8-10.2011 - Варанаси

Варанаси е като първичния бульон – гъмжи от живот: от самото му зараждане, под формата на хилиарди новородени улични псенца; през различните му въплъщения като маймуни, кози, крави, бикове, мравки, паяци, просяци, жреци, търговци, лодкари; до неизбежния му край върху кладите на гатовете край Ганга. Всички процеси протичат естествено и един през друг – раждане, хранене, отделяне, развитие, разложение... Пред очите ти се осъществява безкраен цикъл от прераждания: това, което довчера е било живо, днес е само останки, които служат за поддържане на живота на нещо друго живо... Няма драма, няма трагедия. Всичко е дотолкова в реда на нещата, че дори не те трогва, само го отбелязваш: „Донесоха още едно тяло за горене да си чака реда... вчерашната украса от цветя е днешния обяд на козата... млякото се подквасва точно до купчината боклук, с която се изхранва кравата... а, настъпих още едно кравешко – не са го прибрали за гориво на готварските печки...“ Докато се губиш и намираш из лабиринта от тесни криви улички, в теб постепенно се просмуква представата как всичко наоколо се е повтаряло точно в този си вид ден след ден в продължение на хиляди години. За Варанаси казват, че е бил древен още по времето, когато са издигали Вавилонската кула. Нещо повече, според хиндуистките представи точно тук, на гата Маникарника, Шива е създал Вселената и дори след края на света, когато всичко изчезне, Варанаси ще остане. За много индийци да дочакат смъртта си във Варанаси е цел на живота – вярават, че ако срещнеш края си тук, в последния момент Шива ще прошепне в ухото ти думите на мантрата, която ще прекръсне безконечния цикъл от прераждания и ще ти донесе сливане с Вселената. Ако пък само се изкъпеш в свещените води на Ганга, ще отмиеш всяка лоша карма и ще си осигуриш по-добро следващо прераждане. Затова още в предутринния сумрак тълпи от поклонници се отправят към гатовете за ритуалното измиване във все още студената река. Над водата се носи лека призрачна мъгла и монотонният напев на древната мантра, с която се посреща слънцето. Индийците вярват не просто в силата на словото, а в магическата сила на звука. Затова могъществото на мантрите не е в смисъла, а в самото звучене. За мантрата ОМммм твърдят, че е отглас от първичния звук, създал Вселената – и всяко повтаряне помага на Вселената да се създава отново и отново, да задържи хармонията под натиска на хаоса. Същевременно с изричането на мантрата индивидуалната ти душа се слива със световната душа, част от която е поначало. Звученето е толкова важно, че стотици години свещените книги не са се записвали, а са се наизустявали дума по дума, звук след звук – защото писаното слово не може да предаде мелодиката. Дори в наши дни уличните продавачи или кондукторите на автобусите не викат, а изпяват посланията си: „Чай-чай-чаааааай“, „Джайпур-Джайпур-Джайпуууур“, с особена извивка при последната протяжна сричка. Така че няма нужда да казвам, че свещената мантра за посрещане на Бога Слънце при изгрева над Ганга се повтаря по един и същи начин от стотици, може би и хиляди години. Мъже и жени се потапят в реката и поднасят с шепи водата й към слънчевия диск, който се издига над отсрещния бряг. В помощ на поклонниците са брахмините, които седят под палмови чадъри и срещу скромна сума благославят, поставят бинди на челата и напътстват нуждаещите се. С напредването на деня ритуалното къпане се смесва с обикновената хигиенна баня, жени и мъже се захващат с пране и гатовете се превръщат в ярки пъстроцветни поляни от простряните да съхнат върху тях дрехи. В следобедните часове настъпва царството на децата – над реката се издигат десетки хвърчила, площадките на гатовете се превръщат в игрища за крикет, а стълбите са просто удобни места за плажуване. И през цялото време – и денем и нощем – горят огньовете на двата гата, където се изгарят труповете. В процедурата няма нищо тържествено или ужасяващо: няколко здрави мъже деловито донасят на бамбукова носилка тялото, увито в лъскав саван, потапят го за няколко секунди в реката, обикалят приготвените за кладата дърва и поставят тялото отгоре им. След съвсем кратка церемония – не по-дълга от минута-две – тялото се затрупва с дърва и отгоре и кладата се подпалва. Изпращачите – само мъже – седят отстрани и изглежда, че си говорят на ежедневни теми. Няма оплаквачки, викове, сълзи, скубане на коси, разкъсване на дрехи... От време на време служителите на гата сръчкват огъня, като не се церемонят особено и с останките от тялото: понякога, когато нещата не вървят по план, дори започват да блъскат по тях с една сопа, за да ускорят процеса. Всичко е толкова делово, ежедневно, обикновено... Животът и смъртта са едно и също.

Въобще смесването на свещеното и ежедневното е част от живота на индийците – за тях изпълнението на ритуалите е също толкова рутинна част от деня, колкото миенето на зъбите или къпането. Съвсем нормално е да видиш стопанина на дома да започва деня си с обиколка на имота, като с едната ръка размахва кандилница с огън и благовония, а с другата – звъни с нещо като училищен звънец, сякаш за да събуди боговете: не дремете, забележете, аз изпълнявам моята част от задълженията, бъдете така добри и вие да изпълнявате своята. Освен че гъмжи от живот, Варанаси прелива и от религия. В града има над 2000 храма – като започнеш от Златния храм „Вишванат“, царство на десетки Шива лингами и стада охранени маймуни, минеш през извисяващата се над него мюсюлманска джамия и стигнеш до десетките закътани в малките улички светилища, не по-големи от долап, в които властват различни представители на хиндуисткия пантеон. Нещо повече, оттук са тръгнали и две от важните световни религии: на десетина километра от Варанаси, в Сарнат, Буда е изнесъл първата си проповед, оттук тръгва и Махавира, основателят на джайнизма. Не случайно в представите на индийците Варанаси е пъпът на Вселената – тук всяка фраза се превръща в сентенция, всяка представа – в религия. Като цяло тук всички богове съжителстват в мир и хармония, напрежение цари само около съседството на Златния храм и джамията – там светските власти са взели нещата в свои ръце и всички околни улички са пълни с въоръжени с пушки и автомати войници, а в храма се влиза само след старателен обиск и записване на всички паспортни данни. Процедурата по описване на паспорта включва разлистване отпред назад и отзад напред, разглеждане в конвенционален ред и нагоре с краката, преписване на всички данни буква по буква с кратки прекъсвания за размисъл след някои букви и устно уточняване на географски подробности за родната ти страна: „Южна Америка? Не? Европа? О! Тц-тц-тц...“ Накрая всички са удовлетворени: 5-6 души служители остават с чувството, че ненапразно ядат държавния хляб, а туристът си отнася впечатлението, че е получил изключителна привилегия, като е бил допуснат да влезе в храма.

Тук идва ред да споделя мислите, които пораждат у мен туристите - това са странни същества, които търсят нещо ново, различно, оригинално и автентично. Когато го открият, се стичат на тълпи, запленени от различността на мястото, но много скоро започват да си търсят удобствата, с които са свикнали – подходяща храна, чисти чаршафи, тоалетна хартия - и с вниманието и парите си превръщат местното население от гостоприемни, открити и дружелюбни хора в алчни търгаши на ментета. Което, разбира се, е разочароващо, така че туристите започват да бърчат носове, разлюбват доскорошните фаворизирани дестинации и се отправят да усвояват нови, незасегнати от туризма места.

Въпреки че местното население вече е развило прилепчивост и меркантилност, Варанаси все още поразява със своята натуралност и автентичност – тук не издържат и най-разтегливите ти представи за допустими отклонения от хигиенните норми. Не че е мръсно. Просто категориите мръсно/чисто на тази територия за неприложими. Непрекъснато нещо се мие и мете и водата и боклукът се изхвърлят на улицата. Всичко ненужно – опаковки, съдове за еднократна употреба от глина или сушени палмови листа, остатъци от храна - също се мята на улицата. Универсалните чистачи, кравите, се разхождат между пешеходците, велосипедистите и мотористите и изяждат всичко органично, плюс найлоновите пликчета, а оставят след себе си големи димящи торти. Това също е ценен ресурс, който се събира, омесва се на ръка, оформя се в питки и се оставя да се суши за гориво. Каквото е останало на улицата, се събира от чистачи, които го товарят на лодки и го изсипват в средата на реката. В реката се изливат и мръсните води, там се изсипва и пепелта от кладите на мъртъвците. Там се пере, при това особено интензивно на десетина метра по-надолу от кладите – може би пепелта подобрява изпирането. Странно е, че при тази организация в града няма избухнали епидемии, но божествата явно си знаят работата. Още повече, че те присъстват в ежедневието на жителите на града – не само в ритуалите, службите, молитвите, но и в приказките, които бабите, седнали на средата на улицата, разказват и разиграват на малките деца срещу някоя и друга рупичка.

Варанаси не е само гатове, храмове, туристи и тесни улички. Градът е известен център на традиционното музикално и танцово изкуство на Индия – школите, които предлагат обучение по пеене, традиционни инструменти или танци са безбройни, като немалко от тях удовлетворяват интереса и на чуждестранните туристи. На много места можеш да видиш японец съсредоточено да отмерва ритъм на индийски барабан, а скандинавец да се бори със струните на ситра. Дори ние получаваме кратък урок по свирене на бамбукова флейта. В града има и Санскритски университет, но дейността му не е така видима, както на музикалните школи. За сметка на това фестивалите нямат край – на сцените на централните гатове вечер тече представление, а ние попадаме и на празника на богинята Дурга – във всяко кварталче са издигнали собствена сцена с олтар от папие-маше и голямо изображение на богинята (не знам дали да го нарека скулптура или кукла), направено от слама, измазано с гипс и оцветено от ярко по-ярко. Музиката не стихва до късно. На третия ден вечерта десетки процесии от различните квартали – кой на рикша, кой на платформа на бус, кой на камион - понасят своите богини с все олтарите към централните гатове, като всяка група пее и скандира и гледа да привлече най-много внимание. Атмосферата е като при футболните агитки. Накрая богинята се товари на лодка и отпътува в тъмното по реката, придружена от част от агитката. На другия ден по брега се търкалят сламените скелети на божествата, боята и гипсът са отнесени от свещените води на Ганга, което може би ги прави още по-свещени. За сметка на това в кварталите вече не се вълнуват толкова много от мистичното – там кипи нещо като фиестата в Рио: по улиците се движат процесии начело с рикша с трещящ генератор, следван от платформа с мощни тонколони и цветомузика, а след тях се извива опашка от танцуващи и крещящи младежи. За разлика от Рио обаче, девойките са изцяло облечени и се движат на групи отстрани на танцуващите. Звукът от веселбата със сигурност не оставя никого извън празника.

7.02.2011 - Мумбай-Варанаси

По разписание влакът Мумбай-Варанаси трябва да пътува 28 часа. Всъщност пътуваме 34. Не е голяма радост, но пък дългото пътуване ни дава възможност да навлезем в бита на индийците. Когато си принуден да прекараш повече от денонощие, затворен с някого в малко пространство, неизбежно ставаш свидетел на малките му навици.

Първото, което прави впечатление, е различната редстава на индиеца за лично пространство. Поначало гъстотата на населието създава съвсем различна представа за неприкосновения периметър на индивида: в автобуса, например, на място за две седалки по нашенски стандарт фабрично са монтирани три, на които щеш-не щеш си в пряс физически контакт със съседа, а отделен въпрос е, че индийците са в състояние да сядат и по четирима-петима на тези седалки. За блъсканицата в градския транспорт вече стана дума на няколко пъти – това, което за европееца е крайно некомфортна близост, за индиеца е просто дребно неудобство, което не пречи на извършването на обичайните дейности. Но въпросът не е само в периметъра на физическо присъствие – застани с карта или справочник на улицата и веднага ще бъдеш накачулен от няколко души, някои от които ентусиазирано ще ти предлагат помощ, а други просто ще заничат в книгата ти, нищо, че кирилицата им е толкова понятна, колкото на нас надписите на хинди. Някой веднага ще поведе светски разговор за страната, от която идваш, времето, което си прекарал в Индия, впечатленията ти от страната и народа, но не е проблем да ти задават и лични въпроси: на колко си години, в какви отношения си със спътника си и тем подобни. Това очевидно се смята за израз на любезност.

Различната представа за лично пространство вероятно е причината и за свободното мляскане, уригване и издаване на всякаякви звуци в присъствието на околните. Тъй като индийците запълват скуката предимно с ядене, дългото пътуване се превръща в безкрайно шумолене с хартии, хрупане, сърбане и, разбира се, изхвърляне на боклуците през прозореца. Впрочем, грешка, не всички боклуци се изхвърлят през прозореца, черупките от фъстъци, например, се стъпкват в равномерен килим на пода. Този ненаситен глад се задоволява от цяла армия улични търговци, които по неясна система се качват на едни гари и слизат на други и предлагат абсолютно всичко, което можеш да се сетиш: чай, пуканки, самоси, вафли, бисквити, страгали, банани, салатки, гребнати с ръка от кофа със ситно нарязани зеленчуци и сервирани върху парче вестник... При това има някакъв стаден рефлекс – ако някой си купи от предлагания артикул, поне половината му спътници също ще си вземат от него, но друг път късметът на продавача спи и протяжните му подканящи викове остават глас в пустиня.

Гласовете на продавачите също са тема за специално изследване от познавачите на вокалното изкуство. Изглежда, че има консерватории за улични търговци, където постигат тази специфична постановка на гласа – леко носова, пронизителна и проникваща във всяко кътче на вагона още с отварянето на вратата. Може би само автобусните клаксони са в състояние донякъде да конкурират тази гласовитост.

Нищо обаче не е в състояние да смути индиеца, когато е решил да спи. Това е дисциплина, в която световният рекорд безусловно би трябвало да принадлежи на Индия. Нашият спътник от отсрещното легло прекарва повече от 30 часа пътуване в сън, като се надига само за да изпрати младото момче, което го придружава, да му донесе нещо за ядене или да му подаде шишето с вода от горния рафт. По едно време сериозно се притесняваме, че ще получи рани от залежаване, но явно за тренирания организъм няма непреодолими изпитания. Индийците са в състояние да спят в пътуващо или спряло превозно средство – кола, автобус, влак, рейс, рикша, товарна количка; без проблем спят на тротоар, банкет, стълбище или по средата на пътя, заобикаляни от коли и пешеходци; не им е проблем да придремят прави в градския транспорт или на столче пред дюкяна... Сигурно е много изморително да водиш живот на индиец.

Това, за което обаче индийците винаги намират сили, е непрекъснатото плюене. Мъже, жени и тийнейджъри дъвчат листа от бетел, в които са увити тютюн, подправки, вар и кой знае още какво – сместа докарва леко приятно замайване, като от цигара, и предизвиква обилно слюнкоотделяне. На всеки ъгъл седи продавач на бетел, който старателно приготвя и завива листата, а там, където нямат достъп до услугите на тези мили хора, си купуват пакетчета със съставките. Ние отначало се чудим защо на всеки павилион се веят безкрайно разнообразни опаковки презервативи, но впоследствие разбираме, че това са пакетчетата с тютюн за дъвчене, просто видът им подвежда. Тъй като при реакцията на сместта със слюнката се получава червена течност, улиците, тротоарите, площадите изглеждат като след малка междуособна война, приключила с непретенциозна касапница. Всичко живо плюе наляво и надясно, като техниката на изстрелване на струята се усъвършенства непрекъснато и попаденията достигат до метър и половина-два далекобойност. Все пак не може да се отрече, че никой не се цели в невинни минувачи, а и транспортът се ползва с уважение, никой не плюе на пода на автобусите и влаковете, за целта се отваря прозорец.

Представата на индийците за хигиена е доста провокираща за европееца. От една страна,още по времето, когато нашите деди са се къпели два пъти годишно, индийците не са пропускали ежедневната баня. И сега можеш да се убедиш, че къпането е задължителна ежедневна процедура за всеки индиец – особено като пътуваш, виждаш как в реки, езера и канали, край чешми и помпи народът се сапунисва, топи, търка, полива, сякаш от това зависи животът му. А може и да е точно така, защото при топлия климат много бързо мръсотията се превръща в болест. Хотелите може да не са особено спретнати, но вода има. Вода има и в чешмите и тоалетните на влаковете, при това интимните помещения са в приемливо състояние. Това пък е още една особеност на отношението на индийците към хигиената – ходенето по голяма нужда не е някакъв срамен акт, а процедура, която се извършва ежедневно и задължително с участието на вода. Особено впечатляваща е картинката сутрин покрай влаковата линия – гледано откъм селището, това е закътано място, а пътниците от влака вероятно не се броят за свидетели. Жените си избират по-усамотени кътчета, а мъжете клечат в редици, като явно използват времето и за социални контакти. Впрочем, тази традиция е съществувала и в античния свят, лесно можем да я открием в редиците каменни седалки на тоалетните от разкопките в Дион. Не е много ясно как е бил решен въпросът с водата в Древна Елада, за съвременния индиец обаче, ако не разполага с помещение с течаща вода, пластмасовата бутилка е задължителен участник в сутрешната процедура. Друг задължителен елемент от сутрешния тоалет е миенето на зъбите – пада голямо търкане, което може да става и по време за сутрешната разходка из махалата. Търкането не помага особено обаче, ако редовно дъвчеш бетел.

Не всичко в Индия е странно и непонятно за нас. С умиление откриваме, че също като нас, индийците клатят глава настрани за да кажат „добре“; изразяват несъгласие с „тц“; когато не разбират нещо, питат „А?“; наричат чая с мляко с хубавата българска дума „чай“ и дори си имат град Хисар. По-различен, но твърде понятен е изразът на неодобрение, който имат: едно бързо и енергично просъскване „пс-пс“ веднага ти показва, че си сгазил лука.

5-6.02.2011 - Мумбай

От Арамбол за Мумбай пътуваме с нощен автобус, sleeper, в който разполагаме със спални места. Комфортът и хигиената са относителни, но все пак на фона на обичайната блъсканица си е направо лукс. Въпреки това трудно преглъщаме шока от връщането от европейския дух на Арамбол към индийската действителност. Започвам да разбирам тези посетители на страната, които живеят в хотели по европейски стандарти и се сблъскват с миш-маша от проявления на живота в Индия, едва когато излязат на улицата – шокът е наистина много силен. Няма начин да харесаш Индия при такава постановка на нещата. Едва когато се разтвориш в индийската реалност, едва когато станеш част от (не)реалния живот на улицата, можеш да оцениш и приемеш това, което виждаш.

Мумбай е друга реалност. От една страна доминират останките от английското колониално владичество – дори е малко странно да се разхождаш в английските квартали: сгради във викториански стил, каквито очакваш да видиш в Лондон или Оксфорд, но не и в Мумбай, се гушат сред палми и бугенвилии, вместо сред кленове и дъбове. От друга страна всичко е толкова одомашнено и преработено, добило е онзи дух на останали за постоянно временни решения, които са така характерни за Индия. От трета страна Мумбай си е модерен мегаполис с огромно количество небостъргачи, които придават на профила му съвременен вид. Повече освободеност, но и повече престъпност. Повече блясък, но и повече мизерия. Всички предимства и всички недостатъци на големия град.

В събота срещу неделя намирането на евтин хотел се оказва проблем. Показват ни такива дупки, каквито не сме виждали и в най-затънтените градчета. На едно място дори ни предлагат стая, широка колкото вратата към нея, в която има място само за едно легло с ширината на ковчег. В края на краищата намираме приличен хотел, но с цената на много обикаляне.

Естествено, отиваме на ритуално посещение до Вратата на Индия, но откровено не сме впечатлени. От гледна точка на британската корона, може би това наистина изглежда като врата към необятната и странна страна, но погледнато откъм Индия, това си е точно „врата сред поле“ - от нищо към нищо. Градът впечатлява повече със своята безлюдност в неделния ден – освен вездесъщите играчи на крикет от всички възрасти, които са завзели паркове, игрища и улици и които „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, в централната част има твърде малко хора. Дори на артфестивала, който се провежда на една от централните улици, няма повече хора, отколкото на един Фамилатлон, а все пак Мумбай е 20-милионен град. Самият фестивал е доста разнообразен като представяне – от изнесени на улицата галерии и щандове за произведения на изкуството, през инсталации и скулптури, до хепънинги и музикални представления. Отбиваме се и в Музея за съвременно изкуство, но най-очаровани оставаме от прохладата там.

Разходката по крайбрежния булевард само засилва усещането за град на контрастите – от една страна дългата няколко километра алея свързва два баровски квартала с огромни модерни сгради, но от друга – твърде много народ се опитва да припечелва нещо на „гизмето“, което не ти позволява да почувстваш уюта и комфорта според замисъла на архитекта. Впрочем, на младите хора на Мумбай очевидно нищо не им пречи да се чувстват прекрасно покрай океана – разхождат се на шумни момчешки или момичешки групи и дори – о, чудо! - на двойки, които си позволяват да се държат за ръка или да се прегръщат на публични места. Много от момичетата са с дънки и тениски, вместо с традиционно облекло, но все пак да видиш голо рамо е рядкост, а пък коляно – направо изключение.

Вечерта, докато чакаме нощния влак за Варанаси, успявам да преброя 18 плъха, които пробягват по релсите, пресичат безлюдните перони и се гонят около затворените будки. Всъщност, не мога да гарантирам за бройката, може някои да са се изхитрили да минат по няколко пъти, за да заблудят преброителите. Така или иначе не допринасят много за привързаността ми към Мумбай.

1-4.02.2011 - Арамбол

Гоа не е Индия. Това е европейската представа за Индия: слънце, безкрайни плажове, палми, екзотични дрехи, леко люта храна, масажи, рейки, курсове по йога, алкохол, ниски цени... Тук е мястото, където можеш да си представяш, че се докосваш до екзотиката на страната, без да излизаш от комфорта на навиците си – не трябва да се съобразяваш какво обличаш, напротив, всяка приумица е добре дошла; можеш да ядеш европейска храна; на всеки ъгъл има интернет клуб, телефон, пътническа агенция; и най-важното – на плажа можеш да се съблечеш по бански – с подобно фриволно поведение на други плажове в страната се превръщаш в център на нежелано внимание. Голотата в Индия е табу – няма открити крака, рамене, гърди – по-възрастните жени показват част от кръста си под сарито, но младите са добре покрити. Няма реклами и билбордове с разголени девойки. Дори шофьорите на камиони украсяват кабините на возилата си с непоносимо шарени изображения на любими божества, а не с прелъстителни плакати на сексбомби. Сексът в Индия не съществува в открити форми в обществения живот. Страната, родила Кама Сутра, живее така, сякаш население от милиард и двеста милиона се постига чрез пъпкуване. Само по телевизията се излъчват някакви шоу програми с по-фриволно облечени (но все пак облечени) моми, но това се възприема по-скоро като фикция, нещо като сцени от живота на боговете. Иначе не можеш да видиш младеж и девойка дори хванати за ръка, да не говорим прегърнати. Изключение е Мумбай, където космополитният дух е оставил отпечатък, но в страната нравите са запазени, каквито са си били преди столетия – без следа от видим сексуален живот. Това обаче поражда и големи напрежения: прикритият интерес към секса е толкова силен, че младите (а и не толкова младите) жени са принудени да избягват по-близки физически контакти с мъжете, за да не станат жертва на посегателства. В обществения транспорт, например, задължително има отделни места за жените – било само няколко места в автобуса, било цял вагон в електричката или влака. И жените много стриктно следят тези места да си останат само за тях – в противен случай могат да бъдат почти изнасилени в тъпканицата. Тези правила са толкова строги, че дори европейците са принудени да се съобразяват с тях. Затова Гоа е място за отпускане на душата. Тук можеш да си правиш всякакви маймунджилъци, стига да не пречиш откровено на някого. Спазва се само правилото да не се разхождаш абсолютно гол и да не досаждаш на хората. Дори можеш, без да имаш шофьорска книжка, да наемеш мотоскутер и да допринесеш за хаоса по улиците.

Арамбол, един от най-северните плажове на Гоа, се е запазил в най-голяма степен от комерсиализиране и привлича както стари хипита, част от които са го открили през 70-те години и от тогава не са си тръгвали, така и млади изследователи на собствените възможности. Има и доста семейства с малки деца, които щъкат на тумби по плажа и растат свободни от дрехи и условности. За колко време могат да си позволят това, е друг въпрос. Най-голямата атракция е изпращането на слънцето – всяка вечер половин час преди залеза на плажа се събира голяма част от туристите и започва импровизирано представление: някой върти обръчи, друг жонглира, трети прави акробатични номера – всичкото това на фона на музикалните импровизации на любители музиканти от всички краища на света. Атмосферата е изключително приятелска и добронамерена, никой не придиря за качеството на изпълнението, но си има своеобразно наддаване сред актьорите – кой ще привлече повече публика с номера си, но не с крясъци или реклама, а просто с атрактивността на изпълнението. Шоуто продължава до стъмване – а тук тъмнината настъпва бързо. Дори залезът не е като по нашите ширини – слънцето се скрива толкова бързо в океана, че почти виждаш пръските от потапянето му.

Като цяло плажовете в северната част на щата не са особено населени в началото на февруари. Почти няма хора, които да лежат по пясъка и да се пекат – може би причината е и в разхождащите се наоколо крави и голям брой безстопанствени кучета. Постоянните посетители на Арамбол са много привързани към тях, хранят ги, децата играят с кучетата и всички в един глас твърдят, че това са най-безобидните и дружелюбни същества на света. Дори има фондация „Да нахраним гладните кучета на Гоа“, която събира средства за издръжката на животните през сезона, когато туристите отсъстват. Малко странно изглежда на фона на просячетата, които те дърпат на улицата с мрънкане: „Банана, мем, чапати, сър“, но всеки действа според разбиранията си.

31.01.2011 - Хубли-Гоа

Бях се зарекла да не пиша повече за пътуването с автобуси из Индия, защото смятах, че темата се изчерпала. Обаче очевидно това е била една твърде прибързана и надменна позиция. Каквото и да кажеш за Индия, все ще е вярно. И все няма да е достатъчно, за да разгледа нещата в пълнота. Така и за финалния ни марш-наскок към Гоа. Тръгваме с усещането, че всичко, което може да ни покаже едно пътуване, вече ни е известно – просто трябва да преодолеем някакви си 200 км и да се опнем на плажа. И понеже много ни е мерак, хукваме още в 8 сутринта. Бързичко си намираме подходящ автобус (нормална процедура) и успяваме да седнем (което не винаги се случва). След което автобусът тръгва и пътува...пътува... пътува... пътува... пътува... пътува... Става обед, автобусът пътува... пътува... пътува... Качват се, слизат, качват се, слизат, качват се, качват се, качват се... Броят на пътуващите нараства... Кондукторът ги уплътнява... Една бабичка, абсолютна фаворитка за ролята на Гагул от „Рудниците на цар Соломон“, се опитва да се настани в скута на Батката, но след като получава енергичен отказ, се намърдва на седалката до него, изпробва го на ръбатост, преценява, че й удобен, изляга се върху него и заспива. Не й пречи нито лашкането, нито друсането. Пътуването продължава... все по-бавно... и по-бавно... и по-бавно... По едно време спираме окончателно – половината от тясното шосе е заета от десеткилометрова опашка от натоварени с желязна руда огромни камиони, в оставащата половина се опитват да се разминават автобуси, коли, мотори, рикши, велосипеди – всеки се набутва във всяка възможна пролука, няма ляво движение, няма дясно – кой както свари. Във въздуха се носи плътен червен прах от рудовозите, всичко наоколо – къщи, растения, животни - е не просто прашно, а обрасло с прах, видимостта е не повече от 20 м... Тук следва ода за големия памучен шал. Винаги съм гледала с респект на жените, които с изящество и кокетство носят шалове, но не съм се отнасяла сериозно към възможността да се присъединя към тях. Някакси шалът е стоял извън полезрението ми. По време на това пътуване обаче откривам, че няма по-практична, полезна и нужна дреха – да, дреха, а не аксесоар – от големия, фин, мек, памучен шал. Можеш да си направиш тюрбан или просто да го метнеш на главата си срещу слънце, можеш да си го увиеш на врата срещу изпотяване или течение и вятър, можеш да го сложиш пред лицето си срещу прах. Можеш да се увиеш в него срещу студ. Можеш да го заметнеш като сари и да придобиеш приличен вид, за да те пуснат в храм или ашрам. Можеш да го омотаеш на кръста си като пола. Можеш да лежиш на него или да се завиваш с него. Или просто да го вържеш на фльонга за хубост. Когато не ти трябва, можеш да го натикаш в джоба, в чантата или просто да го вържеш на презрамката на раницата. Можеш да го изпереш за 9 секунди и да го изсушиш за 9 и половина... Абе, няма нещо, което да не можеш... Изобщо, ако трябва да сложа само две неща в раницата, преди да тръгна, това ще са спален чувал и памучен шал. В ситуация, като тази на прашния път, шалът е абсолютно незаменим. Слагаш си го пред устата и чакаш да отмине – не ти остава нищо друго, освен да чакаш да отмине – това явно е философия, която се просмуква в теб в Индия. Тук никой не се ядосва, не пустосва, не споменава майки и лели, не бърза – опитва се да мине, ако може, ако не може – чака ситуацията да отмине. Тази нагласа се оказва работеща и в нашия случай - в края на краищата отминаваме прашната тапа и продължаваме пътуването си. Още няколко часа друсане и лашкане – и ето ни в Панаджи, столицата на Гоа. От там – в Мапуса. И тъкмо си мислим, че е дошъл краят на мъките ни - се качваме на локалния автобус за мечтания Арамбол. Е, тук вече разбираме, че нищо не знаем за пътникоемкостта на индийския автобус. Точно когато решаваме, че сме на предела на задушаването, плътно притиснати от всички страни, кондукторът с енергични ръкомахания привлича още една тумба пътници, натоварва багажа им в задния багажник на автобуса и започва един по един да ги натиква през вратата. Процедурата е точно както тъпченето на памук в чували, винаги може още малко. Никой не възразява – нито тези вътре, нито блъсканите да се просмучат в тъпканицата. Все пак не сме най-зле: няколко дни по-късно виждам как един кондуктор подрежда грозд от гимназистки да висят на входа на автобуса и с напън на вратата ги набутва навътре. Момичетата само се кикотят, а хората вътре прибират коремите и някакси ги вместват. Блъсканицата и теснотията не е причина хората да спрат да си се занимават, с каквото им е присърце: случвало ми се е, както съм пресована между раницата си и стената, изведнъж над дясното ми ухо някой да започне да си припява „Харе Кришна, Кришна, Кришна“, а над лявото друг да се развика през целия автобус: „Здрасти, комши, откога не съм те виждал! Как са жената, децата? Балдъзата добре ли е?“. От другия край на автобуса идват радостни възгласи: „Добре сме, добре сме, слава на боговете - оженихме балдъзата, голямата дъщеря и племеницата, а и тъщата се прибра на село“. Така и път се отхвърля, и времето лети.

30.01.2011 - Хампи

Пътуването от Путапарти до Хампи ни отнема цял ден. Пътят е разбит, движението претоварено, а автобусът – претъпкан. Налага ни се на два пъти да сменяме автобус, но навсякъде картинката е една и съща. Удоволствието е никакво, изминатите километри доста малко, а посветеното им време – доста много. Единственото ни успокоение е, че поне не ни се налага да чакаме при смяната на автобуси на мръсните и неуютни автогари – в момента, в който слезем от единия автобус, се оказва, че следващият, който ни трябва, вече пали двигателя. Въобще този феномен на придивжването из Индия ни съпътства през цялото време и си остава загадка за нас – има нещо нереално в това да пътуваш, накъдето ти скимне и цялата система по магичен начин да се наглася спрямо хрумките ти. Щом само изречеш някаква дестинация и моментално пред очите ти се материализира раздрънкан автобус със запален двигател, който се отправя в желаната от теб посока. Другата необяснима загадка е как тези автобуси в период на полуразпад не се разпадат напълно – за всичкото време, през което обикаляме Индия, единствената техническа неизправност, на която ставаме свидетели, е една спукана гума. Иначе автобусите ръмжат, гърмят, тресат се, дрънчат, вият – но вървят. При това по разписание – щом са ти казали, че ще пристигнат в крайната точка след 5 часа – можеш да си сигурен, че до 5 часа и 10-15 минути ще си на мястото.

Картинката зад прозореца вече не е много радостна – много повече бедност, мизерия, мръсотия и прах – Карнатака е един от най-бедните от 28-те щата на Индия. Надвечер пристигаме в Хоспет с намерение да се прехвърлим на още един автобус, с който да стигнем до Хампи. Обаче откриваме, че сме се класирали за закриването на тридневен фестивал в древния град и всичко живо се е устремило нататък. Автобусите са не просто претъпкани, а направо напомпани с хора, гроздовете пътници, висящи от вратите, донякъде се уравновесяват от пътуващите направо върху покрива. За момент ни минава идеята да се нацедим и ние в блъсканицата, но бързо се сещаме, че дори и стигнем до Хампи, шансовете ни в тази пренаселеност да открием място за спане, са равни на две нули. Затова оставаме да пренощуваме в Хоспет, макар че донякъде съжаляваме за пропуснатия финал на фестивала.

Когато на другия ден се озоваваме в Хампи, се убеждаваме, че решението ни е било правилно: още по пътя мярваме спрели край реката автобуси, чиито пътници извършват сутрешния си тоалет – явно в самото селище е нямало място за тях. В относително ранния час, в който пристигаме, виждаме как част от пренощувалите край автобусите полека-лека стават и се приготвят за новия ден. По-ранобудни са комуналните служби, които се опитват да изринат камарите боклуци и да изнесат подвижните тоалетни, които очевидно са препълнени, но за сметка на това пък са с дизайн на древни каменни храмове. Има няколко сцени в процес на разграждане, явно купонът е бил голям. Хампи е средновековен град, чиито останки са разположени на огромна площ – около 17 кв.км и който със замаха на каменните си улици, храмове и дворци се конкурира с Римския Форум или развалините на древния Коринт. Съчетанието на останките от миналото величие с днешната мизерия обаче е напълно уникално – жителите на града са построили колибите си сред руините на величествените древни постройки и гледат козите си в сянката на километрични каменни пасажи. Навсякъде кипи търговия и просия, носят се миризми на пържене, благовония, урина и гъмжи от туристи. Виждаме дори група японци, традиционно скупчени и залепнали за окулярите на камерите, но надлежно оборудвани с високи туристически обувки и бели платнени ръкавици – явно са инструктирани да се пазят от досег с всичко туземно. Ние сме залитнали в другата крайност – чувстваме се напълно местни и активно си общуваме с всеки, който проявава желание – само просяците не са ни по сърце. Аз като рожденичка съм се украсила с гирлянд от цветя, с което предизвиквам побутвания и усмивки сред традиционните красавици – за повечето от тях гирляндите от живи цветя са задължителен атрибут на облеклото, особено пък на празник. Има си такъв занаят: седят едни женици с кошници цветове и сръчно ги наплитат на конци – цветче по цветче – в километрични гирлянди. Ефимерността на изделието е част от очарованието му. За жителката на Южна Индия цветята, вплетени в косите, са почти толкова естествен атрибут, колкото червилото за европейката. И не само това – по-дебели и пищни гирлянди се използват за украсата на домовете, магазините, храмовете и ежедневно се подменят със свежи. Дори шофьорът на един от по-луксозните автобуси, с които пътуваме, пренебрегва разписанието и спира в ранната утрин до сергия за цветя, за да поднови украсата на возилото си. Отношението към днешния миг и към вечността е едно и също - всичко е част от безкрайността, на нищо не се придава прекалена тежест. Така и в Хампи: част от храмовете са напълно изоставени дори и от местните и там царуват стадата маймуни. В един такъв храм, скрит сред джунглата, ни блъсва усещането, че сме попаднали в приключението на Маугли с маймуните – точно толкова изоставени и погълнати от джунглата ни изглеждат древните постройки. Когато пък се изкачваме на най-високия хълм над комплекса, пред очите ни се разкрива невероятна гледка – част от околните височини са покрити с огромни кафяви камъни, напълно лунен пейзаж, в ниското лъкатуши широка река, а сред зеленината на джунглата надничат древните руини. Не знам как изглежда Мачу Пикчу, но това е асоциацията, която събужда гледката.

По пътя между две от частите на комплекса срещаме поредната ученическа група, доведена на екскурзия в неделния ден. Културната програма на училищата изглежда ще да е много интензивна, защото в почивните дни често срещаме униформени деца, поведени от учителите си по забележителностите. В случая това са 50-ина 10-14-годишни момичета, не толкова водени, колкото подкарвани от учителите си – ръководителите се движат отзад, един дори размахва пръчка е леко сръчква с нея изоставащите. Не разбираме какво им подвиква, но звучи като: „Р-р-р, дий!“. Момичетата се кикотят и гледат да не изостават от групата. Явно проблемът с дисциплината в индийското училище има собствени оригинални решения. Веднъж, докато чакам за телефон, ми попада някакъв брой на „Майсурско дело“ (или както се казва местния вестник), в който се обсъжда необходимостта от промяна на учебното съдържание – повечето гласове са в подкрепа на решението на правителството в рамките на следващите три години да облекчи и актуализира учебното съдържание и да го свърже по-пряко с практиката и нуждите на днешния ден. Други пък предвидливо напомнят, че резките промени в образователната система са опасни. Имам дежа ву.

29.01.2011 - Путапарти

Пътуваме от Шраванабелагола до Путапарти през Бангалор. Градът ни се вижда много развит и пълен с живот – все пак това е столицата на Силиконовата долина на Индия. Има много нови сгради, много паркове, нови широки улици... Все пак белезите на неговата „индийскост“ не са изличени напълно – има си и бедните квартали, и маса народ, който се щура по улиците.

Путапарти е нещо съвсем различно. На времето си е било типично индийско село и в покрайнините му все още има следи от предишния живот – съборетини от по една стая, в която живеят накуп десетина души от различни поколения, огньове за готвене направо на улицата, пране, проснато на пясъка край реката.... Центърът обаче е оживен и много търговски – почти всяка къща е магазин, ресторант или хотел, или пък и трите заедно. Малко напомня на претъпкаността на нашия Китен в разгара на сезона, но с повече мухи и по-нахални от мухите просяци. В Индия почти навсякъде е пренаселено – но тук немалък процент от разхождащите се по улиците са европейци, навсякъде се чува английски, френски, испански, руски... Почти всички чужденци са облечени в бели широки одежди – и това се обяснява с причината за присъствието им в Путапарти – ашрама на Саи Баба. Част от посетителите живеят на територията на ашрама – в зависимост от финансовите си възможности се разполагат в десетината блокчета или в десетките общи помещения, в които се спи на пода сред други ревностни поклонници на култа към Саи Баба. На сутрешната и вечерната служба се допускат и хора отвън, но изискванията към облеклото са строги – никакви открити ръце, крака, рамене, никакви телефони, фотоапарати, пари, задължителен шал за жените – а обискът на входа е пълен и подробен. Ашрамът гамжи от униформени служители (и служителки), които непрекъснато ти дават указания къде да вървиш, къде да спреш, къде да говориш, къде да мълчиш, къде да гледаш... На самата служба мъжете и жените са в отделни сектори с отделни входове, местата за хранене също са разделени по полов признак, дори опашките за закуски са отделно за мъжете и отделно за жените. Всичко работи като добре смазана машина, която много бързо те лишава от възможността да правиш собствени избори, да поемаш собствени отговорности за направените избори и въобще да бъдеш индивидуалност – превръщаш се в част от общата маса, което за свръхконцентрираните върху егото си европейци може и да е добър опит, а за голяма част от индийците е естественото им поведение. Така или иначе Саи Баба има десетки хиляди последователи, които откривот в посланията му за любов и служене на другите отговор на духовните си търсения. Финансовата подкрепа, която получава, не е никак малка, което се вижда и от това, как е преобразен градът: болница, няколко училища, колежи, театър, стадион – всичко е построено с негови средства. Вярно, че след пищността на храмовете в Чидамбарам и Мадурай натруфеният дизайн на сградите в Путапарти изглежда малко бутафорен, но за многото почитатели на гуруто, смятан за въплъщение на божественото в човешки образ, всичко това е силно въздействащо. Самият Саи Баба понякога се появява на службите, с което хвърля в еуфория поклонниците, а понякога преминава по улиците, возен в нещо като папамобил, и предизвиква вълнение у всички минувачи. Ние имахме късмета да го зърнем при едно от тези преминавания – изведнъж движението беше спряно от полицията, тълпите бяха строени в шпалир от двете страни и заградени с въжета, а по улицата премина белият автомобил на Саи Баба, теглен с въжета от яки мъже. Отпред и отзад се движеше тълпа от служители на ашрама, които допълнително подсигуряваха реда – след няколкото покушения мерките за сигурност са станали особено строги. Саи Баба се мярна за момент през прозореца на автомобила, но вълнението в тълпата беше като при излизането на папата на прозореца във Ватикана.

Иначе градчето се възползва с пълна сила от популярността на ашрама – цените са доста по-високи, отколкото на други места в Индия, а продавачите – доста по-намахани, отколкото обикновено.