Какво значи да обичаш себе си?

Доста често даже..
Именно там е израстването и развитието към по-добро.

Ох, страх ме е, че ще боли. Каквам си - абе то не е толкова зле, има хубави дни, имам две деца, трябва ми подкрепа, макар че тя е само финансова...

И какво като боли?
Ще заболи рязко и после бързо ще мине.
А така - пак боли, но леко и те разяжда и разболява от вътре..

Любовта към себе си е да не изпитваш злоба и завист към никого.

Включвам се в темата, за да се опитам и аз да си изкристализирам понятието любов към себе си.
Темата за любовта е това, което ни води във вечността, в която според писанието или ще сме във вечни мъки, или във вечна радост...
Ако погледнем какво ни е дадено като Закон за християните, то ние би следвало да обичаме ближния като себе си.
Добре, уж е ясно казано. Но после. После вече не е ясно.И е трудно. Много трудно. Поне на мен. 
Защото всеки един от нас сякаш интерпретира понятието любов най- вече според страстите си.
И сякаш тази любов, за която ни е казано в Евангелието не я познаваме...
 1. Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.
2. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.
3. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува.
4. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
5. не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
6. на неправда се не радва, а се радва на истина;
7. всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.
8. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат
9. Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
10. но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.
11. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото.
12. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.
13. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.

Оф

Амин.

От вчера чета темата и го мисля как реално е при мен, за да споделя. Е много ясно, че е наобратно 😂 Грижата по-скоро не я определям като обич. Когато аз давам, радвам, обичам, тогава се чувствам обичана и от себе си. Някак споделям и философията на Евтим Евтимов обич за обич. Но стига да не срещна откровена грубост, не ми тежи и само моята обич към другите да е и за мен. Май звучи и егоистично, парадоксално 😂

Когато мисля, че съм сгафила за нещо, често си повтарям, че се мразя. И в този ред на мисли явно не се обичам, въпреки че започнах да полагам повече грижи за физическото и менталното си здраве.
Ето вчера предизвиках скандал с мъжа ми в опит да защитя единия си родител от според мен несправедливо отношение, но го направих пред детето. Сега стоя и треперя как ще се отрази на детето грешката ми да се скараме ужасно с баща му пред него. Нищо не постигнах, само караницата, нападки и стресиране на детето. Не знам как по филмите хората все успяват да се карат и дискутират в другата стая, тихо и възпитано.

Е как? Хващаш го за ревера и го замъкваш в другата стая да си поговорите.
Не че децата пак не разбират, ама поне не чуват грозноте думи.
Най-културният начин е навън и сред хора - тогава доста се съобразяваш и имаш шанс за нормален разговор.

Ние бяхме навън на заведение. Крясъци нямаше, но това не пречи да бяха изречени много обиди, които детето чу.
Просто аз съм виновна, че  реагирах на нещо казано за баща ми вместо да си замълча.
Много ме е страх детето да не се е стресирало много, защото имаше един такъв случай. Говорих с него и се опитах да успокоя нещата.

И защо да си виновна???
Не е ли смисълът на близостта да можеш свободно да си казваш всичко?
Що за партньорство ще е ако се въздържам и съобразявам пред него и трансфоримирам всяка своя мисъл да му е удобна на него.
Това си е затвор и предпоставка за неминуемо отдалечаване един от друг.

на децата и без това им става ясно, че рофителите им са просто хора и че живота не се състои само в мирис на рози и лунна светлина. И това не е толкова зле, защото я си представи как ще ги изненада бъдещето ако си растат само с тази мисъл и представа. Първия конфликт ще ги накара да се чудят на кой свят са.
Споко. Според мен ще го прерабои детето правилно.

Викат му добро възпитание ?!
Да не говориш грозни и обидни думи. Просто да имаш "мярка".
Представи си какво щеше да стане ако понякога всички изговаряха на глас грозните си мисли ? Сигурно нямаше да ми остане нито една приятелка, мъжът ми да е избягал, шефа да ме е уволнил.😊

Анонимен, в такива ситуации последното което трябва да направиш е да се афектираш и да се стига до скандали. Щом реагираш с гняв, казаното от мъжа ти е засегнало егото ти, което значи, че намираш истина в него. Правилното поведение е да се опиташ да разбереш неговата гледна точка и откъде идва това негативно отношение. След това спокойно да му обясниш твоята гледна точка и защо ти смяташ, че не е прав. И двамата имате своето основание за позицията, която сте заели по въпроса.
Ситуацията трябва да се изясни, не да се мълчи и емоциите, които предизвиква да се подтискат.
На детето можеш да обясниш, че си си изпуснала нервите, за което съжаляваш, но понякога хората може да се ядосат и да реагират бурно... но това не значи, че не обичаш него или баща му... и го прегръщай. Децата имат нужда да чувстват, че са обичани за да се обичат сами когато станат самостоятелни.
Не се чувствай виновна и не се мрази, говори за незряла емоционалност.