторачен в монитора каза : "Честито, бременна сте в около 16 та седмица". Нямам думи да ви опиша какво се случи след това, плаках от радост и вълнение толкова много, нямах сили да се обадя на съпруга си. Само питах лекаря "Сигурен ли сте???" И той ми го показа, едно оформено вече мъничко, прекрасно човече. Чаках го толкова години, а дори не бях разбрала, че е в мен. Преди 23 дни Александър се роди след множество перипетии - 4050 гр., 3 седмици преди термин. Благодаря на Бог за този дар, и се моля нека помогне на всички жени, които са преживели ужаса и тежкото изпитание в стремежа си да станат майка. Кураж, чудеса стават!