Чакалът

Упорит северен вятър духаше в малкото село и от черните пътища се вдигаха гъсти облаци прах. Те се извиваха нагоре, сякаш се опитваха да достигнат небето, за да закрият бледата светлина на слънцето. Киро бе седнал в малката стаичка и се взираше през прозореца. Близо до него, на запалената стара печка, бе сложен ръждив чайник. В стаята, която и без това не бе много голяма, се носеше ухание на липов чай, а тихото свистене на чайника беше почти приспивно.

Бе есен, ловният сезон бе в началото, а той не бе отишъл нито веднъж с другарите си. Миналото лято лекарите му бяха забранили да ловува, казаха, че не му се отразявало добре и той бе останал вкъщи. Много знаят какво ми действа добре, мислеше си. Откакто Мария – жена му – почина, само ловът му бе останал. Разбира се, имаше деца, но те се бяха изучили и бяха заминали далеч. А и самотата, след като си изгубил любим човек, не може да се сравни с друга. Имаш ли някого до себе си, всичко се преживява, а Киро бе останал сам и той усещаше тази самота дълбоко, в някое скрито, недостижимо за ума, кътче на душата си.

Погледът му се плъзна по изострения връх на билото, спусна се надолу по короните на дърветата, които сега изглеждаха като нарисувани, и се спря на широката поляна. През тази поляна минаваха, когато отиваха на лов. „Минаваме – каза си Киро – рано е още да говоря в минало време.“ В очите му се четеше такава носталгия, че ако не го познаваше човек, щеше да рече, че ще се разплаче. Свистенето на чая и топлината на печката сякаш упойваха съзнанието му, обхвана го особена безтегловност, времето в старата селска къща вече не съществуваше. Киро се взираше все по-задълбочено в гората, дори спря да мига. Спомените му се разбудиха и той неусетно потъна в сладкия им копнеж.

Спомни си уханието на зелената горска трева, вятърът, който бягаше край него и издухваше каквото е по силите му, лепкавата кал по обувките и колко бе трудно да вдига краката си заради нея. Киро неусетно пое дълбоко въздух, като че ли точно сега се намираше там, нарамил пушката на гърба си. Спомни си дружината си, как едва стъпваха по калните пътеки, за да вдигат колкото се може по-малко шум. Вътре в себе си усети величието на природата и космите по ръцете му настръхнаха, но той не забеляза това. Беше се отнесъл в едно друго, отминало вече, време и искаше да остане там, колкото може повече. Спомни си вълнението, когато поставяха капана – едно умряло пиле – за да излъжат чакала. Този ден, той реши да се отдалечи от дружината и да опита късмета си сам. Беше си взел отделно пиле за капан. Сви по тесните пътеки, промуши се през гъсто разположените дървета и дълго време вървя сам. Не знаеше къде точно отива, но щеше да избере мястото на момента. След около половин час видя стъпки в калта и се наведе да ги огледа. Бяха подредени в права диря, като от вълк, виждаше се, че предните два пръста са срастнали и вече нямаше съмнение, че са от чакал. Все пак, Киро се наведе и положи пръст до дирята, за да я измери. Бе ловувал достатъчно чакали през живота си и безусловно вярваше на дължината на пръстите си. Следата беше дълга точно шест сантиметра и почти толкова широка. Да, сигурен бе, че е чакал.

Киро извървя още няколко крачки и спря. Постави пилето на земята, отдалечи се, колкото чакалът да не разбере, че е капан, облегна гръб на едно дърво и зачака. Времето се бе пооправило, макар да се усещаше, че скоро е валяло дъжд. Слънцето все по-усърдно крачеше към скривалището си, за да отстъпи място на луната. Въздухът беше чист и много приятен. Силният вятър сега се бе превърнал в леко подухване и Киро затвори очи за няколко секунди, за да му се наслади. Зачуди се дали останалите са успели да убият нещо, но това бе по-скоро въпрос, който ловците си задават машинално, а не нещо, над което могат да помислят. Обикновено, докато чакаха, те се замисляха за дивеча, който искат да уловят или просто се наслаждаваха на зеленината. Киро извъртя глава и се огледа наоколо. Нямаше никого, освен него и мъртвото пиле. Преди по тези места обикаляха много лисици, но чакалите ги бяха изместили. Макар по-дребни от вълците, те превъзхождаха лисиците по много неща. Киро предпочиташе да лови лисици. Бяха по-красиви от чакалите.

Много време измина преди каквото и да било животно да мине от там. Ловецът вече мислеше, че ще се наложи да преспи в гората. По едно време се чу шум. Киро се скри зад дървото и загледа примамката. Да, един чакал я бе надушил и се бе запътил към мъртвото пиле. Не изглеждаше много измършавял. Киро прецени, че е един от най-едрите чакали, които е виждал досега, а той бе виждал немалко. Хищникът се движеше бавно, с умерена стъпка, сякаш преди се е поддавал на същия капан и е станал по-внимателен. Тънката му заострена муцуна душеше земята, като се опитваше да разсее миризмата на пилето, за да се увери, че не е примамка на ловец. Тялото му бе покрито с груба козина – ръждивожълта по гърба и опашката, сива по гърлото, а по тялото и краката – златиста.

– Ех, че красавец. – прошепна Киро, толкова тихо, че и да не беше сам, едва ли някой щеше да чуе. – Същинско куче. Още малко, ако те гледам, ще ми се прииска да те взема.

Ловецът се усмихна доволно, като продължаваше да наблюдава чакала. В това животно имаше особена предпазливост, неприсъща за породата му. Киро знаеше, че чакалите не се притесняват да са край хората. „Вероятно си е патил“ – помисли, но освен бавните движения, с които се движеше, този чакал изразяваше някаква необичайна тъга. Въпреки бавните си стъпки, той имаше вид на същество, което не се плаши от смъртта, напротив, като че ли, ако някой го застреляше, щеше да му направи услуга. Толкова необичайно беше това излъчване на чакала, тази неприязън, с която вървеше към храната и Киро се втренчи в него с дълбоките си, сини очи. Беше му любопитно, може да се каже, че дори изпита съжаление към хищника, който с такова задоволство бе дошъл да убие.

– Ама, че нещо! – възкликна ловецът. – Да му се чуди човек какви са му мъките на него. – И той продължи да гледа втренчено в чакала, с ръка върху пушката, готов всеки момент да я завърти и да стреля. И все пак, Киро не мърдаше. Усещаше нещо, което му бе непонятно досега, стомахът му се сви, ръката му трепереше. „Сигурно ми е паднало кръвното“, помисли си, но добре знаеше, че не бе.

Когато чакалът най-сетне се нахвърли върху мъртвото пиле, започна да разкъсва месото и да яде лакомо, Киро знаеше, че моментът да стреля е дошъл. Този път, обаче, за сметка на всички пъти, в които е стрелял по животни, Киро не усети никакво вълнение от това, което трябваше да се случи. Не изпита удоволствие, умът му отказваше да се съсредоточи достатъчно, за да не пропусне изстрела, ръката му леко трепереше. Киро се озадачи. Не можеше да повярва. Да не може да убие един чакал!

Щом хищникът приключи с пилето, се обърна натам, откъдето бе дошъл – бавно, по начина, по който дойде. Стъпките му бяха също толкова отчаяни. Дори след като изяде месото, чакалът сякаш не изпитваше никакво задоволство. Киро помисли, че това е последният му шанс. Стисна старата пушка по-здраво, обърна я и се прицели. Но не стреля. Чакалът, усетил прииждащата смърт, се обърна и го погледна. Това бяха очи, които не се интересуваха дали спусъкът ще бъде натиснат, стига да се случи бързо. Киро потрепери още веднъж. Животното изръмжа, оголи белите си, остри зъби и зачака.

Киро, все така стиснал пушката, се намести на мястото си. Отново не можа да стреля. Защо? Какво му ставаше, по дяволите? Чакалът бавно направи крачка към него. Киро, от своя страна, направи същото. Тогава животното се обърна и застъпва обратно към храстите пак толкова бавно, с тъжното изражение, присъщо по-скоро за човек, отколкото за животно. И все пак, в поведението му имаше известна гордост. Човекът тръгна след него със същия бавен ход. Ако някой ги видеше сега, щеше да реши, че са приятели, споделящи една и съща съдба. Чакалът продължаваше да върви, Киро – след него.

Не след дълго, спря. Извърна глава към ловеца, а после отново към храстите. Киро се доближи още, очакваше чакалът да го нападне, така че преценяваше всяко свое движение. След малко, спря отново. Измежду буйните храсти, имаше малка част залегнала трева. Там Киро видя още четири чакала. Те бяха значително по-малки от първия, още не бяха пораснали. Лежаха без да мърдат, без да издават звук, без да дишат. Малките им сиви козини се бяха слепнали от засъхналата кръв и безброй дребни мушици кръжаха отгоре им. Големият чакал изскимтя и гърлото на Киро се стегна, искаше да се прокашля, но не смееше – да не би да раздразни чакала. Сега, застанал по-близо, той огледа животното по-добре. „Красавица значи“, каза си. „Не било мъжки.“ И като го гледаше така, разсъждаваше наум как не е познал, че е женски чакал. Но, каквото и да си мислеше в този момент, усещането на слабост не го напускаше. Стомахът му бе на топка. Чакалът се обърна и погледна Киро в очите. Няколко секунди, които на Киро се сториха като минути, те просто стояха един срещу друг и се гледаха. Хищникът чакаше, но ловецът, който толкова бе копнял за този миг, се обърна и тръгна обратно.

Чайникът засвири по-силно и след като Киро не му обърна внимание, изкипя. Той гледаше все така втренчено през прозореца, но горещи пръски чай попаднаха върху ръката му и го изкараха от унеса. Киро стана от столчето, хвана чайника със старата кърпа и на негово място сложи малка тенджерка с вода. Така стаята щеше да се стопли повече. После взе хляба, оставен на масичката, отчупи малко за себе си, излезе пред вратата и го хвърли. Чакалът се приближи и започна да яде лакомо. Киро го погледа за малко, влезе обратно в стаичката, седна и отпи от чая. Навън, денят бавно, но сигурно, отстъпваше място на нощта.

===

Камелия Панайотова е родена на 17.03.1999 в Провадия. Учи „английска филология“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий.“ Занимава се с творческо писане, има награди за поезия, разкази, есета. Нейни творби са публикувани в Литературен вестник, Нова социална поезия, Тийн вестник и др. Дебютната ѝ стихосбирка ще излезе през 2021.