- Публикувана: 6 ноем. 2019, 17:48 ч.
- Последно мнение: 10 юни 2020, 00:57 ч.
Гледах! Хареса ми! Препоръчвам го! Искам да споделя... LIV
След два дни размисъл и четене размислите на другите дойде време да седна и подредя впечатленията си от A Marriage Story . Който не желае предълги текстове- скролването към следващ пост е лесно. Който не желае спойлери- откъм половината текстът ще е само това, но ще се постарая да обознача достатъчно добре и за най-разсеяния съгрупник
Първо искам да кажа, че за мен това е най-хубавият филм, който съм гледала тази година. И не съм съгласна, и не мога да разбера хората, на които им се струва театрален. Да, има много диалог, много повече от някакво реално драматично прескачане от един пик към друг, но диалогът не е празно прехвърляне на топката от един към друг герой. По-важното е, че във филм, в който формалната форма е театрална, няма никаква театралност (изключая песента в пиано-бара, но и тя е в дълбока органична връзка с героя, не просто удобно подадена топка на актьора да покаже умения). В добавка Баумбах украсява простичката си делнична история за обикновени хора с няколко съвсем необикновени и необикновено вдъхновени изпълнения от актьори, които всички знаем, че са добри, но нека си признаем- до този филм не сме знаели колко всъщност са добри.
Когато филмът тръгна по фестивалите, веднага заваляха сравнения с два от класическите образци в киното- американския Кramer vs Кramer и европейския Scenes From a Marriage. След като изгледах и ми поотлежа, ще си пзоволя да не се съглася и с двете сравнения. По-лесно е да се отхвърли категорично сравнението с бергмановия филм, който е по-дълбоко психологически, по-теоретизиращ и, най-вече, точно това, в което новият е обвиняван, а не е- безкрайно и търсено театрален. Освен това между съпрузите в него има дълбока и изначална омраза, което съвсем не е така при Чарли и Никол- те може и да се нараняват, но същевременно страдат от болката на другия, докато за Мариане и Йохан никой ритник не е достатъчен да удовлетвори жаждата им за унищожение. Уточнявам тук, че съм гелдала изрязаната тричасова версия, не петте часа тв-материал.
Сравнението с „Крамър срещу Крамър“ е по-удачно и по-органично, да не говорим, че е търсено съзнателно от режисьора с подобните плакати, подобния цветови спектър, подобната музика и цялостно ретро-усещане при сценография и постановка. Има една съществена разлика обаче и тя е не толкова в сравнително по-равномерно разпределеното присъствие на двамата партньори и по-справедливото представяне и на двете гледни точки. Разликата е в изходната и крайна позиция на на мъжа-протагонист- Крамър претърпява съществено личностно израстване в историята, превръщайки се от формална глава на семейството, работеща и изкарваща хляба единица, в пълноценен и съприочатсен родител. Връзката с детето за него еволюира и той намира нова и непозната близост с дотогава абстрактното понятие „потомец‘. От друга страна, ние заварваме Чарли вече прекрасен, любящ и наслаждаващ се на бащинството родител и го оставяме в края на филма чужденец пред затворената семейна врата. Неговата връзка с Хенри деградира- къде заради безкрайната съдебна битка, къде съзнателно и подличко подкопана от другия родител. Горчивата истина е, че (по думите на един от адвокатите) Чарли става по-добър съпруг в развода, но е понижен от баща в изкарваща хляба единица. И ето защо сравнението с „Крамър срещу Крамър“ също не е особено валидно.
За формалните достойнства на филма ми е трудно да говоря. Установила съм, че има неща, които гледам, харесват ми много и като история, и като форма, и мога да кажа конкретно с кое точно формата ме е впечатлила и защо. Има и такива, които ме грабват само с форма, и при тях мога да пиша с часове къде в кадъра съм видяла еди колко си голяма ваза и как падащата върху нея светлина ми е внушила еди какво си усещане за самота на индивида във вселената , докато във филма всъщност се е случвало точно нищо, ама се е случвало красиво. Има обаче и такива, единични бройки филми, в които историята така ме е помела, че макар и всяка сцена да ми е жигосана в съзнанието, не мога да обясня какъв точно пример на върховна режисура е поставянето на тази ваза в този ъгъл под тази падаща светлина. Всъщност мога, но не искам, защото не ми пука за вазата и светлината, пука ми за историята и само за историята. A Marriage Story е такъв филм за мен и точно затова вместо да кажа как режисурата на Баумбах е най-прецизната тази година, ще оставя мълчанието си за детайлите да ви каже повече от отбелязване на неща, които със сигурност някой вече някъде е написал.
Единствена конкретна похвала за режисьора- подборката на централна двойка актьори. Баумбах и Скарлет казаха в интервюта наскоро, че сценарият е писан след като двамата, тя и Адам, са дали съгласие и е бил уточнен снимачния график, за да не стават гафове. Сиреч историята е писана само и единствено с идеята те двамата да и вдъхнат живот. И много си личи, не само защото те са в най-сияйната си фаза като Никол и Чарли, но и защото героите са така конструирани, че (по мое скромно мнение) актьорите леко да подбият насоката, която сценарият ни дава. Скарлет е прекрасна Никол, прекрасно плаче скрита по ъглите и прекрасно ни вкарва в драмата на героинята си, изгубила себе си нейде в мисията да обича вярно и мълчаливо един твърде неслушащ мъж. Драмата на героинята и по сценарий трябва масово да импонира на нас жените, всяка малко или много сблъсквала се със ситуация, в която и се налага да дава повече, отколкото получава. Но, тук идва хитрата врътка, Йохансон е актриса генерално несимпатична точно на жените. Дали заради пошлото и излъчване, дали заради масовото и харесване от силния пол, което нас ни дразни (вечната максима „завиждаш, заради това я мразиш“), дали защото изглежда нагло хитра и това дразни най-много- факт е, че обличането на Никол в точно това тяло автоматично и дърпа точки точно от аудиторията, която би трябвало да е на нейна страна. И така Баумбах може да се похвали, че великодушно е написал история, справедлива и към единия, и към другия, и ние да му повярваме, мислейки си, че заради Скарлет се дразним на Никол. А всъщност Баумбах си я е написал доста дразнеща, но добре се е покрил.
Адам от друга страна работи адски добре за каузата на Чарли. Защото Чарли се предполага да е лошият съпругг, който си заслужава всичките неволи, и ние да го мразим, понеже е небрежен и арогантен и неверен. И Адам си го играе небрежен, арогантен и неверен, точно както му е написано. Представете си обаче сега този герой с идеалното лице и студената надменност на Джъд Лоу. Дали нямаше да го мразите със страст от-до, каквото ще да страда и преживява не два, ами 22 часа? Хем имащ всички доводи да е арогантно лайно, хем и наглостта да се окаже точно такова. Докато Адам е двуметров великан и крещи с баритона на Кайло Рен, но има голям нос и стърчащи уши и е един такъв несръчничък и окаяничък, че ти е жалничък и миличък точно като очилато дете, с което никой не иска да си играе, и вместо да му се сърдиш искаш да му купиш близалка и да го потупаш по главичката да не плаче.
В добавка Драйвър има целият актьорски аресенал, необходим за ролята. Проби на голям екран точно с убийствен интензитет и агресия, невиждани сега в Холивуд, и има огромно и всепоглъщащо присъствие, което задушава всички наоколо- точно какъвто трябва да бъде Чарли. Същевременно през годините, от Джармуш до Лий, се научи да ни говори, докато мълчи- и ето, недоизказаните моменти между съпрузите са осигурени с нужната доза електричество. И накрая, точно този актьор, чиито физически характеристики са препоставка да играе победители, се чувства най-добре в ролята на неудачници, на повредени, счупени хора. Може би използвайки точно контраста с аурата на агресия, която носи- дърво, което не се гъне, се чупи. А Чарли се счупи доста зрелищно- в краката на Никол и в тези на малкия Хенри.
Баумбах хитро си осигури успех още преди да е написал сценария- с актьори. А след като го написа и ние изгледахме, идва ред на мъдрене кой крив и кой прав, слагам СПОЙЛЕР и започвам:
1) Не харесвам Никол. Не ми импонира драмата и, смятам, че ако си личност, не се губиш в друга личност, и никой не ти е виновен, че нямаш свой глас. Хубаво е, че тя намери нейния, не е хубаво, че обвини него за липсата му до момента.
2) Мразя начина, по който използва детето за постигане на целите си. Убийте ме, но не си представям, че мъниче залепено за баща си до момента, за точно два месеца настрани от него ще спре да забелязва съществуването му без помощта на мама. Не познавам добре психологията на децата, но съм с впечатление, че когато един грижовен и отдаден родител отсъства, те чувстват липсата му и искат да са с него. За Хенри Чарли практически не съществуваше още на първото посещение в Лос Анжелис, а Никол видимо се погрижи да доразрови дупката между двамата с двата Хелоуина.
3) При все неприязън много ми беше жал за Никол през цялото време, когато отново и отново се потвърждаваше, че за Чарли в семейството важен е Хенри и удобството, което носи съпругата, но не и съпругата като човек. Не мога да си представя какво е да чуеш мъжа, когото все още обичаш, да се моли да умреш. И да го утешаваш след това.
4) От друга страна, не съм убедена, че на нея всъщност неполучената любов и беше драмата. Тя искаше той да я обича безгранично както тя обичаше него. Той не можеше да и даде това и затова тя прекалено жестоко го наказа. И накрая тя се събра и си оправи живота, а той умря на онзи кухненски под. И малко или много си задаваш въпроса толкова ли всъщност безгранична е била обичта и, щом беше способна така безгранично да наранява.
5) Позамислих се, че мъжете всъщност са много цакани в бракоразводните деяния, ако случайно искат да си приберат детето. И като цяло са доста цакани и от децата си, понеже в крайна сметка не винаги е сигурно, че мама ни обича повече или по-качествено, но вечно бягаме при нея за утеха.
6) Затова и за Чарли ми беше жал най-вече като потърпевш родител, макар накрая да се оказа и потърпевш влюбен. Сцената с ножа ми разкъса сърцето, защото заедно с кръвта в мивката изтече и всичката надежда и малкото останала борбеност на героя. А Хенри го подмина като декорация на килима- колко жестокост в едни боси детски крачета.
7) Адвокатите бяха най-свежата глътка въздух в целия филм. Ако и точно те да забъркаха половината каша, всъщност бяха като личности далеч по-интересни от нашите развеждащи се, които съществуваха във филма едноизмерно само във функцията си на лична Голгота на другия.
Първо искам да кажа, че за мен това е най-хубавият филм, който съм гледала тази година. И не съм съгласна, и не мога да разбера хората, на които им се струва театрален. Да, има много диалог, много повече от някакво реално драматично прескачане от един пик към друг, но диалогът не е празно прехвърляне на топката от един към друг герой. По-важното е, че във филм, в който формалната форма е театрална, няма никаква театралност (изключая песента в пиано-бара, но и тя е в дълбока органична връзка с героя, не просто удобно подадена топка на актьора да покаже умения). В добавка Баумбах украсява простичката си делнична история за обикновени хора с няколко съвсем необикновени и необикновено вдъхновени изпълнения от актьори, които всички знаем, че са добри, но нека си признаем- до този филм не сме знаели колко всъщност са добри.
Когато филмът тръгна по фестивалите, веднага заваляха сравнения с два от класическите образци в киното- американския Кramer vs Кramer и европейския Scenes From a Marriage. След като изгледах и ми поотлежа, ще си пзоволя да не се съглася и с двете сравнения. По-лесно е да се отхвърли категорично сравнението с бергмановия филм, който е по-дълбоко психологически, по-теоретизиращ и, най-вече, точно това, в което новият е обвиняван, а не е- безкрайно и търсено театрален. Освен това между съпрузите в него има дълбока и изначална омраза, което съвсем не е така при Чарли и Никол- те може и да се нараняват, но същевременно страдат от болката на другия, докато за Мариане и Йохан никой ритник не е достатъчен да удовлетвори жаждата им за унищожение. Уточнявам тук, че съм гелдала изрязаната тричасова версия, не петте часа тв-материал.
Сравнението с „Крамър срещу Крамър“ е по-удачно и по-органично, да не говорим, че е търсено съзнателно от режисьора с подобните плакати, подобния цветови спектър, подобната музика и цялостно ретро-усещане при сценография и постановка. Има една съществена разлика обаче и тя е не толкова в сравнително по-равномерно разпределеното присъствие на двамата партньори и по-справедливото представяне и на двете гледни точки. Разликата е в изходната и крайна позиция на на мъжа-протагонист- Крамър претърпява съществено личностно израстване в историята, превръщайки се от формална глава на семейството, работеща и изкарваща хляба единица, в пълноценен и съприочатсен родител. Връзката с детето за него еволюира и той намира нова и непозната близост с дотогава абстрактното понятие „потомец‘. От друга страна, ние заварваме Чарли вече прекрасен, любящ и наслаждаващ се на бащинството родител и го оставяме в края на филма чужденец пред затворената семейна врата. Неговата връзка с Хенри деградира- къде заради безкрайната съдебна битка, къде съзнателно и подличко подкопана от другия родител. Горчивата истина е, че (по думите на един от адвокатите) Чарли става по-добър съпруг в развода, но е понижен от баща в изкарваща хляба единица. И ето защо сравнението с „Крамър срещу Крамър“ също не е особено валидно.
За формалните достойнства на филма ми е трудно да говоря. Установила съм, че има неща, които гледам, харесват ми много и като история, и като форма, и мога да кажа конкретно с кое точно формата ме е впечатлила и защо. Има и такива, които ме грабват само с форма, и при тях мога да пиша с часове къде в кадъра съм видяла еди колко си голяма ваза и как падащата върху нея светлина ми е внушила еди какво си усещане за самота на индивида във вселената , докато във филма всъщност се е случвало точно нищо, ама се е случвало красиво. Има обаче и такива, единични бройки филми, в които историята така ме е помела, че макар и всяка сцена да ми е жигосана в съзнанието, не мога да обясня какъв точно пример на върховна режисура е поставянето на тази ваза в този ъгъл под тази падаща светлина. Всъщност мога, но не искам, защото не ми пука за вазата и светлината, пука ми за историята и само за историята. A Marriage Story е такъв филм за мен и точно затова вместо да кажа как режисурата на Баумбах е най-прецизната тази година, ще оставя мълчанието си за детайлите да ви каже повече от отбелязване на неща, които със сигурност някой вече някъде е написал.
Единствена конкретна похвала за режисьора- подборката на централна двойка актьори. Баумбах и Скарлет казаха в интервюта наскоро, че сценарият е писан след като двамата, тя и Адам, са дали съгласие и е бил уточнен снимачния график, за да не стават гафове. Сиреч историята е писана само и единствено с идеята те двамата да и вдъхнат живот. И много си личи, не само защото те са в най-сияйната си фаза като Никол и Чарли, но и защото героите са така конструирани, че (по мое скромно мнение) актьорите леко да подбият насоката, която сценарият ни дава. Скарлет е прекрасна Никол, прекрасно плаче скрита по ъглите и прекрасно ни вкарва в драмата на героинята си, изгубила себе си нейде в мисията да обича вярно и мълчаливо един твърде неслушащ мъж. Драмата на героинята и по сценарий трябва масово да импонира на нас жените, всяка малко или много сблъсквала се със ситуация, в която и се налага да дава повече, отколкото получава. Но, тук идва хитрата врътка, Йохансон е актриса генерално несимпатична точно на жените. Дали заради пошлото и излъчване, дали заради масовото и харесване от силния пол, което нас ни дразни (вечната максима „завиждаш, заради това я мразиш“), дали защото изглежда нагло хитра и това дразни най-много- факт е, че обличането на Никол в точно това тяло автоматично и дърпа точки точно от аудиторията, която би трябвало да е на нейна страна. И така Баумбах може да се похвали, че великодушно е написал история, справедлива и към единия, и към другия, и ние да му повярваме, мислейки си, че заради Скарлет се дразним на Никол. А всъщност Баумбах си я е написал доста дразнеща, но добре се е покрил.
Адам от друга страна работи адски добре за каузата на Чарли. Защото Чарли се предполага да е лошият съпругг, който си заслужава всичките неволи, и ние да го мразим, понеже е небрежен и арогантен и неверен. И Адам си го играе небрежен, арогантен и неверен, точно както му е написано. Представете си обаче сега този герой с идеалното лице и студената надменност на Джъд Лоу. Дали нямаше да го мразите със страст от-до, каквото ще да страда и преживява не два, ами 22 часа? Хем имащ всички доводи да е арогантно лайно, хем и наглостта да се окаже точно такова. Докато Адам е двуметров великан и крещи с баритона на Кайло Рен, но има голям нос и стърчащи уши и е един такъв несръчничък и окаяничък, че ти е жалничък и миличък точно като очилато дете, с което никой не иска да си играе, и вместо да му се сърдиш искаш да му купиш близалка и да го потупаш по главичката да не плаче.
В добавка Драйвър има целият актьорски аресенал, необходим за ролята. Проби на голям екран точно с убийствен интензитет и агресия, невиждани сега в Холивуд, и има огромно и всепоглъщащо присъствие, което задушава всички наоколо- точно какъвто трябва да бъде Чарли. Същевременно през годините, от Джармуш до Лий, се научи да ни говори, докато мълчи- и ето, недоизказаните моменти между съпрузите са осигурени с нужната доза електричество. И накрая, точно този актьор, чиито физически характеристики са препоставка да играе победители, се чувства най-добре в ролята на неудачници, на повредени, счупени хора. Може би използвайки точно контраста с аурата на агресия, която носи- дърво, което не се гъне, се чупи. А Чарли се счупи доста зрелищно- в краката на Никол и в тези на малкия Хенри.
Баумбах хитро си осигури успех още преди да е написал сценария- с актьори. А след като го написа и ние изгледахме, идва ред на мъдрене кой крив и кой прав, слагам СПОЙЛЕР и започвам:
1) Не харесвам Никол. Не ми импонира драмата и, смятам, че ако си личност, не се губиш в друга личност, и никой не ти е виновен, че нямаш свой глас. Хубаво е, че тя намери нейния, не е хубаво, че обвини него за липсата му до момента.
2) Мразя начина, по който използва детето за постигане на целите си. Убийте ме, но не си представям, че мъниче залепено за баща си до момента, за точно два месеца настрани от него ще спре да забелязва съществуването му без помощта на мама. Не познавам добре психологията на децата, но съм с впечатление, че когато един грижовен и отдаден родител отсъства, те чувстват липсата му и искат да са с него. За Хенри Чарли практически не съществуваше още на първото посещение в Лос Анжелис, а Никол видимо се погрижи да доразрови дупката между двамата с двата Хелоуина.
3) При все неприязън много ми беше жал за Никол през цялото време, когато отново и отново се потвърждаваше, че за Чарли в семейството важен е Хенри и удобството, което носи съпругата, но не и съпругата като човек. Не мога да си представя какво е да чуеш мъжа, когото все още обичаш, да се моли да умреш. И да го утешаваш след това.
4) От друга страна, не съм убедена, че на нея всъщност неполучената любов и беше драмата. Тя искаше той да я обича безгранично както тя обичаше него. Той не можеше да и даде това и затова тя прекалено жестоко го наказа. И накрая тя се събра и си оправи живота, а той умря на онзи кухненски под. И малко или много си задаваш въпроса толкова ли всъщност безгранична е била обичта и, щом беше способна така безгранично да наранява.
5) Позамислих се, че мъжете всъщност са много цакани в бракоразводните деяния, ако случайно искат да си приберат детето. И като цяло са доста цакани и от децата си, понеже в крайна сметка не винаги е сигурно, че мама ни обича повече или по-качествено, но вечно бягаме при нея за утеха.
6) Затова и за Чарли ми беше жал най-вече като потърпевш родител, макар накрая да се оказа и потърпевш влюбен. Сцената с ножа ми разкъса сърцето, защото заедно с кръвта в мивката изтече и всичката надежда и малкото останала борбеност на героя. А Хенри го подмина като декорация на килима- колко жестокост в едни боси детски крачета.
7) Адвокатите бяха най-свежата глътка въздух в целия филм. Ако и точно те да забъркаха половината каша, всъщност бяха като личности далеч по-интересни от нашите развеждащи се, които съществуваха във филма едноизмерно само във функцията си на лична Голгота на другия.
Агенте, кажи за сушито. Имаше ли? 
Но актьорската игра и кинематографията бяха много красиви!
Женският образ - чудесен!
Но, тук идва хитрата врътка, Йохансон е актриса генерално несимпатична точно на жените. Дали заради пошлото и излъчване, дали заради масовото и харесване от силния пол, което нас ни дразни (вечната максима „завиждаш, заради това я мразиш“), дали защото изглежда нагло хитра и това дразни най-много- факт е, че обличането на Никол в точно това тяло автоматично и дърпа точки точно от аудиторията, която би трябвало да е на нейна страна. И така Баумбах може да се похвали, че великодушно е написал история, справедлива и към единия, и към другия, и ние да му повярваме, мислейки си, че заради Скарлет се дразним на Никол. А всъщност Баумбах си я е написал доста дразнеща, но добре се е покрил.
... Адвокатите бяха най-свежата глътка въздух в целия филм.
Здравейте,
можете ли да ми препоръчате - следникаво-романтични филми за тийнклуб в нас
Търсим нещо в посока Мръсни танци, Титаник, Хубава жена,...
Помощ и благодаря в аванс!
можете ли да ми препоръчате - следникаво-романтични филми за тийнклуб в нас
Търсим нещо в посока Мръсни танци, Титаник, Хубава жена,...
Помощ и благодаря в аванс!
"Странични ефекти" с Джъд Лоу
от 2013 реж. Стивън Спилбърг
https://www.imdb.com/title/tt2053463/
уникален
от 2013 реж. Стивън Спилбърг
https://www.imdb.com/title/tt2053463/
уникален
Как се казваше филма за 2 измамнички, наскоро го даваха по кината, но не се сещам нито кой участваше, нито името му. Гледа ми се нещо такова.
The Hustle?
https://m.imdb.com/title/tt1298644/
https://m.imdb.com/title/tt1298644/
Как се казваше филма за 2 измамнички, наскоро го даваха по кината, но не се сещам нито кой участваше, нито името му. Гледа ми се нещо такова.