Докторантурата

Мъжът ми е инженер-доктор, специализирал в областта на електрониката. Много търсен кадър е на запад, но не желае да заминем...както и да е, това е друга тема.

От него знам, че по времето, когато е учел, е бил със стипендия около 250 лева. В БАН се е задържал много малко време, после е емнал пътя към частните фирми, защото, цитирам го "БАН е развъдник на кадри за чужбина и за добре платени частни фирми".
Когато ходи командировки в Германия, тамошните представители на компанията винаги му се чудят, че с 2 висши образования върши това, с което се занимава от 7 години.
Виждала съм го да твори, да чертае, да измисля нови подобрения - във връзка с нещо друго-и знам, че това му е призванието.
Обаче, за жалост, призвание къща не храни.Не и тук

моят направи докторат в областта на електрониката
НО: беше по собствена програма, с платена докторатура
т.е избра си сам темата, която го интересуваше, както и ръководителя

за жалост от ТУ не получи грам помощ
всичко сам си е правил (с моя помощ тук-там)
и го направи само за чест и слава
финансови или други облаги няма
даже при търсене на работа го маха този факт от автобиографията, че иначе не го щат

много пари изсипахме за това "удоволствие"
и ни костваше много усилия
той едновременно учеше и работеше
което означава, че бях съвсем сама с дете, домакинство и работа цели 4 години
ама оцеляхме

сега си имаме дтн в къщи 

Аз имам докторска степен, правя кротка научна кариера, имам практика.
Хич не съм се интересувала от хорското мнение, просто силно пожелах да се занимавам с наука след като завърших 3 курс в университета. Не обичам да преподавам - имам само един лекторски курс - по-скоро за престиж.
докторантурата си направих в БАН, а не в университет. Случих на изключителен научен ръководител и шеф, имах огромен късмет.
Не съжалявам за избора си.

В Западна Европа и САЩ докторантите са изключително толерирани и на почит - сигурно има защо. хубавото на докторантурата в България е, че вратите към света са широко отворени. Който има желание и не го мързи да работи, изкарва и пари - това е не само в областта на науката, нали?

Лафът за пуловерът на топчета оставям без коментар.

Колкото повече чета, толкова повече виждам една проста истина - за доктор трябва да се учи след като си понабрал жизнен опит.

Вече съм на 33, чак сега се появи възможност за докторантура, стискайте палци, изпитите са след месец. Боря се с всички гореописани трудности от десет години насам и ако преди подскачах всеки път, когато не ставаше моята, сега просто спокойно продължавам да си върша моите неща. Истината е проста, веднъж разбереш ли, че никой не се интересува от твоите постижения, ставаш абсолютно свободен да решиш докъде искаш да стигнеш. В момента се чувствам просто летяща в космоса. Нямам никакви скруполи и никакви очаквания. Докторантурата ще я напиша, просто защото я искам, трябва ми, важна е първо за мен, после в общочовешки план в моята област. Степента ще ми даде достатъчно свобода да публикувам без да се съобразявам с мнението на старите професори, които не пускат полъх на промяната, както беше написано по-нагоре, но пък и са немощни що се касае до средствата за масова информация, интернет, връзки с чужбина.

Те живеят в друг свят, а аз съм плод на друго време и го използвам изцяло в моя полза. Остави колебанията, що се касае до останалия свят. Не прави докторантура само ако имаш вътрешното усещане, че не ти трябва, не е за теб и ще са прекомерни усилия с неясна цел. Но имаш ли целта - гони до дупка. Както казват хората - "прави както трябва, пък да става както ще".

Здравей
Да споделя и моя опит. Карам задочна докторантура, което прави нещата малко по-лесни, защото не се иска преподаване. Преди да родя работех на пълен работен ден и някак си успявах да взема необоходимите кредити в края на учебната година. После стана доста трудно - костваше ми много нерви и много време, което крадях от времето за детето  . Нямаше да взема държавния изпит, ако не беше мъжът ми, който много ме подкрепяше и се занимаваше със сина ни. Сега ми е още по-трудно, защото трябва да довърша дисертацията и да я защитя до няколко месеца, а работя на две места по 1 ден в седмицата (работата е хубава и не искам да я напусна). Това са накратко реалните факти. Всичко е въпрос на балансиране (финанси, деца,твои лични нужди) и мотивация. Аз също работя в областта на хуманитарните науки, която много обичам и ми е приятна и всъщност това е причината да продължавам. В научните среди ще срещнеш всякакви хора - едни ще те вдъхновят, други ще те отвратят, важното е ти да бъдеш удовлетворена и да се чувстваш на място
Успех!
П.С. За Славянската филология: ще попътуваш из славянските държави, ще ходиш на семинари, ще пишеш славистични статии, съществуват и доста добри стипендии за докторанти. Но имай предвид и следното: Славянската филология се развива най-вече в славянските страни. Има разбира се катедри по СлФ и в много западни университети, но трудно приемат нови кадри и предпочитат доценти и професори. Мое лично мнение е, че в България вече има твърде много специалисти по СлФ и нещата са малко ограничени. Имам предвид, че утвърдените вече преподаватели в университите имат стабилни позиции и трудно допускат младите учени до своите места. И последен  леко тревожен фактор е, че студентите по СлФ намаляват от година на година. Решението е твое, но моята препоръка е да се насочиш към някоя интердисциплина.

Защо, не ти ли се е случвало да срещнеш такива хора? Още докато бях студентка, ми се е случвало преподавателката ми (работеща в БАН) да ми иска 2 лева на заем, защото няма за кафе....потресена бях. Сега аз самата работя там и все още има хора, които са в същото завидно финансово положение. Точно!
Желязна ръка, понеже питаш за специалноста - моята е история и археология, не ми се влиза в подробности, поради някои от горните причини.

От 8 години работя в университет (не като преподавател) и скоро, живот и здраве, се надявам да стигна до защита на дисертация.
От позицията на времето мога да кажа, че ако в началото знаех какво ме очаква, може би нямаше да се захвана с докторантура. По мое наблюдение повечето докторанти започват с ентусиазъм и светли надежди, които малко по малко биват попарвани. Но от друга страна, сега вече почти на финала, изпитвам едно огромно удовлетворение, че успях да се справя с всичко и че всички жертви (а те не са малко) са си стрували. Само да уточня, компромиси със съвестта си не съм правила. Жертвите са основно по отношение на личния ми живот.
Като един вид насърчение към авторката на темата искам да споделя извода, който успях да направя за себе си с течение на годините. А именно: удари под кръста, лицемерие и шуробаджанащина има не само в науката. От нас самите зависи дали искаме да се борим с тях; да ги изключим от нашето полезрение или да се стремим да се изграждаме като силни личности, за да не се сринем, когато рано или късно се сблъскаме с тях.
Като възможност да преживяваш сносно с научна работа, съм съгласна с изказаните мнения, че това зависи от твоята инициативност, широка скроеност и способност да се възползваш от възможностите, които предлага средата (в нашия случай – научната среда).

Каквото и да решиш, ти пожелавам успех!

rovrandom, това, че една преподавателка ти е искала пари за кафе, не е повод да се генерализират нещата. пуловерите с топчета не са запазена марка за българските учени. моите преподаватели все ни черпеха - кой кафе, кой сок, кой и двете. Дори и по-бедните са се държали достойно и на положение.

Да, до ден днешен има хора, които стоят на минимална заплата, нямат средства..., но значителна част от тях нямат научна продукция, не публикуват, не преподават. Т.е. нещата са взаимносвързани.

Коментирате различните аспекти на докторантурата, но най-важното нещо е научният ръководител! за мен беше страхотен късмет да имам научен ръководител, който не ме стресираше, но ме дисциплинираше във сроковете, даваше ми свобода да реша и да избера как да подходя по съответния проблем, винаги е бил до мен за консултации, редакции, съвети. даде ми всичките си книги, без да се тревожи дали ще му "взема хляба".

Имах огромното желание да се посветя на науката, но се наложи да работя за пари вместо да стоя в библиотеката. Утешавам се с мисълта, че все някога ще се върна в лабораторията защото го искам със сърцето си, въпреки жалката БГ-действителност за учените. Имах колежка, която с много големи финансови възможности от родителите си се отдаде изцяло на науката. Малко й завиждам! 

Аз пък докато бях докторант, работех. Не виждам защо изключвате и такава възможност.

Дори и в момента ако се разровите, ще видите дузина възможности за докторантури и пост док-ове в западна Европа, които са доста добре платени.

Смятам, че в България се робува твърде много на предрасъдъци и стереотипи. Факт е, че нещата се промениха много в последните 10 години.

Не я изключвам, но трябваше да изкарвам заплата за двама, майка ми се разболя от рак. Това няма значение. Мисълта ми беше, че се радвам на хора, които имат възможност да се посветят изцяло на науката. За мен е или всичко или нищо, междинен вариант не ме устройва.

Варианта да работиш докато караш докторантура е доста ...как да кажа ..недобър. Браво на Ламята, че е успяла и с двете. Аз и мъжа ми сме в същото положение - резултата е денонощно бачкане, изоставане със сроковете и т.н. Отделно, че е забранено да работиш официално докато си докторант, но на който му се налага го прави. Винаги леко съм завиждала на хората, които имат финансов гръб и могат да се посветят изцяло на науката. Често си мисля, че не може да се конкурирам с тях по простата причина, че едно е да се занимаваш по цял ден с дисертацията ти, друго е 8 часа от деня да са ти заети с някаква странична работа. Просто няма как да сте на равни позиции. За съжаление в България е така...Сестра ми е докторант в Щатите - е също работи, но към университета и по специалността си - разликата е от тука до небето.

Колкото хора, толкова съдби! Съжалявам. Всеки непрекъснато прави някакви жертви.

О, разбира се! Аз не съжалявам за нищо. Радвам се, че има хора, които успяват на няколко "фронта" едновременно. Аз ще доучвам на старини.   Но, ако човек го желае и има възможност не би трябвало да се интересува от хорските коментари и предразсъдъци.

Единственото неприятно е, че вероятно наистина образователната степен не е гаранция за високи доходи. Според мен, ако човек подхожда с подобни подбуди гарантирано ще остане излъган в надеждите си. Поне тук и сега!

Аз съм от малкото доволни доктори 
Сигурно защото съм имала късмет, а сигурно защото повярвах на онзи виц за заека, който щял да пише дисертация и запомних основното правило:
Не е важно каква ще ти е темата, а кой ще ти е научният ръководител.

Аз се занимавам с точни науки и още при дипломирането си знаех кой искам да е дипломния ми ръководител. Преподавател, който водеше увлекателни, добре систематизирани  и разбираеми лекции. В същото време беше достатъчно предприемчив и разтропан, за да организира и осигури експерименталната част. Не случайно лекциите и упражненията при него бяха удоволствие. Липсата на топчета по пуловера сигурно ме е пленила чисто интуитивно, но е била доказателство за чистоплътност и достатъчна финансова подплатеност

Когато започнах доктурантурата вече имах около 5 год. трудов стаж, но не бях семейна. Всичко беше организирано перфектно от мен се искаше само да уча и работя. Колеги в същата катедра се оплакваха и то с основание, което е още едно доказателство, че е много важно кой е шефа и как са организирани нещата:
   На мен ми дадоха една малка стаичка, но с добър интернет (особено за онова време) и платена такса за международни онлайн библиотеки. Другите ги пращаха по студени и прашни мазета да се ровят в стари руски журнали за измислена литературна справка.
  Не ми засичаха работно време, не ме контролираха, изискваше се просто свършена реална, качествена работа. Защото моята и на колегата дисертации, щяха да са част от професурата на шефа. А ние пък отговаряхме за по 2-3-ма диполманти и техните дипломни работи ставаха част от нашите дисертации. На принципа на килийното училище, но така шефа имаше време да организира по-сериозните неща, а не да седи на главата на 5-6 дипломанти и 2-ма докторанти и основната му задача е да следи кога идват и кога си отиват, както беше при другите.
   В края на 1-вата година систематизирах в доклад литературната справка и го представих в катедрата (тогава така се изискваше), но този доклад не беше безцелен отново по съвет на ръководителя ми, той беше оформена теоритичната част на дисертацията ми. Взех си изпитите.
  През това време шефа беше уредил 2-рата година да си работя експерименталната част в чужбина по проект. Там разбира се: техника, оборудване, публикации в списания с висок импакт фактор. Изобщо върши се работа, стига да искаш да я свършиш.
  3-тата година отново пред компютърчето сглобяване и описване на свършеното. Взех че се и ожених, та предзащитата я правих с корем в 9-тия месец, а самата защита с 4 месечно бебе. Но това беше част от тръпката. Постарахме се презентацията също да бъде максимално съвремменна и добре представена.

Та който е решил да се заеме с това да подхожда към него като към работно място за следващите 3-4 години. Да го увлича работата, да има подходяща материална база, шефа и колектива да са проучени и на ниво.

А за научната работа и там нещата зависят от желанието, находчивостта и предприемчивостта на всеки един и на директора като цяло. Работила съм в скапан институт на БАН: много интриги, много алкохол, малко работа, малко пари. Всички млади колеги избягаха.
Сега работя пак в БАН, но в институт с предприемчив директор, понякога се работи  и събота или неделя, понякога до 10 вечерта по клиентски проекти със заплащане. Някой ще каже, че това не е наука а бизнес. Но за да изберат клиентите да работят с теб, трябва да си наясно с новостите, да търсиш и разработваш още по-нови решения, което удоволетворява научната ни страст