Аксиома: техническата и материална готовност спестяват много емоционална готовност. Някои проблеми по-добре да не ги мислиш. Аз пък попрочетох това-онова за бебетата, не обичам да съм в небрано лозе, бях отвратена от идеята пак да съм нещо като дете и "големите" баби да ме поучават. Исках да подхвана уверено и го направих, без да се съмнявам в себе си. Щото динамиката с помагачите може да е бая токсична.
- Публикувана: 22 септ. 2019, 17:50 ч.
- Последно мнение: 4 окт. 2019, 12:41 ч.
Кога е най-подходящо да станеш майка от емоционална гледна точка?
За всеки наистина времето е различно и животът се стича по различен начин, но не знам защо все хората очакват да "станат готови" за дете, като това едва ли някога се случва. Аз имам познати майки от всякакви възрасти и с всички ни в началото е било трудно, докато свикнем с промяната. Никоя не е била напълно готова. Даже скоро си говорих с позната, родила първото си дете на 35г. Нито се е чувствала готова, нито е чувствала, че се е наживяла. Така че се замислих, че всички жени се чувстват по сходен начин, просто едните дълго време се дърпат и отлагат неизбежното, а други се впускат без много да му мислят. Та, от гледна точка на "осмеляването" да имаш дете, струва ми се, че като си по-млад по-лесно се решаваш. Колкото повече време минава, толкова повече жените се размислят и се вкопчват в свободния си живот.
Аз не съм жена , ама и според мен е така, едва ли някой ден ще се събудим и ще си кажем , айде готови сме, вчера не бяхме ама днеска вече да.
Да си готов, не е равносилно на това да ти е лесно. Не знам защо всички навръзват като еквивалент тези две неща сякаш, ако си готов - ти става лесно. Не! Когато си готов обаче, трудностите не те депресират, а те правят по-адаптивен и креативен и те обогатяват, не те ощетяват 
Цитат на: lolita1213
[/quote
[/quote
33 е перфектна възраст за второ дете, независимо кога е родено първото. Аз съм си сложила горна граница за второ 35г, след това лично за мен е късно да раждам и те първа да отглеждам новородено! Но в крайна сметка всичко е Божа работа, без значение от нашите планове 🙂!
Аз не съм жена , ама и според мен е така, едва ли някой ден ще се събудим и ще си кажем , айде готови сме, вчера не бяхме ама днеска вече да.
Да си готов, не е равносилно на това да ти е лесно. Не знам защо всички навръзват като еквивалент тези две неща сякаш, ако си готов - ти става лесно. Не! Когато си готов обаче, трудностите не те депресират, а те правят по-адаптивен и креативен и те обогатяват, не те ощетяват
А сега не ти ли се пътува?
Аксиома: техническата и материална готовност спестяват много емоционална готовност. Някои проблеми по-добре да не ги мислиш. Аз пък попрочетох това-онова за бебетата, не обичам да съм в небрано лозе, бях отвратена от идеята пак да съм нещо като дете и "големите" баби да ме поучават. Исках да подхвана уверено и го направих, без да се съмнявам в себе си. Щото динамиката с помагачите може да е бая токсична.
А сега не ти ли се пътува?
А сега не ти ли се пътува?
При пътуване неща, които са романтично-диви за двойка възрастни, са супер неприятни пречки и дори опасности при наличие на деца. Примерно тераса над безбрежно синьо море. Но с недостатъчно защитаващ парапет. С гадже- рай, с деца - ад и очите на четири.
Връстниците ми в момента без деца са на фаза маратонско бягане. Аз лично не изпитвам остра загуба, че не тренирам за маратон, дългото бягане не е моят спорт. След кърмене на три деца - хич. Може ходене, може велосипед, ама маратон ще пропусна като житейско постижение.
Връстниците ми в момента без деца са на фаза маратонско бягане. Аз лично не изпитвам остра загуба, че не тренирам за маратон, дългото бягане не е моят спорт. След кърмене на три деца - хич. Може ходене, може велосипед, ама маратон ще пропусна като житейско постижение.
А сега не ти ли се пътува?
Докато беше бебе точно това правехме почти всяка седмица. Половината къща в колата и нанякъде. На мен това ми помагаше /някакво разнообразие/. Иначе моето дете доста държави е посетило /някъде 15/, но ние с мъжа ми много обичаме да пътуваме, а и на него му понася добре. Та при всички различно.
Опитвам се да ти вляза в положението... всячески се опитвам, но е доста трудно.
Аз от 4г опитвам да имам дете със съпруга ми( на 31г. сме) не се получава и лекарите нямат отговор защо (нямаме проблем).
Само ще ти кажа, че си благословена да получиш това, за което много двойки мечтаят и се борят с години. Всички те биха си били 1 шамар по челото като видят тоя пост. Но както се казва всеки с проблемите си. Сигурна съм, че рано или късно това твое чувство ще отмине. Само помни, че трябва да се радваш на това, което имаш, а не да мислиш какво би било "ако". Ако го беше оставила "планирано" за след 30 както си писала, можеше и да не се получи. Така е трябвало. Живота не е свършил, напротив....
[/b]quote author=toni9026 link=topic=1144289.msg39353752#msg39353752 date=1569163807]
Здравейте, момичета! Ще започна така!
Вече повече от година, откакто забременях и родих в мислите ми постоянно изниква един въпрос, който ме кара да се чувствам объркана. С вашите съвети и опит се надявам да ми помогнете да се избавя от този товар в главата си.
Преди да забременея винаги съм искала да имам дете преди да навърша 30г. Омъжих се за мъжа, който обичам и с който искам да създам нов живот. Веднага след сватбата спряхме да се пазим и да правим опити за бебе. И двамата го искахме, но сякаш аз не си давах сметка колко отговорно трябва да погледна на този етап от живота си. Забременях веднага, още от първия месец опити. Когато разбрах бях мн щастлива и с нетърпение съобщих веднага на мъжа ми! Той също беше на седмето небе от щастие. Обаче с напредване на бремеността започнах да си мисля, че сме избързали с тази крачка, че все още ни е рано за дете, особено на мен, че все още не съм готова да гледам деца. Аз съм човек който обича нощния живот и често взимам спонтанни решения, замислих се за това, че вече нищо няма да е както преди. Била съм студентка и съм имала студентски живот както си му е реда. Не са ми липсвали нито купони, нито дискотеки. Забременях на 27 и на 28 г.родих(дори вече взех да си мисля, че в наши дни тази възраст е ранна за дете😁)Не ме разбирайте погрешно, много обичам детето си, то е най-голямото ми щастие и всичко с него е по-хубаво! Това, което ме тормози е че избързах в създаването на дете, може би трябваше да забавя този процес поне 2-3 години и тогава щях да съм по-емоционално готова за това и да ги няма тези негативни мисли. Не съжалявам, че съм родила, въпроса е че мисля че щях да съм по-готова ако бях родила на 30г. минимум, но това го мисля сега! Все имам чувството, че съм изпуснала нещо от живота, че не съм пътувала достатъчно, че не съм си поживяла както се казва преди детето. Споделям това с вас, за да разбера има ли и други минали през нещо подобно и да споделите как да "изгоня" тези мисли от съзнанието си!
[/quote]
Аз от 4г опитвам да имам дете със съпруга ми( на 31г. сме) не се получава и лекарите нямат отговор защо (нямаме проблем).
Само ще ти кажа, че си благословена да получиш това, за което много двойки мечтаят и се борят с години. Всички те биха си били 1 шамар по челото като видят тоя пост. Но както се казва всеки с проблемите си. Сигурна съм, че рано или късно това твое чувство ще отмине. Само помни, че трябва да се радваш на това, което имаш, а не да мислиш какво би било "ако". Ако го беше оставила "планирано" за след 30 както си писала, можеше и да не се получи. Така е трябвало. Живота не е свършил, напротив....
[/b]quote author=toni9026 link=topic=1144289.msg39353752#msg39353752 date=1569163807]
Здравейте, момичета! Ще започна така!
Вече повече от година, откакто забременях и родих в мислите ми постоянно изниква един въпрос, който ме кара да се чувствам объркана. С вашите съвети и опит се надявам да ми помогнете да се избавя от този товар в главата си.
Преди да забременея винаги съм искала да имам дете преди да навърша 30г. Омъжих се за мъжа, който обичам и с който искам да създам нов живот. Веднага след сватбата спряхме да се пазим и да правим опити за бебе. И двамата го искахме, но сякаш аз не си давах сметка колко отговорно трябва да погледна на този етап от живота си. Забременях веднага, още от първия месец опити. Когато разбрах бях мн щастлива и с нетърпение съобщих веднага на мъжа ми! Той също беше на седмето небе от щастие. Обаче с напредване на бремеността започнах да си мисля, че сме избързали с тази крачка, че все още ни е рано за дете, особено на мен, че все още не съм готова да гледам деца. Аз съм човек който обича нощния живот и често взимам спонтанни решения, замислих се за това, че вече нищо няма да е както преди. Била съм студентка и съм имала студентски живот както си му е реда. Не са ми липсвали нито купони, нито дискотеки. Забременях на 27 и на 28 г.родих(дори вече взех да си мисля, че в наши дни тази възраст е ранна за дете😁)Не ме разбирайте погрешно, много обичам детето си, то е най-голямото ми щастие и всичко с него е по-хубаво! Това, което ме тормози е че избързах в създаването на дете, може би трябваше да забавя този процес поне 2-3 години и тогава щях да съм по-емоционално готова за това и да ги няма тези негативни мисли. Не съжалявам, че съм родила, въпроса е че мисля че щях да съм по-готова ако бях родила на 30г. минимум, но това го мисля сега! Все имам чувството, че съм изпуснала нещо от живота, че не съм пътувала достатъчно, че не съм си поживяла както се казва преди детето. Споделям това с вас, за да разбера има ли и други минали през нещо подобно и да споделите как да "изгоня" тези мисли от съзнанието си!
[/quote]
