Тя вечно скиташе в полето
с коси разрошени от светлина.
Той следваше я с колелото,
за да я срещне на върха.
Тя пак прегръщаше небето
с усмивка пъстра на уста.
Той все след нея до селцето,
докосвайки реалността.
Тя плачеше като дете голямо,
за всяка малка живинка.
Той свеждаше момчешко рамо,
за да утихне нейната тъга.
И тичат пак в далечината,
преследвайки големите мечти.
За тях е чужда самотата,
защото заедно са до зори...
Браво Ева,браво! Все едно си го написала за мен и моето момиче :) Наистина рядко се случва да ми въздейства поезията, но ти наистина успя :) Благодаря ти!
ОтговорИзтриванеРадвам се, че всеки може да намери своята лична история тук :) Благодаря за хубавите думи!
Изтриване