Когато родителите ми се разделиха/бях на 13/ - се зарадвах - защото ми беше писнало да живея в напрежението у дома. Нямаше скандали, нямаше викове или побои - до последно си викаха "мило" един на друг, но атмосферата просто беше отровна.
Докато растях си мислех, че не изптвам нужда от баща вкъщи, а и се виждах винаги, когато поискам с него. Но сега знам, че нещо във възпитанието ми не е завършено, някак си изпитвам емоционална празнота от това, че баща ми не живееше вкъщи с нас, мога дори да продължа - отразява се и на връзките ми с мъже, включително с мъжа ми сега.
За съжаление немога да опиша точно в какво се изразява, но го усещам, както и хората около мен.
Ще дам всичко от себе си връзката ни с мъжа ми да върви и да не ми се наложи да отглеждам Дариа сама.
Мисля, че баща /респ. майка/ е нужен винаги, но не на всяка цена.