Вероятно истории за интересНи места

Когато Дарий | е започнал строежа на Персеполис около 500 г. пр. хр. навярно е имал големи амбиции. Навярно е очаквал, че създава нещо неповторимо и град, за който хората ще говорят векове наред. И до голяма степен би си помислил, че е успял. В сметките му обаче надали е влизал някой софийски киселяк.

Часът е към 5 и половина следобед и със значителна доза недоверие все пак цъкам десния мигач при вида на кафявата  туристическа табела за Персеполис. Вече съм карал над 400 км в убийствената жега на това, което иранците му казват приятно топъл ден, а тепърва трябва да вляза в хаоса на улиците на Шираз. Обаче така и така минавам, може и да не съм прав, че камъни, оградени с табели няма как да са впечатляващи. Е, оказва се, че съм и след 15 минути крачене ми омръзва. Тръгвам си и си мисля, че може пък би щеше да ми хареса, ако беше до Петрич да речем, но не и в Иран. Бях дошъл за друго.

Та Иран. Не помня откога исках да отида, но е отдавна. Все се появяваше някаква пречка, но един мартенски ден си казах “да става какво ще, ей сега заминавам”! 

Ей сега, ама не съвсем

Е, това “ей сега” не беше чак толкова скоростно в интерес на истината. Първата и основна стъпка беше да си изкарам визата. Веднъж вече бях минавал през процеса през 2017 г., ако не ме лъже паметта (тогава нещата не се получиха финансово и се наложи да направя компромис и да сменя дестинацията).  Проучих каквото можах, прерових Гугъл, фейсбук групи, звънях на посолството в София и ето че вече нещата се избистриха. За да бъде разгледана изобщо молбата за виза, първо трябва да получиш нещо като покана. Всъщност процесът е (уж) улеснен и е изцяло онлайн, на теория човек може да се оправи сам, но на практика трябва да се мине през иранска туристическа агенция, която да изпрати въпросната покана. Изнамерих някаква агенция, някакъв човек ми прати в Whatsapp съмнителен линк, на който да му платя таксата от 20 евро и след няколко дни ми върнаха въпросната покана или grant notice. Последва разходка с документа до иранското консулство, където се кандидатства за самата виза. Оправих всичко документално и след 10-ина дни получих обаждане – “Здравейте, визата Ви е готова”. Съмнявам се някога преди в каквато и да е институция да са чували такава детска радост по телефона.

 Между всичко друго бях си бил и една бустерна доза на ковид ваксина, макар че не беше ясно дали ще трябва или не. Дотук добре, аз съм готов, сега как да вкараме и мотора. Всъщност една от причините да стигам чак сега до Иран е именно моторът. Имаше период, в който дали заради международна игра на развален телефон, дали заради законови неуредици, в страната нямаше как да се влезе в никакъв мотор с двигател над 250 кубика. Тази спънка отпадна, така че оставаше само да си изкарам тежко звучащият документ carnet de passages en douane или просто карнет. Общо взето хартийка, за която даваш на СБА 1000 лева депозит и с която се гарантира, че ще внесеш мотора в Иран само временно, след което ще го върнеш в България, а няма да го оставиш или продадеш там. 

Паралелно с всичко течеше и подготовката на бавареца – BMW F650GS. Ако кажа, че имаше това-онова за правене, ще съм се изразил слабо. Със задачата пак се зае Сево, който е предполагам познато име за доста мотористи с немски машини в София. И така всичко беше готово, багажът приготвен, всевъзможни офлайн карти изтеглени на телефоните, валута, застраховки, абе всичко. В петък 13-и натоварих багажа пред панелката в Мусагеница и тръгнах на изток.

 No corona, go Iran!

Обожавам Турция. Наистина. Сега обаче нямаше време за нея. Сега ме интересуваше само един град там – Догубаязит. Градче в североизточната чат на страната, което е и последното такова преди иранската граница.  

Първия ден се добрах до малко след Истанбул, град Гебзе, на около 650 км от София. Много бавно, бе! Затова следващия ден се озорих и изкарах над 1000 км. Това е друго нещо, имах само 2 седмици все пак. И така на 16 май около 6 часа след обяд попаднах в Догубаязит. Там прекарах малко повече време, отколкото ми се щеше.  

Едно от изискванията за минаване на иранската граница, освен виза, парспорт, карнет и ваксина, беше и ПСР тест, направен не по-късно от 72 часа преди да влезеш в страната. И понеже си нямах вяра, че ще успея за толкова време да тръгна от София, та и да прекося Турция, реших да си направя теста в движение. Бях прочел, че тестове правят и на самата граница, но трябва да спиш там и да изчакаш резултата. Имаше и нещо друго – все си мисля, че при тест може да се получи грешка. Претеглих възможностите да прекарам 2 седмици в карантина в Турция или на иранската граница и вечерта паркирах до инфекциозното отделение на болницата в Догубаязит.  След малко преводи с  Гугъл разбраха какво искам, а аз разбрах, че ще мога да взема резултата чак след 18 ч на следващия ден. Стига бе… Не че имах избор.  

На другата сутрин станах, изнесох се от хотела и зачаках. За малко контекст, ето какво преставляваше Догубаязит в моите очи – мрачен и мръсен планински град на 1700 м. т.е. в средата на май и студен. Там, разбира се, няма нищо за запълване на времето и се очертаваше цял ден да обикалям в дъжда от навес на навес. Обилно се накиснах и към обяд реших да си пробвам късмета в болницата. Резултатът не беше готов, затова седнах на пейката пред отделението и зачаках. След 2-3 часа охраната, който беше наясно за какво съм там, ме повика. Погледна екрана на компютъра, покри уста изписка – “А, корона!”. Сигурно по погледна ми видя, че или мен ще ме местят в съседната морга, или него в травматологията, затова бързо се засмя. 

– No corona! Go Iran, go Iran!

 Щом си казал…

Стигнах границата, изпреварвайки километрични опашки от тирове и подминах всички възможни гишета за контрол на документи, Никъде нямаше никой. Спрях до последните такива и си казах, че явно съм за там. Да, ама не. Пълно мъртвило. Иран вече беше на 20 метра. Стоях до високата черна порта, разделяща двете държави, но не се виждаше нито един турчин, на който все пак да споделя, че искам да си тръгна от държавата им.  Съвсем объркваща ситуация.

Наплив от други пътуващи нямаше, но изнамерих един случаен кибик, който ми каза в коя постройка да вляза за паспортен контрол. Та отидох аз при граничаря, дадох му документите ми и той ме упъти към полицейското управление, което било “ей там вляво”. Там вляво полицейско управление нямаше. Изнамерих втори кибик, този път турски служител, който като чу полицейско управление ме изпрати пак там, откъдето идвам. Граничар номер едно, (който стоеше под табелата Police station!!!) ми каза “Ама не, трябва да отидеш до полицейското управление”. Брат ми, ти не виждаш ли къде работиш, бе! 

След още малко пинг-понг, в който аз бях топката, се оказа, че за да излезеш от Турция, трябва да минеш през иранското полицейско управление. Кой да се сети. Логика имаше. Няма причина турците да ти бият печат, че се излязъл от държавата им, ако иранците нямат намерение да те пуснат в своята. Та кибик номер 2, който всъщност беше изключително приятен човек, ме поведе като кученце към иранците, които потвърдиха, че ще ме пуснат. Супер. После турците решиха, че моторът ми може да крие нещо интересно и ме пратиха и на скенер, заедно с тировете. Строги проверки, няма що.  След 3 часа сред ледения вятър паркирах пред иранската порта. Преди мен беше пристигнал един кисел иранец, който крещеше на войниците да отворят и така след няколко минути портата се раздвижи, а стомахът ми се сви.

Леко отклонение от историята. Идея си нямам защо Иран ми беше и все още ми е толкова любопитна държава. Не мога да кажа, че знам прекалено много за историята й, камо ли за древната. Нито пък бях проучвал в кой знае колко голяма дълбочина. Знаех само, че е едно коренно различно място, което трябва да видя. Като споделиш с близки и приятели такива намерения обаче, отговорът все се върти около това, че там или ще те убият, или ще те арестуват, или и двете. Знаех, че това не е така, без да съм наивен. Знаех, че повечето туристи, стъпили там, се влюбват в Иран.  Знаех и че там не можеш да си позволиш всичко и с някои неща трябва да се внимава. Има и друго – държавата действително е откъсната от света до определена степен, което за един европеец е да речем нетипично. Интернет е ограничен и регулиран и никакви неирански банкови карти не работят там. Това означава, че веднъж влезеш ли, това да се оправиш с типичните нужди на един пътуващ е една идея по-сложно. Освен това говорим за ислямска република, със съвсем различни норми и това, с което сме свикнали тук. Излишно е да говоря как стоят нещата политически и защо се е стигнало дотам, защото далеч не съм капацитет. Мисълта ми е, че въпреки целия ми позитивизъм оставаше едно зрънце притеснение и това обяснява топката в стомаха.   

От иранска страна ме посрещнаха двама т.нар. фиксъри – хора, които срещу определена сума ще уредят изцяло документално минаването на границата. Работеха в тандем и се движеха плътно с граничарите и военните. Беше късно, бях уморен и след загубата на време с ПСР теста в Турция нямах намерение да губя повече тук, така че се разбрахме кое как да стане. Оправиха ми документите и се попазарихме за обмяна на пари и сключване на застраховка за мотора. Поне тези неща бях проучил, знаех обменните курсове и кое колко струва, така че с минимално прецакване, което да наречем комисионна, всичко приключи.

С дебела пачка от 40 милиона риала, към 22 ч., в пълната тъмница буквално и преносно, вече карах в Иран. Всякакво притеснение се беше изпарило. Най-накрая бях тук!  Минах още 20 км до град Маку, намерих хотел и припаднах в леглото. 

Табриз и нови приятели

На следващия ден рано тръгнах към Табриз, един от големите градове в провинция Източен Азербайджан в Иран. Дотам бяха има-няма 350 км и нямах намерение да се напъвам. След седмици недоспиване бях решил да не си взимам здравето, не и тук. Затова с бавни темпове стигнах до Табриз, където за пръв път се сблъсках и с истинския ирански трафик.

Досега живеех с представата, че в България караме кофти, а в Турция най-зле. Дръж ми безалкохолната бира, би казал Иран. Там са на съвсем различно ниво. Тогава не ми беше съвсем ясно, но към края на пътуване вече си го бях изяснил. Ето как стоят нещата. За да караш ти трябват само две неща: превозно средство и място, на което искаш да отидеш, всичко друго подлежи на коментар. Светофари? Много е просто. Ако свети зелено и жълто минаваш. Ако пък свети червено, пак минаваш. С мотор си? Още по-лесно. Ако моторът ти може да мине отнякъде физически, ако можеш да го набуташ на тротоар, в насрещното на магистралата, в пълен с тълпи базар, правиш го. Абсолютно сигурен съм, че в Иран има правилник за движение по пътищата. Древна държава е, все някога някой е седнал и го е измислил и го е написал. И е бил горд, много горд. И го е показал на всички. Семейството му се е отрекло от него, приятелите му са се отдръпнали, а жена му го е оставила и си е намерила истински мъж. Това е моя хипотеза, но като се има предвид че не знам как оцелях, струва ми се правдоподобна.

Първата ми работа в Табриз беше да си намеря местна сим карта. Предлага се такава за туристи, с някакви си гигабайти интернет на символична цена. В интерес на истината можех да се оправя и без нея и изобщо без интернет, но рано или късно щеше да е добре да сигнализирам на семейството ми и близките ми, че не съм умрял. В крайна сметка картата се оказа почти безполезна, но с помощ от местни я намерих. Пообиколих Табриз и почнах да си изграждам и първите представи за Иран на базата на него. Голям, шумен и доловимо хаотичен град, но като оставим това настрана, съвсем съвременен. Ако вземеш всеки надпис и го преведеш от фарси на български, няма да е толкова трудно да повярваш, че си в България. Добре де, преувеличавам, но мисълта ми е, че е модерно местенце.

Обикалях из града до късно, а на следващата сутрин тръгнах на юг, към Исфахан, на 900 км от Табриз.

Нали ви казах вече за трафика и правилата. За всяко правило си има изключение. За моторите е забранено да се движат по магистралите, а някои магистрали са и със тол система. Но тъй като бях чувал, че тези правила се огъват за чуждестранните мотористи, реших да си пробвам късмета. На излизане от Табриз спрях на будката за плащане на тол таската и човекът в нея ми каза нещо, от което аз разбира се не схванах и сричка.

– No Farsi, sorry – изстрелях. Тази комбинация от думи щеше да е основната за следващите дни.
– Oh, tourist? I love you! – извика отсреща човекът сякаш сме стояли на един чин заедно до пети клас и се срещаме след всички тези години.
– I love Iran! – отвърнах набързо и аз със същата любов, макар и все още не толкова искрено.

Минах будките и отбих да си наместя тапите за уши. В този момент ме подмина една натоварена с куфари Yamaha, намали, направи обратен завой и спря до мен. Заговорихме се и се оказа, че това е Тургай – турчин, с който във Фейсбук бяхме си обменили съвети за ПСР тестовете в района на Догубаязит. Разменихме си още няколко думи и се разбрахме да караме заедно до следващия голям град – Занджан, откъдето всеки да тръгне накъдето се е запътил. Спряхме за по чай и се разприказвахме на кой каква му е историята. Тургай е от Истанбул, видимо на около 50 години, спокоен и весел човек с перфектен английски. В един момент му е хрумнало, че ще е добра идея да скочи на мотора и да отиде до Индия и тръгнал. Поумувахме кое е интересно да се види в Иран и т.н. и продължихме към Занджан. По пътя Тургай успя да прегази една дъска и докато оглеждаме дали има щети до нас отби още един мотор, този път червено BMW.

– Where are you from? – питам веднага аз.
– Bulgaria! – се чува изпод каската.

Преди да осмисля отговора виждам пазарджишката регистрационна табела. Наши хора сме. Зле съм с имената и забравих това на човека, на той също беше се запътил на обиколка, обаче започвайки от Техеран. На тръгване си подвхърлихме без мисъл “пак ще се засечем някъде”. Пък Иран е доста голяма държава, няма шанс. Седмица по-късно видях мотора му паркиран на излизане от Шираз. Или светът действително е малък, или ни липсва въображение и всички ходим на едни и същи места.

Точно преди влизането в Занджан с Тургай спряхме отново да заредим преди всеки да си хване пътя. В този момент в главата ми имаше проблясък. Чакай бе, бензинът е пооо…20 стотинки!?!? Да, точно. 20 стотинки за литър или кажи-речи 3 лева по-евтин, отколкото в България. Като си направя сметката, цялото обикаляне из Иран, да закръглим на 4000 км, е ударило бюджета ми с 28 лева сумарно. И това като съм песимистичен за разхода на мотора, реалната сума е по-ниска. Чудно.

Усещах се сега, защото цялата история с парите в Иран е особена. Инфлацията е убийствена. Към момента официалният курс е около 45 000 риала за 1 евро. Това обаче е официалният. Реално в обменните бюра и на улицата срещу 1 евро получаваш над 6 пъти повече, около 300 000 риала. Не съм икономист и нямам идея на какво се дължи разликата, но е факт. Заради всички тези нули, местните са си опростили живота и са създали нещо като втора система за броене на парите – томанът. 1 томан е равен на 10 риала и така се елиминира една нула от всяка сума. И за да е още по-просто, ако да речем някъде дължиш 500 000 риала или 50 000 томана, ще видиш само числото 50. Просто, а? Не е. Оттук нататък често се случваше когато пазарувам нещо да давам един куп пари на хората, те да си взимат каквото им трябва и да ми връщат остатъка.

Та казахме си “чао” с новия приятел по хоби и аз останах сам на бензиностанцията, без да подозирам, че още нови приятели вече ме чакат там. Умирах от глад вече и се запътих към близко павилионче за сандвичи, където с жестове поръчах. Тогава до мен се доближи един човек и заговори на съвсем разбираем английски, което е рядкост за Иран.

– Ела, ние имаме храна.
– Мерси, мерси, ще си взема сандвич.
– Ама как така ще си взимаш храна, когато ние имаме?
– Аз…такова…за из път – измислих си набързо, за да избегна неудобната ситуация. Човекът ме разбра и ме остави. За около минута.

– Намерих чиния, ела, ела!

Нямаше как да откажа пак. Бях чувал за гостоприемството на иранците и ето го в пълна сила. Запознахме се. Той се казваше Али и заедно с жена си и синът им отиваха на почивка на Каспийско море. Поговорихме си кой какво прави, оказа се, че и двамата са ИТ-та. Какво е положението в България, какво в Иран. За да не ми е неудобно, и той подхвана една чиния и така прекарахме доста време. Благодарих им, разменихме инстаграми и те потеглиха.

Останах сам, но отново за минута. Второ семейство беше решило, че не съм ял достатъчно и въпреки любезните ми откази ме засипа със зеленчуци. И с тях разменихме инстаграми. В Иран интернет е регулиран и достъпът до голяма част от сайтовете, с които тук сме свикнали, е ограничен. Фейсбук да речем (VPN “отпушва” всичко и се бях подготвил). Но пък Инстаграм е тук и мисля, че всички, ама всички иранци са луди по него. Веднъж се чекирах в хотел и веднага след това получих нов последовател. Момчето от рецепцията ме намерило по паспорт. Странно, но пък също говореше английски и искаше да ми помогне да се спрявя лесно в държавата му, така че го оцених. Такова е гостоприемството, всеки ти е приятел по презумпция и държи да ти направи живота по-лесен, при това изглежда напълно искрено. Добри хора, много добри хора навсякъде.

Продължих към Исфахан, преполовявайки пътя и спрях за нощта в град Хамедан.

Кой си? Откъде си? Откъде идваш и накъде отиваш?

Спрях пред първия хотел в Хамедан, макар че очевидно не беше за хора като мен. От високата лъскава сграда излизаха загладени костюмари. Аз по принцип не съм такъв, а пътувайки минавам през фази – от обикновен клошар до някой, изваден току-що от американски пехотинци от бункер край Багдад. Така да се каже, не се вписвам на такива места. На рецепцията ми предложиха единична стая за 35 долара, а аз им предложих да ми огледат гърба на излизане. Докато си оправях багажа към мен се приближи дребен, смачкан от живота човек, поне така ми се струваше. Пита ме откъде съм, което първоначално сметнах за любопитството, което се среща навсякъде. После ме помоли да му покажа на картата откъде съм минал. Ъ? Хубаво де, просто е любопитен в детайл, няма лошо.

– Откъде каза, че си? – пита ме пак.
– България, Булгерия, Булгаристан – минах през опциите, де да го знам кое ще разбере.
– А кой е премиерът на България? – погледна с недоверие
– Кирил Петков, защо? – върнах въпрос, макар че много добре знаех защо ме пита. Когато кажеш, че си от България, а не изглеждаш така, хората се чудят. И преди ми се се случвало, особено при проверки от граничари или военни, комбинацията от български паспорт и фамилията ми да буди любопитство, така да го наречем.

Остана доволен от отговора, подаде ръка да се запознаем, след което махна за довиждане, качи се в една стара кола, каза нещо на шофьора и заминха. Аз се почесах по главата и продължих към следващия хотел, където имаше стая на добра цена, но настаняването беше като второ интервю за виза. Откъде идваш, накъде отиваш, колко време ще прекараш тук, какво работиш, какви са целите за посещение на Иран и т.н. и т.н. Може би всичко това са стандартните въпроси и в останалите случаи служителите в хотелите са допълвали сами част от тях, не знам. Обаче беше напрягащо. На сутринта, докато чакам асансьора, си разменихме любезности с друг гост.

– Откъде си?
– От България.
– А какво правиш тук?
– Турист съм.
– А какво работиш?
– Програмист.
– Защо…!? – не си довърши въпроса, завъртя се и спря да ми говори.

По-късно, мисля, разбрах откъде идва проблемът или проблемите. Като за начало Гугъл ме беше подвел. Офлайн картата показва като по-кратък маршрут към Исфахан този, минаващ покрай Хамедан. Реално обаче това изобщо не е главният път, който се ползва от туристите. Има друг, основен път, който е и 100 км по-къс. Аз съм се доверил сляпо обаче. В Хамедан освен това има разни военни обекти, а на път към Исфахан се сблъсках и с ето тази интересна табела;

Добре де, явно е моя грешката и обикалям на грешното място, хем си бях казал, че ще внимавам. Направих обратен завой, намерих алтернативен път и продължих към Исфахан.

Иран, както си го представях

Досега се движех първо в планини, след което по пътища сред полета. Като цяло нищо, което не може да се види и в България. Със всеки километър на юг обаче гледката се променяше повече и повече. Това вече е друго нещо.

След часове на печене в горещината стигнах и до Исфахан, където ме посрещна и любимият ми трафик, но вече бях решил да се впиша. Няма спиране за никой и нищо. А ако някой с кола реши да ме притисне, както е свикнал да прави с местните с малки моторетки, ритам една предавка надолу и изчезвам с пълна газ.

Оставаше да намеря къде ще спя, което винаги ми е голям проблем в големите градове. Разнасях палатка и спален чувал, но никак не ми се искаше да се чудя в кой парк може или не може да се спи, къде е сигурно да се остави моторът или не. Хотел ще е. И докато гледам картата и се оглеждам видях познат мотор. Хайде, пак се срещаме с Тургай. Той хем ме беше изпреварил, хем беше обиколил неуспешно няколко хотела. Всички били заети заради някакви си празници, но имало един със свободни места, та и паркинг. Това е улеснение. Последвах го, а като паркирахме заварихме още два мотора – оказаха се германски пенсионери (на око).

Оставих багажа и излязох на дълга вечерна разходка из Исфахан.

В пещта, към Язд

На има-няма 350 км от Исфахан, в центъра на Иран, се намира град Язд, известен с…идея си нямам какво. Но бях видял снимки някъде, хареса ми и трябваше да го видя на живо.

Пообиколих Исфанах да обменя още малко пари, но беше почивен ден и обменните бюра не работеха. Затова пък таксиметровите шофьори бяха на линия за схеми. Те са еднакви навсякъде. На картата изглеждаше, че чейнджовете са горе-долу в един и същ район и явно и затова като видяха, че турист спира и се оглежда, бяха наясно и започнаха ме заливат с оферти. Спазарихме се за курс и сума и се заредих с още някой друг милион. После намерих и къде да закуся някаква мазна супа, за която си казах, че ще си платя не само в риали. Познах.

Мина време, на мен също ми мина и наближавах Язд. Един шофьор беше ме предупредил да внимавам, било опасно там. Не му повярвах де. Обаче скоро на пътя се появиха сигнали за други заплахи.

В Язд беше пълно мъртивло. Почти нямаше жива душа по улиците, направо не е за вярване. Вечерта всички се появиха и животът започна. Намерих хотел с паркинг и астрономическа цена за местните стандарти, но не ми се търсеше повече. Това място си струваше всяка стотинка и само по себе си беше атракция за мен.

Язд се оказа наистина интересен и от тези места, из които накъдето и да обикаляш, все нещичко ще ти хване окото. Дори самите хора са по-колоритни и голяма част, поне от европейската гледна точка, изглеждат като извадени от учебник за история, урок за 14 век. За добро или зло не носех фотоапарат, а само телефон. Нямаше къде да събера апарата, не и по начин, по който ще оцелее. Затова и само щраках с телефон, което автоматично прави снимането на хора трудно. Колкото и да ти се струва фотогеничен някой, не можеш да му навреш китайския смартфон в лицето.

Два дни в лудницата Шираз

От Язд продължих още на юг към град Шираз, за който имах големи очаквания. Дори пейзажът по пътя ме вкара напълно във филма, който си бях пуснал на лента в главата. За пръв път от минаването в Иран реших, че мога да си позволя да съм кон с капаци, сложих слушалките, усилих Спотифай докрай и полетях през пустинята, знаейки че съм тук точно за това усещане.

Е, и малко слънчасах. Планът ми за тръгване от България се беше забавил с две седмици. Така вместо да вляза непосредствено след приключването на Рамадан там и да хвана последния влак щом се отнася до приемливо прохладно време, стигнах когато вече убийствената жега е налице. Като добавим и факта, че обожавам да карам с вдигнат визьор на каската и слънчеви очила, около Шираз се усещаше сякаш съм седнал срещу отворена конвекторна фурна, пусната на максимална степен. Кожата по лицето гори, тялото ти изкарва всяка възможна капка вода, а мозъкът ти се готви в собствен сос.

В това неадекватно и тотално изпържено състояние спрях да заредя. Бутайки мотора към колонката не се усетих, че степенката се е прибрала с 1-2 сантиметра и когато го отпуснах на нея, тя просто се сгъна от раз. Ако съм на ЕКО-то до вкъщи, бих го оставил да падне, обаче в радиус от поне 1500 км нямаше Аутобаравия и нищо свързано с част за BMW, затова реших, че ще го положа нежно на земята. Направих го, след което го и вдигнах и заредих сякаш нищо не е станало, Залепих с тиксо това-онова и продължих към Шираз.

Направих и спирката в Персеполис, за която споменах в началото. Излишно е, наистина.

Ако досега съм мрънкал за трафик в София, повече няма да го правя. В София трафик няма, никога не е имало и никога няма да има. Не и ако летвата е вечерен Шираз. Първата индикация къде влизам забелязах когато, докато карам със 70, ме изпревари на зиг-заг следната картинка – малко моторче с трима души, от които бащата кара, майката говори по телефона отзад, а пред бащата, облеглано се на някакви дрехи на резервоара, спи дете. Спи! Като пън. Последва час на такава българска реч, която там никога не са чували. Предадох се. В това чудо не може да се кара. Пак ще съм тежкар, в нещо-си-интернешънъл-хотел за няколко милиона риала или 30-ина лева. Не помня някога да съм бил по-доволен, че паркирам.

На следващия ден ми се щеше да пообиколя града и поради липса на разум отново опитах с мотора. Ц, няма да го бъде, тука ще се спи втора вечер. Хайде, пак хотел, напълних раницата и като истински турист с шапка с козирка и бутилка вода в ръка почнах да се мотая и да разглеждам.

Вакил базар, за мен всичко беше огромен лабиринт. Не може да се каже, че тук има кой знае какво. Още като видях на влизане надпис “We accept Visa here” и дядото, който продаваше традиционни персийски пластмасови чесалки за гръб, всичко си загуби част от чара. Но за сметка на това е хаотично, за което печели бонус точки.

Сега накъде?

Шираз беше най-южната точка от маршрута ми. Умирах от желание за районите около Пакистан, за Персийския залив, но те ще останат за следващ път, а такъв със сигурност ще има. Не исках да правя дни с по 1000 км в Иран. Не и в тази лудница. В един момент това да се качваш на мотора с ясното съзнание, че и днес ще те засекат 16 пъти и още толкова ще те изпреварват с броня на 2 см от коляното ти започва да изморява. Така че беше време за тръгване на север. Въпросът е накъде. Честно, това не бях го обмислил. в детайл. Единият вариант беше покрай западната граница с Ирак, но ми се щеше да прекарам още малко време централните части. Сетих се и за град, който едно момче беше ми казало, че ще е интересно да видя – Кашан. Имало и работещ кервансарай в пустинята до него. Даже ми го беше маркирал на картата. Хубаво, дай да го видим, има-няма 750 км.

Добрах се до Кашан привечер. Късно за влизане в пустинята, а и предницата на мотора вече потракваше и не ми вдъхваше доверие. Явно още нещо няма да е така, както си го представям. Както казва един колега, има́ло да става, ще го приема.

На път за Кашан в главата ми се въртеше една мисъл – вече си бях отговорил на повечето въпроси за Иран, които явно съм си задавал и които са будили интереса ми. Продължаваше да ме вълнува, разбира се, вярвам, че там човек може да прекара и месеци и все да открива по нещо ново. Обаче, както и да звучи, бях си взел това, което ми трябваше.

До тези разсъждения стигнах след една кратка почивка в бензиностанция край град Ардестан, на около 100 км от Кашан. Бях се качил на магистралата, а както знаем нищо интересно не се случва на магистрала. Затова успях да сляза от нея и да хвана по-малък път. Та спрях на бензиностанцията, където ме посрещна едно младо момче. Заредих, след което с типичното за там гостоприемство, настоя да ми направи кафе. Имах нужда и не отказах.

С доза кофеин вече бях готов и за разговори. Говореше добър английски и първото, което направи е да ме предупреди да не се бавя твърде много по този път. Ставал, но понякога вечер местни бандити го преграждали, спирали шофьорите и ги обирали. Но сега през деня нямало грижи. С тези важни уточнения започна да ме разпитва за впечатленията ми за Иран и също така защо съм сам.

Като му казах, че според повечето хора в България Иран е опасно място се засмя. После ми обясни и за иранската концепция за гостоприемство, има си дума, която не запомних. Идеята е точно това, което се вижда – държиш се с непознатия като с близък приятел. Разказа ми и как вижда живота там, как един млад и отворен към света човек живее в по същество затворена държава. Все теми, които да ти човъркат главата дълго време след това.

И тук минутка за клишета, която спокойно може да се прескочи и е за лично ползване. Защо е страхотно човек да пътува сам и защо на мотор? Едно на ръка, изключително лесно е дори за темерут да общува с околните, когато е сам. Някак по-достъпен си, а и нямаш избор. Винаги можеш да се изолираш в компания, когато си с такава. Плюсовете на мотора имат допирни точки с горното. Няма как да се затвориш. Винаги си част от обстановката. Ако е горещо, ще ти е горещо, ако е студено – ще мързнеш. Ако вали, рано или късно ще се намокриш. Ако нещо навън мирише, ще го усетиш. Не можеш да вдигнеш прозорците, да пуснеш климатика или парното, да надуеш радиото и да заключиш вратите. Приятно, неприятно – там си. Ей такива неща, може би формулирани по-ясно, се въртят в главата на човек като забие поглед в осевата линия и стои така с часове.

“Тука е така”. Обратно към Турция.

След Кашан направих само още едно преспиване в Иран – в Занджан. Оттам рано-рано тръгнах към границата, като бях решил, че ще разнообразя и вместо да мина целия път наобратно през Северна Турция, ще сляза съвсем малко на юг и ще вляза близо до езерото Ван, и без това не бях ходил там.

Това означаваше, че трябва да стигна до граничното село Рази от иранска страна. Не подозирах, че минаване на граница може да е преживяване, но грешах.

С наближаването на Турция малко по малко гледките и хората се променяха. Ако трябва да бъда честен, вече погледите бяха също толкова втренчени в очевидно чужденеца, колкото и в останалата част от Иран, но тук сякаш не по този дружелюбен начин. Може и да си въобразявам, кой знае, но бях по-мнителен.

Криволичещият път към границата беше и тесен, с не едно или две свлачища. Прогресът беше бавен, а времето напредваше. Този път ми се щеше да мина по светло. Най-накрая тесните завои приключиха и стигнах до пункт с войници малко преди КПП-то. Както на всички военни и полицейски пунктове досега в Иран, и тук униформените не показаха нищо повече от приятелско любопитство. Чакам деня, в който и в България патрулка ще пусне сирените само за да обърна внимание и да ми извикат “Здрасти, добре дошъл!”. Подозирам, че няма да е скоро.

Подминах пункта и влязох или в КПП, или без да искам на някаква снимачна площадка за римейк на “Беднякът милионер”, все още не съм напълно сигурен дали няма да изскочи някъде в иранския ефир скрита камера и да се смеят на нещастния български турист.

Хаосът беше навсякъде. То друго нямаше. На едно пространство с размерите на паркинг на супермаркет са разхвърляни коли сякаш току-що автовоз се е преобърнал и всичко е все още е там, където се е приземило. Същевременно, като до разрушен мравуняк, навсякъде щъкат бързи крака. Хора размахват над главата си хартии, дрипави деца пищят. Видях големия надпис “Passport control” на една от сградите и се насочих към нея.

Плътно до мен започна да бяга и панически да ръкомаха някакво момче и да ми сочи къде трябва да отида. Паркирах и веднага от всички посоки ме наобиколиха още такива, очевидно местните фиксъри, барабар с всички деца, които досега пищяха, но вече бяха заети да зяпат мотора.

Оказа се, че ръкомахащият герой, да го наречем Хасан за по-лесно, е ням. И да, “фиксър” е. Та продължи да ми маха накъде да отида. Рязко вдигнах кръвно и къде през зъби, къде викайки им обясних на всички, че много добре виждам къде трябва да отида и просто да се разкарат. Не помагаше, Хасан беше твърдо решен да ми помогне и да си заработи някой друг риал. По-неприятното беше, че и самите гранични служители предпочитаха да работят с хората, които знаят процеса и езика, демек не с мен. И така по стечение на обстоятелствата Хасан стана новият ми най-добър приятел, поне за кратко.

В цялата какафония имаше и един човек, който не знам какво точно правеше, но работеше с граничарите и беше единственият, който говори английски.

– Това не е нормално. Винаги ли е така? – директно го питах, без да мисля за каквато и да е тактичност.

– Тука е така – отговори с пълно спокойствие, та дори и леко задоволство от ситуацията.

Свалих целия багаж от мотора, метнах карнета на Хасан и тръгнахме по гишетата. Той наляво, аз наляво. Той надясно, аз надясно. Успя – явно с благословията на граничарите – да уреди да набутаме мотора преди всички останали чакащи коли. Важното за мен беше да ми подпечатат правилно въпросния карнет. И това се случи след като той попадна в една от многото барачки. Двамата служители прекъснаха яденето на диня върху бюрата заради мен. Единият от тях хвана хартия, за която съм убеден, че допреди малко някой е бягал от гише на гише като луд, забърса сока от динята, изплисквайки го на пода на офиса им, метна кората навън и вече беше готов да изпълни административните си задължения.

Туй то. Дадох на Хасан малко от останалите ми риали, поприказвах си за последно с военните, препоръчаха ми къде да отида следващия път и чудото приключи. Ще се видим пак, Иран.

Турция и към вкъщи

След влизането в Турция имах време да стигна само до Ван, вече беше късно за повече за деня. До Созопол, накъдето се бях запътил, имаше малко над 2000 км. Обаче вече бях мъдър, нямаше да карам като луд по нощите. Следващите 2 дни карах до след 1 през нощта. На третия до София – малко по-рано и в гръмотевична буря. Някой ден ще се науча, но няма да е сега.