Да, има по-хубави професии. Да, полицай е мъжка професия. Да, сигурна съм в това, което искам. Защо ли? От малка предчувствах, че там е моето място. Когато бях в гимназията започнах да отричам това, което чувствах и се опитвах да намеря нещо друго, с което да се захвана. Първо реших, че искам да тренирам като луда. Правих го, защото не исках да си призная за моята мечта(да стана полицайка). После се запалих по Правото. На 16 години научих "НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС", "КОНСТИТУЦИЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ" и "ЕТИЧЕН КОДЕКС ЗА ПОВЕДЕНИЕ НА ДЪРЖАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ В МВР". Не ги знам перфектно, но ако ми се наложи, мога сама да се защитя в съда(имам право да упражнявам правата си). Когато научих всичко, което ми е нужно, малкото желание да уча "Право" изчезна. Изпари се. После реших да уча "Психология". Научих всичко, което ми е нужно и желанието ми отново се изпари. Около една година бях като листо носено от вятъра. Опитвах се да открия себе си и смисъла на моето съществуване, но не можех. Бях много объркана. Знаех отговора, защото беше дълбоко в мен - заключен в сърцето ми. Знаех го, но не исках да си призная. Както всичи знаете, всичко в този живот е временно, така беше и моето бягане от реалността. Аз признах на себе си, че искам това и че няма да се откажа. Нямам търпение да кандидатствам. Знам, че е "мисията невъзможна", но това е моята мечта и не мога да се боря с нея. Това е все едно да се боря със себе си.