Пазарът на недвижими имоти-какво се случва реално? - 38

Хайде сега да оставиме всички склерозирали старци на доизживяване. Да не купуваме, продаваме и строим за да може бабишкерата да си пази натуриите от преди 50 -60 г. Пиша така, защото съм запозната със случая. Няма да я оставят старицата, ще си я гледат добре. Но и да протакат не си струва.

Да се знае - в предстоящият спор кой е прав "баба vs наследници" аз съм на страната на бабата.

Категорична съм, че следва докато е жива бабата, да може да си пази къщичката такава, каквато е. Идеите за обновяване който иска да си ги реализра там,  където може да си го позволи без да се налага да смущава стари хора. Колкото им е писано, да си го изживеят, а след тях - каквото решат  наследниците.

+1
Някои възрастни от притеснение/вълнение могат да починат.

Аз без да съм запозната с частния случай на бабата и къщата определено смятам, че тя е в пълното си право да си ползва имота както прецени и всички определения за склероза и натурии са най-малкото грозни. Не забравяйте, че времето тече и така след години някой може да иска да ни изхвърли от имота ни, понеже иска да спечели едни пари. За грижата за нея мисля е задължително да помислят, дано това не означава да я заврат в една стая без възможност да излиза до края на живота й. Пък грижовните наследници ако искат, могат и сега без да разрушават къщата да се погрижат за жената ако тя има здравословен проблем.

И аз давам глас за бабата. Какво, че сега бил моментът да се строи? Бабата си е построила дом и има право да се разпорежда с него. Да си съберат пари младите и да си построят и те, защо и чупят хатъра? Няма значение, че желанието и да живее в съборетина без удобства е нерационално, хората не се водят от рационалността най-често. Та да е обеца на ухото на четящите тук - никакво приписване на собственост на наследниците приживе. В краен случай - с право на ползване до живот.

Не знам целия казус, но и аз мисля, че никой не е редно да ме извади от къщата ми, за да си уреди живота. като умра да правят каквото щат.

И аз да се изкажа - не в условно наклонение тип "Какво бих/щях да направя", а в минало и сегашно.
Психиката на хората се променя с възрастта, има си типични отклонения (което не значи, че засягат 100% от възрастните). Привързаност към вещите - онези старите мебели, дрехи, посуда, старата кухня и старите плочки в банята и т.н., нежелание за каквато и да е промяна в обстановката и др. са част от тези типични промени с възрастта. Всяко "насилствено" действие на децата/внуците, което променя старата обстановка  (изхвърляне на старите мебели и ремонт, местене от къща с двор в апартамент или от апартамент в един квартал в друг квартал), може сравнително лесно да съсипе психиката на възрастните, губят себе си, предават се психически-от умствено адекватни тръгват рязко към деменция, рухват и физически.
Да, гадно е за децата да гледат тази обстановка, да пресмятат какви шансове пропиляват за живот в най-активните им години в нормално или по-добро жилище, но алтернативата е да съкратят съвсем реално живота на родителите си. Да, изборът е точно такъв "ново жилище - без мама/татко/баба/дядо".
Както и да се погрижат децата за възрастните, тази добра грижа ще е според стандартите на младите, не на възрастните. Да прехвърлиш възрастната жена от живот в къща с двор, където си е бучкала цветята, дърветата, дори разни зеленчуци да са, в живот в една стая в ултра-мега-съвременен апартамент няма да подобрение за бабата. Тя няма да оцени луксозните общи части, безшумния лъскав асансьор, подемника за коли и гаража в мазето. Това не е нейният живот.
От друга страна, ако сега, на средна възраст реша, че е по-добре да съм сигурна, в случай, че ме тресне инсулт/силна деменция или нещо с подобни последици, мога, докато съм с разума си, или да се разпоредя с имотите си от по-рано или просто да предупредя децата да ме мятат в старчески дом/хоспис и да не се чувстват виновни.

Да си дам и моето мнение по дискусията за бабата.
За протокола - над 55 г. съм, осигурила съм си гарсониера за нас с дядката на стари години.
Мисля, че ще е добре за мене ако на децата ми е добре.
Защо да си губят години и да чакат с нетърпение да пукна за да започнат строеж.
Бих се радвала те да живеят добре тук и сега.
Моя живот по моя стандарт  е минал добре, защо от старчески егоизъм да съсипвам и техния.

Е, и аз това казах - сега, докато съм с акъла си, мога да направя тази стъпка - преместване в по-малък апартамент, отстъпване на право на строеж върху парцел със стара къща.
Но като/ако ми се бъгне софтуерът, вече ще е късно да  направя това.
Та така - или Овреме да се разпоредя с разум, или да ме чакат да умра.

Ами защото ще станата дерибеи и готованци
Ние на времето много сме обсъждали с половинката и решихме, че докато си вземе хляба в ръце ще инвестираме в детето без ограничения. Обаче до там, после и то трябва да се бори и да си изживее своите победи и падания. Ако изведнъж получи хубаво жилище и доста пари в банката тогава какво? Дали ще има хъс да се бори с гладните? А и винаги има шанс да не успее в живота, да и се случи нещо и ние да трябва да се грижим за внуци и какво ли не. Къде ще отиде тя да си ближе раните и къде ще отидат внуците, ако сме дали всичко накуп на детето в самото начало, че да му е лесно? Поне да беше въпрос за създаване на семейство, та да им трябва жилище, разбирам да се направи нещо по въпроса, ама иначе защо? И най-важното е да е доброволно, а не насила.

И накрая, но не и по важност, в залеза на живота ни и на нас ни се полага да се поглезим, а не да живеем с една мъждива крушка в хола, с изключено парно и на хляб и кисело мляко, понеже сме изсипали всичко по детето.

Аз съм купувала имоти без една стотинка и помощ от възрастни хора, не разчитам на това за добър живот. Ако един ден остане нещо след тях, ще бъде за внуци, не за нас. Те да са живи и здрави и дълголетни, способни да се грижат за себе си, само това искам. Просто в един момент се поставих на мястото на възрастната жена и ми стана много криво, и мен ме чакат старини, а и имам имоти, та да не стане като при нея.....Не ми се иска да ме чакат да умра, иска ми се децата ми да ме обичат до края, както аз се отнасям към родителите си в момента.

Това няма смисъл да го коментираме, според мен, хората сме различни - за едни едно е ок, за други - друго. Аз лично при наличние на тристаен и двустаен, например, бих се изнесла от тристайния, когато останем двама и бих се преместила в двустайния. Това е просто хипотеза, за друг би било добре да си се радва на старините в по-просторно жилище, с допълнителна стая за внуците или гости. По случая с възрастната жена - без да съм много запозната ми стана леко жал и от тази гледна точка не смятам, че тя е длъжна на когото и да е, само защото е стара. Още повече, че за нея къщата може да е и със сантиментална стойност, което ме натъжава още повече. Обобщено - доброволно да, насила - в никакъв случай.

Накрая да не стане като тези китайци, които не искат да си дадат къщите когато вземат да строят наоколо, и ги заграждат:

Човека е с позиция.  Ще си живее в колибата до край.  Чичо Китайската Колиба.