сряда, 29 май 2024 г.

Контраст и яркост е просто настройка.

Контраст и яркост.
Настройка не само в телевизора, по който вървят новините, а и в собствения ни телевизор.

Онзи, за който се разказва в приказката от „повредата не е във вашия телевизор“ (не знам има ли такава приказка, но интуитивно усещам, че е интересна).

Та така!

Този свят е пълен с черно-бели телевизори.

Този свят е пълен с нас. 
Отвътре наситени с нюанси на сивото. Разум, мисъл и сенки на съмненията, мрак на страховете…. И …бяло пространство на мечтите, които още не смеят да се материализират.

Склонни сме да мислим, че външната реалност е отражение на вътрешния ни свят. 
Склонни сме, защото навсякъде го пише по модерните книжки. 

Но какво, ако не е така ?
Какво ако „отвън“ е начинът, по който „отвътрето „се опитва да изрази черно-бялото? 
Какво, ако цветовете, които виждаме и създаваме около нас, са символ на времето, което посвещаваме на другите, 
на светлината, която искаме да внесем в техните животи?
На сатурираните ни...чувства!

Е,  представете си цветна градина! – Всяко цвете е дете на грижа, време и любов!

Така. Сега добавете към градината и собственото си ежедневие!
С него върви лейката и неизменния часовник на ръката ви. 
Добавяте цветове, а лейката … лейката вади моментите на грижа и внимание от черно белия ви вътрешен свят на борби и успехи и…  полива цвeтята. 
Дава им!

Кой каза че черно-бялото не ражда цветни петна? Кой?
-
Никой
 
Та затова:

Да продължим да вървим по тънката линия между личното и общото, 
между черно-бялото и цветовете 
и да пазим равновесие (равновесие – само каква красива дума, отдавна ми е любима, май напомня на букет цветя)

и
да бъдем
Разумни толкова, колкото и сърдечни!


Цветни отвън и отразяващи бялото отвътре!



Затова:

На контраста му трябва и яркост. На цветовете - насищане!

А това по-горе може (хубаво е) да се про-чете и като :

На умът му трябва от-до! На сърцето - чувства!


Ле.Ле.

#ЛеЛеРично

понеделник, 6 май 2024 г.

Вярваме ли?! - III

Вярваме ли?

Вярваме ли в спасението? В хората? В Разпятието? В Отместения камък?

И ето, че отново дойде време за годишната ми публикация. Сигурно е рано да твърдя, че я превръщам в традиция, но както изглежда Великден е важен за мен повод да се върна тук и да направя и покана към Вас за размишление.

Истина е, че повечето от нас, нямаме нужното знание да задълбочаваме в такава сериозна и недостъпна за човеците тема като Възкресението. Макар да е твърде малък човешкият интелект да я анализира, е достатъчно плътен да ни  прави част от празнична ритуалност, което е наистина прекрасно. Външна е на нас, и е на повърхността, но се превръща в необходима,  последователна... възможност... да участваме...нещо невъобразимо голямо. 

Отвън идват приветствията, които си разменяме, проповядваното слово, което изслушваме; историите и посланията, които намираме в тях. Външни са, но през тях усещаме вътрешния си отклик. Онова от празника, което съзнато или не, води ума ни нанякъде. Отвежда го. За едни към опита да разберат, за други да внесат, за трети да се поздравят. Всеки според мястото си и според чистотата си. 

Важно ми се струва, колкото може повече от нас през празничните ритуалности, да (с)хванем колко всъщност сериозна е темата и колко е ограничаваща човешката възможност да я...разберем.... Човешкото ограничение да се осмисли защо празнуваме.

Въпреки него смятам, че сме длъжни да опитаме да помислим, или казано по друг начин - достатъчно ценно е да опитаме да помислим какво празнуваме. 

(Да о-питаме да по-мислим е нещо съвсем простичко и се изразява това да потърсим знание за символите, и да го усетим къде рикошира)

Вярвам, че е достатъчно да опитаме да помислим за "преди" и "сега". За "досега" и "после"!

Защото Великден ни казва: Досега беше смърт. А сега е Живот!

Великден казва:  Дотук беше падение, а сега е Въздигане! Досега беше грях, а сега е Опрощение!


И? 

Не е ли нов шанс това и за мен? 

Да се запитам - Досега беше така, а оттук нататък- какво? Оттук нататък, какво? 


- В личен план, разбира се!  (Все пак тук е място, в което се чете за човешкото. За  личното. За обикновеното и честопреживявано. За възнамеряването да си чувстващ човек, да споделяш парчета вътрешен свят или пък точки от сърдечния си план. Вярвам, че в това си приличаме, иначе не бих писала.)

В личен план е време да преценя кое трябва да оставя в миналото и какво трябва да обновя. Кои нагласи, кои слабости... кои отношения.

Да реша в какво съм била мекушава досега и за какво е дошло време да отстоявам отсега нататък...

Какво снижавах досега и какво имам да издигна от утре. 

Какво имам да посея и какво ще успея да пожъна отпосле.

Какво научено ще утвърдя след като събера реколтата и кое от него ще оповестя. 

Кое човешко знание ще обнови Душата. Кое ще ме научи на ...Чистота.





------------

За много от нас са важни темите за разбиране и рефлексия. Освен, че е модерно си е и съвсем естествено. Колкото по-важно ни е как преживяваме промените в живота и света около нас, толкова повече изтъкваме важността от обновяването на вижданията си. 
Дали обновяваме в действителност и дали то е Доброто обновяване е съвсем друга тема.
Стараем се вниманието ни да е към истината в себе си, а чак след това идва време и за вниманието към околния свят. 
Изглежда нормално да се стремим към израстването си, но заедно с това се оправдаваме с Времето и го въртим наобратно. Използваме личното си израстване като отговор на всичко и основание за всичко (не)направено. 
Себеусъвършенстваме се. Но в какво?
А, де!

За мен става дума по-горе.
Но съм сигурна, че не съм сама там.

"За обновлението си трябва труд и усилие!" - Така казват мъдри хора.
Първо, за да преценим кое оставяме в миналото и второ - да решим кое ще утвърдим, за да сме стабилни. Не просто стабилни, а устойчиви да се развием. Не просто да се развием. или да станем добри в нещо, а да СМЕ добри хора! 
Обновлението не е обикновена  промяна на това, което сме. 
Защото ако сме лоши? Ако сме грешни, ако вече вредим?! Не за това ни говори Великден.

За обновлението си трябва Ум и вяра. 
Очертаване на линията - преди и сега. 
Твърде малко ще е просто да решим да заменим едно убеждение с друго. 
Трябва ни знание. За доброто! Трябва ни Чистота.

Трябва ни Великден!
Трябва ни Отместения камък!


Трябва ни Верен модел, Вечен принцип!
Не оправданието, че всяка наша среща и събитие в живота е урок, или пък мантрата, че не са случайни. Че не са- не са, но какъв им е смисъла, ако само ще потвърждават ленността ни? 
Това да приемаме и продаваме непроверени теории, които уж ни улесняват да се озовем "някъде си" и да чакаме "някога си". И защо?! Може би защото ни е важно да получим всичко наготово, само защото се трудим да сме център, или тренираме да сме центрирани. 
Не, че сме! 
Просто си мислим че житейският ни опит е знание, дори повече - закон, принцип и си даваме правото да грешим, да правим трънени венци, да носим такива, да събираме сребърници, да инвестираме в тях...

ЛЕсно е да си кажем: "щом се провалям- това е урок, през който да мина"; "щом наранявам- това ми е определено";"ще ме намери това, което има да ме търси"...
Може! Може и да е така! 

Но има вероятност и да не е.

Има вероятност да трябва да се сетим. Да  си свършим вътрешната работа.
Има вероятност да носим отговорност. 

Имаме нужда от Великден!

-------------------

Със  Светлата седмица идва възможността (отново) за обновление. За тегленето на чертата. Вътрешна, външна - всякаква!

Време не само за нас и нашето вътрешно, а и за взаимоотношенията. Мисля си в последните няколко години как поради погрешни представи и недоразбиране се оказа, че участвах в погребването на живи близки и важни връзки с други. Душите е можело да се свързват, ама ние хората - не! Ще остане да съжалявам за това!

Иска ми се в Светлата седмица да повярвам, че всяко важно отношение, независимо от търговците, тръните, мъченията, сребърниците.....може да бъде възкресено.

Нямаше как да не се замисля за срещите в живота ми.

Няма и как да не поискам в Светлата седмица да открия смелостта!




Честито Възкресение Христово!


#ЛеЛириЛично

петък, 26 януари 2024 г.

Златото не е само мълчание...

Привет и в 2024та!
Явявам се за кратко в края на първия месец, за да отбележа началото на новите навици със старите проекти и края на старите навици за новите проекти.

Без да пиша нашироко, само ще напомня колко хубав би могъл да бъде пътят към себе си през спомена за нещо отпреди

Като един изкушен от 'красотата на миналото' човек, е логично да се привлека от проекти от типа 'снимка и текст всеки ден' и гледам да ги правя всяка година. Може и да не е съвсем редовно, може и да не е ежедневно споделено, но отделям време, за да добавям страници и рисувам скици в житейския си албум. 
Неведнъж съм писала тук и казвала, че личните проекти осигуряват време за разширяване знаенето за себе си и за теб изобщо. Резултатът ще го има, ако докато си припомняме снимките от преди години, думите и мислите отпреди... можем да видим, кое от миналото си сме съхранили и сме оставили ценност и кое сме надживяли и няма да запазим. Не снимките от тези проекти са важни, а думите, които ги придружават, както и отношението, което те са формирали. Точно това оконтурява вътрешното ни, и вярвам, че ако пожелаем след време, по фигурата си отвътре, ще можем да опитаме да измерим и дълбочината си.

Изкушените от 'красотата на миналото' хора, като мен, сме всъщност мечтатели за бъдеще. Просто механизмът ни на функциониране е друг. Съпоставяме се и се мерим с изминалото, за да проверим стигнали ли сме, където сме мечтали, или сме на друг път. Само, че сме твърде свенливи да говорим за това. И вярваме, че чертаенето на бъдещето е интимен процес, тих и е за скрито място. 
Работата по подобрението, обаче е съвесем друго нещо. По създаването на характера, устоите, вярванията ни... За такава работа е нужен или дневник, или близки хора... 
Дневникът може да е подобен личен проект. И ако той е споделен - наградата ще е по-голяма. Защото работата по собственото ни развитие може и да е интимно занимание, но не е задължително да е самостоятелно! Дори напротив. 

Затова, се явих днес тук. Да напомня, да опитате със свой личен проект. Лично да изразите себе си. За мен това често са снимки, думи, подаръци, публикации, а за вас може да са песни, разходки и срещи. Единственото важно - изразявайте се и бъдете автентични! Самовдъхновявайте се!

За да удостоверя новото началото на стария проект давам снимката за първия ден на годината
и идеята ѝ:

"Остататъците от новогодишните празници!
Ден 1ви от 366. Следновогодишно злато!

Шумно и весело, фойерверки, заря и бенгалски огън.
На сутринта - нищо!
Така е и с чувствата. Понякога.
Шум и заря, обещания и самообещания...на сутринта - нищо. Понякога!
Черно-бяло и злато -Това остава след цветните звезди в небето! 
Падащи, свалени или изстреляни...
...и сянка! Някаква сянка. Нашата. Понякога!"

Така е, нали?! Сравнението на следпразничното с празното.
Особено след новогодишните празници е осезаемо, можеш да го пипнеш.
Златните конфети по улиците само напомнят, че някой някъде е блестял. 
Стана ми тъжно тогава, и като човек изкушен от 'красотата на миналото', реших да взема остатъка и да му дам нов живот. Свалените звезди и изгърмените фойерверки могат да вдъхновяват отново и пак. Искаше ми се да си докажа, че нетрайното, може да е трайно. Ако просто някъде го вложиш. Смислено. Затова и направих тази снимка за първия ден. Реших, че мога още да разширявам проекта си и да търся навсякъде вдъхновение. Дали ще е за промяна, за изкуство, за писане, за чувстване или просто....нещо. Казах си, че го дължа на златото.

Разбира се не взех лентичката от земята. Важно е, да не ползваме отпадъци и чужди остатъци. Да не ги пазим, да не търсим в тях нищо. Да не мислим за тях изобщо. Важно е да се пазим чисти от боклуци, огризки и изхвърлени спомени... 
Затова и аз обърнах гръб на боклука и запомних само вдъхновението си.





Взех своята позлата и запазих спомена, за да си намисля послание ... и да благодаря!


Златото не е само мълчание, златото са събраните жълтици от добрите разказвачи, златото е престиж, златото е спомен. Златото е класа. Златото е само символ на това, което си определил за скъпоценност. Това..., което си запазил. Това, което си добил! Това, което... можеш да инвестираш! Златото е просто символ за алхимичните ни способности, които цял живот се мъчим да развием.







А картичките... картичките са само израз на желание, някъде да вложим добитото злато!
И да превърнем жълтиците... в чувства на благодарност! 
Хубаво би било, ако влагаме и в живота си ...и добиваме от  наученото- мъдростта!








четвъртък, 31 август 2023 г.

Щипките рачешки...

 


Отпусни най-накрая захвата стабилен
От тебе потърсен и искан преди
Нека от днес да е цел, превърни я в идея,
Макар подравнена по чуждите дни.

Счупи всяко свое силно захващане,
причиняващо болка, макар и без вик.
Изпъни струните, запази сувенира си-
Запомни как изглеждаш щастливо за миг!
 
Когато пазиш за себе си нещо във повече
Подари го на някого, който търси си второ.
Остави в ума си само място за спомена
и оцвети го набързо със вяра във хората.

Направи нов символ от захвата си рачешки
Сувенир, или нежно и малко бижу.
Украси с него дома или пък себе си
и смело с усмивка напред поеми!

Не е нужен захват за нещата в живота ти,
ако за теб са написани- при теб ще стоят.
Не задържай и в клетка насила красивото,
предназначено, решено към друг да лети.

Ако пък нямаш нужната сила да пуснеш-
намери воля и сама я счупи!-
Няма как да запазиш свой чуждия устрем,
без да причиниш и за него най-тежки щети.

Остави си само една от щипките рачешки
Да ти припомня, че е нужна лекота
И само през болка, но израствайки
Ще получиш, ако първо дадеш ... свобода!

Le.
Юни 2022


събота, 26 август 2023 г.

Малките неща са в ръцете ни...



Малките неща са в ръцете ни...,
ама се сещаме за тях, като ги оставим. Настрани.  Защото са напълнили шепите. А те жадни за още. От същото. Или ново. Малките неща им отива да стоят близо до сърцето, на верижка, като медальон. Запазени, под дрехите, под обвивките, под границите. Като амулети да носят и като сувенири да припомнят. 
И като запазени марки да ни определят. Външно. Но повече вътрешно. 
С натрупване. И насищане. 
Малките неща са за големи ръце. 
За да имат място. За да се подреждат в светли пъзели. И недотам светли. 
Малките неща са жестове...също и липсата им. 
Но май ръцете не са толкова големи. Или поне, не толкова дълбоки шепите за побиране... за малките неща. 
За радостите, за вниманието, за имането, за което понякога оставаме празни от недовиждане. 
Малки ни стават ръчичките, а да складираме в сърцето не смеем. 
Пък и не пробваме. 

Малкото "грижа ме е" е голямото - "ще внимавам за теб". Малкото "искаш ли" е голямото "ще го направя за теб".

Затова ги отместваме. Понякога. 
Като се заблудим, че искаме още да трупаме. Жестове. 
Или липсите им!