Николае Щайнхарт

Отец Николае Щайнхарт (1912–1989) – човекът, който вдъхновено
нарича Валериу Гафенку Светеца от затворите. Румънски публицист и писател от еврейски произход, доктор по конституционно право.

Като политически затворник в комунистическа Румъния приема православието и се замонашва през 1980 г. Още от младежките си години принадлежи към интелектуалния елит на Букурещ. Завършва прочутия лицей „Спиру Харет“ заедно с Мирча Елиаде, Константин Нойка, Константин (Дину) Пилат и др. Включва се и в литературния кръжок „Збураторул“ на Еуджен Ловинеску. Заради произхода си е обект на антиеврейските репресии между 1940 и 1944 г. при режима на Желязната гвардия и Йон Антонеску. След абдикацията на крал Михай I през 1948 г. попада под ударите на комунистическата власт, когато интелектуалците некомунисти се смятат за „врагове на народа“. В скалъпения процес срещу неговите приятели и съученици Нойка и Пилат отказва да свидетелства срещу тях и е включен като обвиняем в т.нар. група на интелектуалците легионери и мистици. Осъден е в началото на 1960 г. на дванайсет години затвор и тежък принудителен труд, седем години лишаване от граждански права и отнемане на цялото имущество. Щайнхарт излежава присъдата си в затворите в Герла, Жилава и Аюд. В затвора „Жилава“ е кръстен тайно от свой съкилийник йеромонах в присъствието на още няколко арестувани свещеници от други деноминации. Християнството се оказва спасителната сламка, която му помага да издържи изтезанията и го подтиква да напише „Дневникът на щастието“ („Jurnalul fericirii“), в който оценява смело и открито действията на комунистите и разсъждава за същността на комунизма. Освен че е мемоарна творба, в която са описани преживяванията му в затворите, „Дневникът на щастието“ разкрива и неговите възгледи за историята, за съдбата на човека, за свободата и смисъла на живота, включвайки спомени, философски и религиозни размишления, политически анализи, сатира, есеистични форми. Заради въпросния дневник страхът му от властта след неговото освобождаване по силата на всеобщата амнистия на политическите затворници през 1964 г. е напълно оправдан. Той е непрекъснато преследван от Секуритате. През 1972 г. ръкописът на „Дневникът на щастието“ е конфискуван и му е върнат едва през 1975 г. по настояване на Съюза на писателите. Междувременно писателят е написал втори разширен и допълнен вариант на своя дневник, но и този ръкопис е иззет през 1984 г. Този път обаче авторът се е погрижил негови копия да бъдат изнесени в Париж от доверени хора, където се разпространяват като „самиздат“, а откъси от текста звучат и по радио „Свободна Европа“. Официално „Дневникът на щастието“ е публикуван едва през 1991 г., след смъртта на Щайнхарт, който умира от инфаркт на 30 март 1989 г. и не дочаква падането на комунистическия режим. Погребан е под строгия надзор на Секуритате край манастира „Света Анна“ – Рохия в Марамуреш, където прекарва последните десет години от живота си като монах и библиотекар, продължавайки активно и литературната си дейност.