Част1 - Еньовденски неволи

                                    

                                              
Деница отметна назад плитката си и смъкна забрадката от запотеното си чело. Тежките гюмове с мляко нямаха край, а вече преваляше пладне. На моменти усещаше прималяване от глад, но знаеше, че първо трябва да довърши работата си и чак тогава да отиде в кухнята, пригодена за ратаите и да хапне нещо. Намести забрадката си, макар че ѝ беше горещо с нея и ѝ идеше да я махне, но час по час край нея се навърташе сина на чорбаджията - Вълко - и все я оглеждаше от глава до пети, сякаш щеше да я купува. Деница се преструваше, че не го забелязва, даже винаги се опитваше да стои далече от него, защото усещаше, че младият мъж я иска, а познаваше буйния му нрав и това, че трудно приемаше откази. Много моми в селото бяха пропищели от него, а и някои си бяха патили от мераците му. Всичко минаваше и заминаваше, защото той беше чорбаджийски син, а Хаджи Нено Мандраджията не можеше да откаже нищо на единственото си отроче. Жена му се беше споминала при раждането, а Нено така и не си взе друга невеста и живееше само със сина си. Имането решаваше проблемите на Вълко и той продължаваше да хойка по жени, а не рядко да пие до зори в местната кръчма. Хаджи Нено беше набожен човек, а и се говореше, че като млад е ходил на поклонение до Божи Гроб, та затова и така го наричаха, но така и не успя да укроти сина си, а и рядко го хокаше за зулумите, които вършеше.
    Деница погледна към слънцето, примижа леко и продължи работата си. Част от млякото беше подварено преди час, а вече беше взело да изстива, та тя се завтече да го сложи на хладно в едната стая, за да се закваси до вечерта. Чорбаджията беше заръчал да му направят мусака за вечеря и тъкмо до тогава щеше да стане и киселото мляко.
    Цяла сутрин миеше големите корита, в които на другия ден щеше да се подсирва сиренето, а следобеда щеше да помага за избиването на маслото от останалото мляко. От цвиката после правеха извара. Ръцете ѝ се бяха изсушили и разранили от острия домашен сапун, с който търкаха посудата. Чувстваше ги леко подути, а кожата ѝ щипеше на безброй места. Вечерта трябваше да се намаже с мехлема с невен и мас, който сама беше варила миналото лято, под зоркия поглед на старата знахарка баба Неда. Замисли се, че поне седмица не бе ходила да я навести, а тя бе останала единствения ѝ близък човек, откакто родната ѝ баба си бе отишла миналата зима от треска. Тя беше сираче от съвсем невръстна възраст. Родителите ѝ бяха загинали в голямо наводнение преди много лета. В планината ги застигнал порой и повлякъл майка ѝ по един скат, а баща ѝ се опитал да я хване и спаси, но и двамата били погребани под тонове камънаци и кал. Дори телата им не успели да изровят, та нямаше и гроб, на който да иде да запали свещичка за тях. Родната си баба Денка, майка на баща ѝ, разказваше че двамата много се обичали и по-хубаво станало, че Господ си ги взел заедно. Деница не знаеше дали е било добро това или лошо, самата трудно разбираше каква е била тая любов, че баща ѝ се хвърлил след майка ѝ като е нямало и малка надежда да я изкара от пороя, но ѝ се искаше да вярва на бабините си думи. Баба ѝ Денка беше справедлива, но сурова, очукана от живота жена. Веднъж не я погали по главата, веднъж песен не ѝ изпя, все я гонеше да работи, да готви и да чисти, да се научи къща да върти, че с едната гола хубост нямало да прокопса. А Деница беше хубавица. Дребничка и тънка като тръстика, тя имаше топли лешникови очи, обрамчени с гъсти, светли мигли. Косите ѝ бяха същите като очите - меки и лешникови - и се спускаха на едри вълни до кръста ѝ. Едва замомила се, Деница се хвана на работа при Хаджи Нено и се изучи на целия занаят по обработка на млякото. А чорбаджията имаше големи стада с кози и овце, много овчари, които се грижеха за стоката и много работници в мандрата. Когато имаше повече мляко от селските къщи му носеха и той изкупуваше и допълнителни количества, правеше сирене и кашкавал, масло и извара. Готовите продукти караше в града при един търговец. Хубава беше стоката на Нено, богатството му се множеше и трупаше, а той никога не бавеше надницата на аргатите си. Плащаше навреме и хубави пари даваше, а когато някой оставаше да работи допълнително винаги му даваше и по някоя пара отгоре.