Моята първа бременност и първата среща с най- голямото щастие в живота ми.....

Новината

В началото на далечната 2005, в един средно ветровит и хладен ден, в град Бат, Англия, в малкото сбутано апартаментче, в което се тъпчехме по стечение на обстоятелствата с моя тогава приятел, а по настоящем съпруг, чух най- страшните и същевременно най- прекрасните думи, които някой някога ми бе казвал в живота ми до онзи момент. Те принадлежаха именно на гореспоменатия представител на силния пол, държащ в ръка онази така важна и съдбоносна бяла пръчица, която жените по цял свят препикават с една от две напълно противоположни молби към Всевишния и която променя живота на мирните граждани необратимо за добро или лошо- вездесъщия тест за бременност! Думите, които и до ден днешен са запечатани в съзнанието ми, бяха „Ами, мече....какво да ти кажа- Ще си имаме бебе!“ . Знам, че това е в тотален разрез с традициите и се очаква аз да съм тази, която поднася Голямата новина с тест, прилежно завързан с панделка, цветна опаковка с малка рисунка на бебешка ръчичка или друг вид умилителни изненадващи похвати, но....... В първия момент студена вълна на панически ужас обля тялото ми и някак инстинктивно ми се прииска да избягам по възможно най- бързия начин от там и от лунатика с прекрасната щастлива усмивка, който ми съобщаваше, че по някаква необяснима за мен причина се очертава тялото ми да се счита за дадено под наем от този момент до края на живота ми на един съвсем истински малък индивид, който от този момент нататък ще има пълното право, дадено му от Бога, да ми прави живота черен, да ме използва по всяко време и за всякакви цели, а природата ще се подиграва с мен и всичките ми принципи, като ме кара искрено да вярвам, че това е изключителна привилегия и ще съм благодарна за всеки тормоз от страна на малкото бъдещо човече, че чак и ще се чудя с какво още евентуално бих могла да бъда от полза! Право за преговаряне на условията на договора няма и той влиза в сила още преди ти да си имал шанс да разгледаш наистина обективно условията му и да се консултираш с адвокат! Предстоят ти безкрайно разнообразни унижения и немислими за теб ситуации, при вида на които до скоро си се смяла с приятелки по парковете или на телевизионните сериали, като например факта, че съвсем скоро ще загубиш личното си АЗ и редица доктори ще влязат във владение на тялото ти на щафетен принцип и ще те бучкат, ръчкат и взимат течности и проби от теб без ти да имаш думата по въпроса; вместо да избягаш с погнусена физиономия ще пускаш по една сълза от неподправено щастие при вида на наакано бебешко дупе или наповръщано по чисто новата ти блузка; няма да изпадаш в паника, а тържествено ще отброяваш чисто новите си стрии по корема и бедрата като белези от войната, които до преди два дни си мерил с точност до милиметър и си тренирала по 5 пъти седмично, за да можеш да набуташ в онези прекрасни, секси дънки, които бяха с цели два номера по- малки от нормалните за моето тяло размери, но пък кой му пука за здравето на дърти години, когато имаш секси мъж, който трябва да омайваш константно с форми и да доказваш, че теб всъщност така те е майка родила- като извадена от корица на списание, а храната е нещо, от което ти нямаш нужда. Други екстри, за които обаче никой не те предупреждава, когато ти пълнят главата колко е хубаво да си бременна и тн, са например увеличаващите ти се стъпала, поради което можеш да помахаш за сбогом на прелестните си високи токове и да посрещнеш чехлите и гуменките с мъжка номерация, които искаш или не ще са единственото, в което ще можеш да набуташ подпухналите си клоунски крака съвсем скоро. С гордост ще пъчиш тумбака и тайно ще се надяваш, че той отвлича вниманието от придружаващия го след теб задник, който можеш да се закълнеш, че някой е залепил върху теб в съня ти, защото до вчера просто го нямаше там!!!!

Така....да се върнем отново на темата и към момента в онази малка стаичка...

След като леко премина първичния ужас от чутото и дробовете ми бяха способни да поемат поне една нова порция въздух, усетих, че макар тези думи да караха краката ми да треперят, то не бе само от страх от предстоящото....От този момент започваше най- голямото чудо в живота на всяка една жена- в моя живот- независимо дали го съзнаваме или не! Аз щях да бъда майка, майка на едно малко човече, което да даде истински смисъл на съществуването ми на тази земя, защото нека бъдем честни- обувки, парцалки и партита е имало и ще има винаги, ние сме просто малка прашинка в голямото консуматорско, непрекъснато ламтящо за забавления и намиращо смисъл в прозаичното общество, което не оставя нищо стойностно след себе си. Но истински смислените и важни неща са далеч от това- те са в очите на децата ни, в прегръдките на майките и бащите ни и в онези така скъпи за всеки от нас думи „Обичам те!“, които имат истинска тежест изречени единствено от хората, които са незаменими в живота ни- родителите и децата ни!

В онзи момент дори не си давах сметка каква благословия съм получила! Радвах се на една прекрасна, лека и неусетно протекла бременност...

Бременността

Проследяването на деветте месеца доста се различава в различните страни. За човек като мен, който е свикнал, по нашенски, да търчи на доктор за всяко нещо, да има достъп до хиляди изследвания и да гълта хапове за всяка настинка, беше голям шок доста лежерното отношение на британците към това тъй важно събитие в моя живот- излюпването на моето първо дете. Докато гледах как жените в България се втурват още на втората седмица от закъснението си по сканове, прегледи и тн, се чувствах ужасно изоставена от здравеопазването на Острова, където през първите три месеца от бременността дори не ти обръщат внимание- не ти се полага преглед с ултразвук, не можеш да се запишеш към акушерка, няма пълни изследвания за всякакви страшни болести, които е чудно от къде изобщо би имала, щом не работиш като момиче за компания,нищо....Седиш и чакаш да минеш заветната 12-та седмица, защото, очевидно можело да направиш спонтанен аборт преди този срок и ако до тогава са вложени в теб средства за прегледи, изследвания и тн то те биха били огромен и ненужен разход за NHS. Колко мило!!!

В осма седмица от бременността си прокървих. Това беше едно от най- ужасните неща, които бях изживявала до този момент и се втурнахме през глава към спешното отделение, където очаквахме загрижени лекари да се притекат на помощ с хъс, но за наша изненада една съмнително млада сестра ми измери кръвното, погледна ме мило и ми каза, че тъй като бяха великденски празници няма кой да ми предложи преглед с ултразвук по- рано от две седмици и мога да си тръчкам вкъщи и да се моля за добро развитие. Всичко това с най- милата усмивка и с най- подбраните възпитани думи, разбира се! Няма хапчета за задържане, няма „заповед“ за лежане на легло, нищо.....“Природата си знае работата, мила!“ В онзи момент ми идеше да взема самолета и да се прибера в „нормалната“ си държава, разбира се след като застрелям поне няколко медицински представителя на англо- саксонците, където да получа нужното внимание и да не бъда разглеждана като потенциален разход за здравната каса. Но дори и това не можех да направя от страх да не допринеса за лошо развитие на ситуацията...За това си се прибрах послушно вкъщи, проведох хиляди разговори с родината, където редица доктори ме консултираха дистанционно какво бихме могли да правим, ако сме си в България и се заех с горещите молитви към небесата....

Две седмици по- късно, след като се бяха напразнували до насита, бяха изяли всичките шоколадови яйца, печени меса, пудинги и прочие и бяха си изпонаподарили купища никому ненужни подаръци (за Великден!!!), дойде и моят ред да ми отделят няколко минути на четири очи с апаратурата си. Това беше първият път, когато се срещнахме с нашата малка точица, която вече беше се превърнала в две прекрасни кръгчета на екрана- едното за главичка, а другото за телце на малкото прелестно създание в мен! Всъщност аз нищо не видях, ако трябва да съм честна, но пък таткото и до ден днешен се умилява при спомена за видяното, така че аз лежа на неговите впечатления.

Не мога да не призная колко бях изненадана от начина, по който протича прегледа с вагинален ехограф там. Всички жени, минали през мелачката на гинекологията в страната ни знаят, че в момента, в който влезеш в кабинета на доктора си вече парче месо, което трябва с радост да хвърля гащите зад паравана и да се пуска смело по интимности, да вирва краци и да забрави вродената си свян, защото „това да не му е първата ****, дето ще я вижда!“ на доктора. Да, ама моята ще я вижда за пръв път и аз не изгарям от желание на си я вея на показ хей така, само защото бил доктор и бил виждал! Там обаче изживяването беше коренно различно. Подкована аз от нашенската практика влизам в кабинета, придружена от половинката си и след кратък разговор с дамата там се залавям да се разсъбличам. Тя обаче деликатно спира моя порив за ексхибиционизъм, намаля светлината в кабинета и излиза от стаята, за да мога аз да се съблека спокойно и да легна на кушетката, като след това влиза и без да поглежда към мен взима чиста бяла кърпа и ме завива на заголените акценти с нея. След това вече сяда от страни до мен и се залавя с манипулацията, като очевидно било възможно и за гинеколозите след толкова учене да уцелят мишената с вагиналния трансдюсер и без да надничат между крачката ти с интерес. Ама така де- ние молив и червило на две устни слагаме без огледало и по памет, а те една дупка да не могат да уцелят в тъмното! Оказа се, че очевидно тревогата е била фалшива и всичко с малкото Драконче беше наред.

Мога да кажа, че това беше първото и последното притеснение, което имах за цялата си бременност! След това се радвах на завидно леки девет месеца, които изкарах прелитайки със самолет до БГ и обратно, месец на море и задължително във фитнес залата до деня, преди да родя, като скандализирах повсеместно хората с огромния си корем на лежанката....

Друг факт, който трябва да отбележа като огромен плюс на Островната медицина е, че след като прескочих трапа на заветните 12 седмици дойде сестрата, която щеше да наблюдава бременността ми вкъщи, донесе огромна книжка, която седнахме и заедно попълнихме, след като проведе задълбочен разпит за всичко около мен и бъдещия татко- от родителите ни и техните евентуални заболявания, през нашите състояния и навици, до това каква религия изповядваме, каква раса сме и тн. Този картон си остава при бременната и тя си го носи навсякъде с нея, като там се попълва всяка информация през месеците до раждането, както и самото раждане се записва в пълни детайли от водещите процедурата, за бъдещи референции. След това получих и карта, която осигуряваше на мен и моето бъдещо дете до навършването му на 1 година безплатни лекарства- всичко изписано от лекарите за мен и него, без изключение. Разбира се- в типично британски стил на детайлност и изчерпателност- на задната страна на картата бе упоменато, че тя остава собственост на NHS и в случай на моята смърт трябва да върна картата обратно. Не казваха процедурата каква е точно и как се предполага от онзи свят да я връщам, но си взех бележка и бях готова, ако тръгна да умирам, да не завличам чужда собственост в задгробния живот с мен.

Някъде около 35-36 седмица се насрочва среща с акушерката ти, на която трябва да попълните дълъг и подробен списък, в който се отбелязват твоите предпочитания за раждането ти и лекарите ти трябва да се съобразят с тях, стига разбира се това да не застрашава живота ти или този на бебето. Минава се през това искаш ли или не анестезия, каква да бъде или да не бъде тя; активно раждане ли искаш или не- т.е. искаш ли да се движиш по време на раждането, да използваш топка за раждане и прочие; искаш ли раждане във вода; партньорът ти ще присъства ли- при това безплатно- какъв лукс (не се гледа с особено добро око на татковци, които се скатават от този етап, за разлика от тук, където е въпрос на чест таткото да е порядъчно пиян в компанията на верни приятели до момента, в който отрочето му поеме първата си глътка въздух, а той да е отстоял мъжеството си, като е бил категоричен пред „откачената“ си бременна жена, че кървища и писъци не е мъжка работа да гледа!) и други аспекти, които биха били важни за жената в този така деликатен момент от живота й.

Сега, от дистанцията на времето и на опита, който натрупах вече и с една бременност в нашата страна, мога да кажа, че съм безкрайно благодарна на съдбата и на всички акушерки там за това, че ми показаха един съвсем друг, наистина човешки, спокоен и правилен подход (запазвам си правото обаче да смятам, че някои неща се неглижират не съвсем правилно с цел да се спестят държавни пари) към този съвсем естествен процес за женския организъм, че ми спестиха стреса, хилядите ненужни лекарства, които тук ни дават като бонбонки, и най- вече че не ми отнеха правото да съм активна фигура в целия процес, като уважаваха мен, моите усещания и достойнството ми.

И така- след като отметнах и тази важна задача и смело се втурнах към естественото раждане , без никакви упойки, с минимална лекарска намеса, присъствие на мъжката половинка в залата и прочие, се почувствах горда от себе си и смелостта си и се заех да подготвям арсенала от бебешки дрешки и пособия, който ме дебнеше заплашително от няколко седмици в стройна купчина с човешки ръст в ъгъла на стаята ми. Е, това се оказа не по- лека задача от самото раждане, само дето никой не ти предлага упойка за това занимание....

Раждането

Един прекрасен ден в 37 седмица падна т.нар. тапа ( как да не се почувстваш като бутилка старо шампанско) и аз щастливо съобщих новината на акушерката ми, като очаквах (отново погрешно), че тя ще предприеме мерки за повеждането ми към медицинския център за раждане. (Тук само ще вмъкна, че в Англия не се ражда в болница, а в обособен акушерски център към болницата, който се занимава само с това, и лекар се вика само при нужда от такъв. Иначе с всичко се справят акушерките.) Това обаче нея никак не я трогна като новина и ми каза, че там не се прави нищо при този етап и може даже и да си пренося така. Да, обаче другата „добра“ страна на нещата е, че там никой нито веднъж не ми направи изследване за „тайнствен живот“ и аз се притеснявах, че без преграда въпросният може да се докопа до скъпоценното ми бебе....За това след седмица чакане природата сама да задвижи процеса по евакуация, реших, че трябва да взема нещата в свои ръце. Натоварих се с цялото количество тежести, което бе по силите ми да нося от близкия магазин- две опаковки хартия за принтер, буркани, зеленчуци и тн и така като една родна Сивушка с големия корем се понесох към вкъщи пеша, докато изумени минувачи се обръщаха след колоритната ми особа в чудене дали пък в главата ми не е останал поне малко мозък, който да ме спре. Ефект на момента нямаше и аз си се заех с останалите домашни занятия. Докато приготвях вечерята щастливо и се точехме на поредния нов епизод на Приятели обаче изведнъж приех ролята на местната водонска със счупен кран....Божичко, не съм вярвала, че да ти изтекат водите е такова чудо на природата и те са в такова огромно количество- та това бебе е имало олимпийска басейн в мен, а аз се чудя защо не мога да дишам!!! Часът беше около шест привечер и ние се обадихме на акушерката, заели нисък старт за болницата, но тя дойде до нашата къщурка, като ми донесе голям пакет санитарни материали, с цел овладяване на наводнението, и след като измери моето кръвно и пулса на бебето ни каза да си живейкаме щастливо и да чакаме започването на регулярните контракции- към онзи момент аз не мога да кажа, че усещах каквито и да било контракции. Отново успяха да ни изненадат- признавам! Останахме си двамата, изплашени и мобилизирани до колкото можем и след като се повъртяхме и нищо не се случваше решихме да легнем да поспим (което е напълно реална възможност за мъжа, който си захърква сладко, но е просто мисия невъзможна за жената, както се сещате). Първите болезнени и що годе чести контракции дойдоха в 4 през нощта и аз събудих благоверния от сладкия му сън. Болката си я биваше и беше цяло чудо, че позивите ми за насилие над най- ближния останаха неудовлетворени. Така или иначе обаче контракциите си седяха на интервали от 10 до 5 минути и това все още не ме класираше за приемане в болница там. Изкарахме една безкрайно дълга, по мои впечатления, нощ вкъщи, в която аз пъшках и сумтях като ранено животно от болката и се разхождах насам натам из стаята, а мъжът ми седеше мирно с лист, химикалка и часовник в ръка и засичаше и пишеше как вървим с контракциите. На следващия ден, в късната сутрин, вече започнахме да побъркваме акушерката, като настоявахме за взимане на мерки, защото нещата продължаваха да не стигат до никъде. Тя прояви особена грижа към нас, като направи неща, които по книга не би трябвало да прави и извика линейка, която да ме закара в болницата под претекст, че нещо не е наред и че ме приемат за лечение (т.е. налагаше се да ми забоде една игла в д****то, за да имам причина да съм в болницата). Така се срещнах с първото си обезболяващо на уж предвиденото ми без медикаменти раждане, но не мога да кажа, че не бях облекчена от краткотрайното спокойствие, което ми даде въпросната инжекция. Е, поне вече бях в болницата, което си беше напредък......и то голям!!!

От там нататък продължи голямото чакане- оставиха ни в една стая, където продължихме да правим същото, каквото правихме и вкъщи- аз мърморя и ходя, като се присвивам от болката, а той пише, грижи за мен с опити (напълно безуспешни) да ме нахрани или да задържи по- дълго TENS машината на кръста ми (която бях готова да изхвърля от прозореца на третата секунда, а и до сега не разбирам на кого дойде извратената идея за това чудо- то не ти стига, че имаш контракции, ми и ток да те блъска в кръста си е чиста гавра), както и да говори по телефона с роднините ни в България, които просто не доумяваха как така съм в болница, но никой не ми записва тоновете, никой не сме следи, и го натискаха да отиде да предложи пари на някой, за да ми обърне внимание. Разбира се, това няма как да се случи там. Тук е мястото да отбележа, че никой не ми е взел нито един лев нито по време на бременността, нито по време, преди или след раждането! И макар да знаем прекрасно мнението на англичаните за източноевропейците- не съм забелязала и за секунда друго, освен грижовно и добро отношение от всички, участващи в проследяването и израждането ми.

Вечерта към 20.00 часа най- сетне се приближих до заветните 4 см разкритие и до епидуралната упойка, която също беше част от условията, за да отида в болница по- рано, но пък вече чаках с огромно нетърпение, защото се чувствах все по- изтощена от болките и дългото време, което бе минало от началото. Заведоха ни в една стая, където ми връчиха болнична нощница и след като се облякох една сестра се зае с очевидно не леката за нея задача да ми постави абокат на ръката, за да ми пуснат системата. След като се бори неистово с вените на горната част на дланта ми, а аз броях до 10000000000000, за да не я ударя силно, защото освен бесните контракции трябваше да изтърпя и хилядите й неуспешни опити да забива иглата в плътта ми, се справи уж със задачата и пуснаха системата. Само 20-25 минути по- късно ръката ми беше станала като балон, защото иглата очевидно не е била сложена във вената и беше се напълнила с целия изтекъл разтвор. Тогава се появи и анестезиологът, който беше един истински магьосник и мога само да си мечтая да видя такъв невероятен професионалист и тук, защото оправи нескопосаната история с абоката за секунда, след което само с една ръка дозира и напълни спринцовката с първото обезболяващо, което ми постави, за да може да сложи епидуралната упойка, с която се справи също толкова бързо и, до колкото е възможно, неусетно за мен.

След това.....след това започна вече наистина прекрасното раждане за мен....Можех да си седя и да си раждам с дни така. Акушерката намали осветлението в стаята (защото се смята,че за бебето не е добре да се ражда в силно осветена обстановка, а и за майката е по- спокойно така) седна до мен и през всичките...не знам- може би 6-7 часа са били....не се отдели от монитор до мен, който следеше тоновете на бебето, епидуралната упойка и дозировката и, както и моето кръвно, което апарата мереше през определен интервал от време. Не отиде да пие кафе, да дръпне един фас, не се чудеше какви клюки да дрънка, не отиде до тоалетна дори! Възхищавам се страшно на професионализма на тази жена!!! Ние с половинката ми си говорихме, аз спах за известно време, чете ми книжки и изобщо си уплътнявахме времето до идването на сюблимния момент. В ранните часове на следващата сутрин най- сетне настъпи часа за голямото шоу. Започнаха напъните и бебка започна пътя си към големия свят! Нямам спомен колко време е продължило това. Спомням си само безкрайното напъване, което в един момент вече исках да спра и се молех да направят нещо по въпроса, спрат да ме карат да правя неща, които не мога и да изкарат това дете от мен.....Тук отново ще изкажа благодарността си, че не приеха думите ми и ме оставиха да си приказвам, като продължиха с инструкциите си как и кога да напъвам, а не взеха вакума и да приключат набързо историята, която и без това вече продължаваше твърде дълго по бг- стандарти. Таткото, който първоначално имаше точни инструкции да не напуска зоната около главата ми, но и да спазва достатъчна дистанция от мен, за да не мога да го докопам в опит за отмъщение, вече се бе озовал почти между краката ми и непрекъснато ми даваше кураж да продължавам с борбата, като ме информираше как главичката ту се показва, ту се скрива....(И до сега е загатка за мен как този мъж продължава да ме намира за секси, след визиата на която се наслади в онзи момент.....) В тези трудни и дълги минути на неистово напрежение за пореден път доказах скорпионската си упорита натура, защото въпреки че раждах и то доста мъчително, а и имах силна упойка, която се предполага да затруднява волевото напъване за раждането и задържане на другите процеси, успявах да държа под контрол другите си физиологични функции, понеже в Англия клизмата не се практикува и аз не бях удостоена с такава макар и неприятна процедура, а както вече стана ясно имах доста важна публика на ключови позиции. След известно време в тази весела ситуации най- после бебето излезе и изведнъж всичко в стаята и живота ни се промени! Веднага щом я извадиха сложиха беба на моя корем в близост до гърдите ми, за да може тя да се опита да суче, което е силно казано сучене, но пък наистина тя веднага направи опит, макар да беше изтощена от случилото се, а и за да спомогне излизането на плацентата, за което ми удариха и една инжекция, която аз обаче не усетих, защото в този миг гледах най- прекрасните очи на света- малките, нежни очи на моята дъщеричка. Тя бе толкова съвършена, толкова чистичка, нежна и крехка.....След няколко минути я взеха, избърсаха я, прегледаха я и я дадоха на тати да я гушне, а тя веднага го поздрави като го напишка щедро. Това беше първият път в живота ми, когато видях съпруга си да плаче...плачеше от щастие, от вълнение от това, че бе не само част от създаването на това малко прелестно човече, от етапите в растежа му в корема ми, но и част от появата му на бял свят и първите му минути на него! Сега нищо на света не би могло да го накара да не бъде отново при мен, когато се ражда второто ни дете и не разбира защо мъжете доброволно се лишават от този уникален шанс и изживяване!

След това облякоха бебето в дрешките, които бяха ни казали да приготвим, завиха я в нещо като легълце на колела и я оставиха до леглото ми, докато ми помогнат да се преместя от едното легло на друго, с което да ни откарат обратно в стаята, където щяхме да останем до изписването ни. Самата стая не беше отделна за нас ( не беше ВИП, супер лукс или както там ги категоризират по нашенските отделения)- в нея бяха настанени няколко жени, но всяка беше отделена от другите със завеси и никой не надничаше при другите, като ти осигуряваха уединение и спокойствие.

На следващия ден рано сутринта дойде една сестра, която ми помогна да в процеса на почистване и опаковане на бебешкото дупе, както и да ме просвети в магията на кърменето. В началото не се получи с кърменето и колкото и да се опитваше бебка не можеше да засуче добре, а и гърдите ми, макар пълни до болка, не пускаха нищо. За това ни донесоха една помпа, която поставиха и на двете ми гърди- досущ като крава във ферма за мляко, само трябваше да кажа „Муууу!“. След 15 минути обаче тя бе успяла да изпомпа едва няколко капки кърма. Сестрата, която беше консултантката им за кърмене, дойде с една спринцовка и изтегли от стената на шишето тези капки, като ги даде в устата на бебка и отново я постави на гърдата ми. Нито за миг не ми е предлагано изкуствено мляко и не съм стресирана от никого, че бебето ми седи гладно! Бориха се до последно и ме успокояваха и окуражаваха да продължавам да опитвам- посъветваха ме да предлагам кърмене по всяко време и непрекъснато. И бяха прави- два дни по- късно всичко тръгна по мед и масло, а беба се давеше от огромното количество кърма, която се изливаше от мен. Всъщност това беше и причината да ни задържат малко по- дълго в болницата- искаха да са сигурни, че се справяме добре с храненето и да не прибягваме до адаптирани млека от неопитност.

На втория ден след раждането, все още в болницата, температурата на беба спадна леко. Предложиха ми избор- кувиозче, за да я сгреят и закрепят, или аз да си играя на кувиозче- т.е. разкопчаха нощницата, сложиха я до гърдите ми и след това ме завиха с одеало и още нещо и така от моята топлина се поддържаше и тя. Няколко часа по- късно температурата на бебето се нормализира и всичко беше наред, а аз димях от жега и от ушите, но бях повече от горда и щастлива!!!!

На следващия ден ни изписаха- донесоха ми малко червено книжле, което беше картонът на бебка. В него всичко беше отделено на малки глави с цветни показалци и с картинки с обяснения и много хубави таблици и графики за родителя, както и място за подробни лекарски записки какво се случва с бебето от раждането му нататък. Дадоха ми картонче с формата на розово слонче с името и мерките при раждане на момата ни и ни пожелаха на добър път, след като се увериха, че имаме столче за кола за бебето и няма да се метнем в колата „гушнати за безопасност“.

И така нашето семейство си тръгна за вкъщи....