Първо искам да благодаря на Деси, че отвори тази тема. Надявам се, че този форум, освен място, където можем да си излеем мъката, ще се превърне в един много полезен съветник за всички нас. Знам, че болката от загубата на нашите дечица (родени или не) никога няма да отмине напълно, но аз бих искала всички да гледаме напред и да си помогнем, когато това е възможно, за да не се повтаря най-лошото. Убедена съм, че е много важно да вярваш на лекаря си, но въпреки това вярвам първо на себе си. Искам да знам всичко, искам да имам обяснение за всичко! Когато изгубих и второто си бебе, едно момиче, което наскоро беше изживяло същото ми писа, че не иска да рови в причините, за да не сипва сол в раната. Аз пък искам да съм наясно. Не защото съм мазохистка, а за да не преживея отново същото. Искам да знам за всички опасности, които ни грозят, защото вярвам, че можем да им противодействаме. Предполагам, че повечето от вас мислят така, щом толкова активно пишат в bg-mamma.
И така, ето я и моята история. Забременях сравнително лесно от човека, когото обичам и с когото живея от почти 6 г. Едва сега си давам сметка колко много ме е измъчвала на подсъзнателно ниво липсата на дете през цялото това време. Въздържахме се не по здравословни, а по социални причини - повече или по-малко измислени. Накрая все пак претеглихме плюсовете и минусите и взехме решение. Скоро след това мензисът ми закъсня. Той беше убеден, че съм бременна, аз обаче не смеех да повярвам. Ден след ден мензисът ми не идваше, гърдите ми се подуха, но тестовете бяха отрицателни. Някъде на втората седмица от закъснението - о, чудо! - се появи бледорозова чертичка, която само след няколко дни беше напълно отчетлива. Толкова се зарадвах! Не мога да се похваля с блаженото състояние, което повечето от вас описват, защото наред с радостта изникнаха и нови въпроси, които не ми позволяваха да се наслаждавам пълноценно на бременността си, но в името на детето си наложих да бъда спокойна. Нещо повече - дали от хормоните или от съзнанието, че ще си имам едно малко съкровище, но почувствах как с всеки ден ставам по-уравновесена и гледам по-философски на живота. Изумително е как това крехко същество в мен ми стана силната опора в живота!
При първия видеозон - шок! Две плодни сакчета, две тупкащи сърца. Май повече се уплаших, отколкото се зарадвах - с моята крехка фигурка и тесен таз... Добре, че таткото умее да "ме работи" както си иска. Той толкова се зарадва на новината за близнетата, че ентусиазмът му се предаде и на мен - и три да бяха, бях твърдо решена да си ги родя.
На следващия видеозон - пак шок! Едното плодно сакче се беше смачкало, а съдържимото му беше изтекло. Така въпросът ми "какво беше това, което изтече толкова внезапно и обилно оня ден" намери ужасяващо обяснение. За капак и другото не изглеждаше добре - беше идеално оформено, но не си отговаряше на гестационната седмица. Докторката ме успокои, че може и бременността да е настъпила по-късно, но аз си знам, че съм точна като часовник и не може да има грешка. А и с тези съвременни тестове за овулация знаех едва и не часа, в който съм забременяла.
След няколко дни спряха да ме болят гърдите - направо се побърках! Не мога да се оплача, че съм карала тежка бременност, но си усещах всички симптоми. И в един момент просто спрях да се чувствам бременна. Крепеше ме единствено мисълта, че няма кървене - уви, това продължи само няколко дни. Отново видеозон и най-големия шок - второто сърчице също беше спряло.
Няма да ви описвам как се чувствах - всички вие сте го изпитали. Благодаря на човека до мен, който, макар че не разбира защо плача (сигурно никой мъж не е в състояние да го разбере) с грижа и любов ми помогна да преодолея депресията. Сигурно и той страда по своему, щом ми заяви, че сега е още по-твърдо решен да имаме дете. Или пък е защото не търпи поражение При всички положения това много ми помогна.
Резултатите от хистологичното изследване показаха възпаление, което е причинило изменение на тъканите и недостатъчно хранене на зародишите. Огнище - левия ми яйчник. Глупавото е, че преди няколко месеца посетих лекарката, при която ходя за цялостна диагностика (тя гледа на ултразвук) и я помолих да обърне внимание на левия ми яйчник, който ме болеше, тъй като преди време там имах малка киста. Киста нямаше и решихме, че болката е именно от спукването й. Явно възпалението е било малко и не се е видяло на ехографа. После болката отшумя и забравих за нея.
Може да звучи странно, но въпреки че си е за яд да се получи такава беля поради най-банална причина, почувствах облекчение. Все пак имах ЛОГИЧНО ОБЯСНЕНИЕ за проблема и самият проблем е отстраним. Поне така се надявам и послушно си пия антибиотиците...
Ами, това е... Прегръщам всички сестри по съдба!
Обещавам да ви чета редовно, да се постарая да задавам само умни въпроси и да пиша, ако има какво.