Какви са отношенията с майките ви?

Днес, вече са достатъчно дистанцирани, че да не ме дразни, подлудява и да не тормози семейството ми.
През годините - от детската любов към мама, през бунта на тийнейджъра към липсата на внимание и прехвърлянето на отговорността на възрастния, до нежеланието да я имам в живота си...

Никога не ми е била подкрепа, не съм могла да разчитам на нея...
Но от дистанцията на времето, съм благодарна, че животът ми с нея ме е направил неуязвима, отговорна и достатъчно силна да се боря с живота.

Понякога си задавам въпроса: Какво толкова лошо съм направила някъде във времето, че сега да си го изкупувам, като дъщеря на точно този човек?

Старая се да съм по-добра от нея, и аз имам дъщеря... Не винаги успявам. Виждам я в себе си по-често, отколкото желая... Боря се с това, много ми се иска да успея..

Никакви не са ми отношенията. Остави ме на произвола на съдбата от ранна детска възраст. Създаде ново семейство, роди дете, грижеше се изцяло за новото си семейство. Не ме е изоставила, при нея си живеех, но не ме е обгрижвала като майка. Към днешна дата отношенията ни са същите. Търсим се при нужда, но никога, за да се попитаме как си. Майка ми е най-лошия пример за родител. Баща нямам. Разделили са се още, когато е била бременна. Той не ме е търсил, тя не ме търси, абе кофти тръпка. На кратко не разчитам на майка, не разчитам на баща.

Нали има една приказка, че всяка жена се превръща в майка си - за щастие или ужас. Намерих и тази книга.
https://hermesbooks.com/majki-i-d-scheri-1.html
Не знам, нашето си е травма за цял живот. Болно ми е.

Не знам, аз мисля, че не е добре да се страхуваме, че имаме прилики, нито да се смятаме за белязани. Хората действаме автоматично, но  имаме избор от един момент, имаме и контрол над действията си. Проблемът е в това да се научим да го упражняваме и да преценим къде е най-полезно да има промени и къде да приемем, че няма да има промени.
В крайна сметка не сме майките си, ако ще и да приличаме на тях в някои отношения, всеки е себе си.

Майка ми я няма вече 10 години. Обичаше ме и много ме подкрепяше. Чувството й за хумор беше брутално, така ми липсва. След смъртта й останах без семейство. Имам баща и сестра, но те не се интересуват от мен и семейството ми. Единствено, ако трябва да продадат нещо да се явя. Това изигра голяма роля да не поискам второ дете. От сестринските ни отношения само ядове съм видяла. "Брат, брата не храни, но тежко му, който го няма." е пълна глупост  за мен. Кръвта вода не ставала, друг път...

Момичета, истината е, че можем да се освободим от клопката на наранили ни родители, само ако съумеем да не таим гняв към тях. Нищо друго. Ако държим гняв и обвиняваме, ние самите се изяждаме отвътре, седим в капана на това, които ни е огорчило и това пречи да бъдем такива, каквито бихме искали да бъдем като родители на нашите деца. Често пречи и във връзките ни. Трудно е, разбира се. И аз се улавям как често пъти акцентирам и превъртам пак и пак неща, които са ме огорчавали, дразнили, но се опитвам да си казвам - човек колкото може, колкото и каквото е получил той самият, толкова може да даде. Конкретно мен са ме огорчавали по-скоро неща, свързани с начина на възпитание, но така е видяла от нейните родители, това знае. И да, не можеше в младежките ми години да общува с мен, не можех да споделям. Сближихме се чак сега, на зрели години, но тя за себе си не разказва нищо. Но упрекът ми към нея е най-вече, че и за баща ми не ми е разказвала нищо. Познавах го като малка много смътно. И тя цял живот дума не обели, понеже е затворила страницата за себе си, значи и за мен няма такова нещо. Не приема критики към себе си, не съжалява за нищо и не е виновна за нищо. Но пък ако споделям нещо, свързано с други хора и обстоятелства, винаги ще ме подкрепи, винаги ще ми даде точен съвет и истински се интересува как съм. В труден момент ще е до мен и зад мен. Така че, има си плювете и минусите, но съм виждала как, като се фокусирам върху минусите, това влияе на живота ми, разваля настроението ми, ежедневието ми... А когато съм се опитвала да простя тези грешки, това освобождава и мен от товар. Често пъти наистина родителите без да искат повтарят грешките на своите родители и стават като тях, точно защото не са пуснали огорченията и не са свободни от травмите и гнева...

Много я обичам, много ме обича.
Живеем разделени, всеки ден се чуваме.
Майка ми е всичко онова, което аз не съм - тя е хаотичен артист, аз прагматичен педант. Аз много емоционална, тя сдържана и трезвомислеща.
Тя вечната красива и изтънчена дама, аз хлапачката с маратонки и поличка. Странен генетичен огледален ефект .
И при все, че сме така различни, обичта и подкрепата ни са взаимни.
С времето разбрах, че това е единствения човек, който никога и за нищо няма да ме предаде и ще е до мен, зад мен и пред мен, докато я има.
Това ме натъжава изключително силно, защото годините напредват.
Може би премеждията, през които сме минали сами с нея ни стиковаха много силно, може би всеодайността й и изумителната й майчина интуиция още по-силно ме карат да я обичам.

Много емоционален прагматичен педант и сдържан трезвомислещ хаотичен артист са оксиморони. Няма как да съществуват нито първото, нито второто.

Съществуват и още как!

Wild, това за гнева и аз съм си го мислила, както и че повтаря грешките на майка си.
    И моята се опитва да ми помага и да се сближим, но не става от моя страна. И аз все превъртам и стигам до там, когато ни неглижираше и не се интересуваше от нас като хора. От нея в този период (когато живеехме заедно) не съм видяла ни емоционална, ни финансова подкрепа. Тя просто се държеше така, все едно сме й в тежест. И двамата като се изнесохме с брат ми се усети какво загуби и сега се опитва да се поправи.
   Много пъти и тя ни се е оплаквала, как я е отгледала майка й, знам историята и на бабата. Все съм се опитвала да ги разбирам, да ги оправдавам защо са такива, но мен никой не се опита да разбере, от какво имам нужда, затворих се в себе си и майка ми го виждаше и нищо не правеше. Все се опитвам да не я съдя и да се разбирам с нея, но тя винаги с нещо успява да ме ядоса и изкара извън нерви и не мога да спра да я обвинявам.
   И аз искам отношенията ни да са различни, но не знам дали някога ще стане. Като съм далеч от нея и се виждаме и чуваме по-рядко ми е по-добре.

Аз се старая да лекувам гнева си с разбиране. Да погледна нещата, миналото от нейната гледна точка. Оженила се е набързо, на 23. 15 месеца след това ме е родила. Баща ми е отишъл казарма, нея са я пратили по назначение. В дома на баща ми нещата са били ужасни. Всички са били изнервени и съответно децата са го отнесли.
Само не мога да разбера, след като се отделихме, когато бях на 7, защо така си останаха злобни и непрекъснато ни мачкаха.

Това е то травмирани хора да отглеждат деца и те стават такива.
Искат, не искат следват модела на родителите си.
Ако се държаха по-различно, сега и ние нямаше да сме такива.
Не знам дали това нещо може да се поправи някога.
Виждам семейства, които се разбират и им е приятно заедно, ходят на почивки, ресторанти, къде ли не. Уважават си децата и се държат добре с тях. Аз такова нещо не видях. Изпитвам тъга като видя такива хора.

Моите деца ми казват поне веднъж седмично, че съм най-добрата майка. И то голямата е на 15!

Рокстар, моята е на 32, не живее с нас, но често ми го казва, което за мен е щастие.
Моята майка уж се опитва да се държи добре, но непрекъснато ме дразни. Откакто се върна да живее в България, на съседната улица, ми звъни всеки ден, че и по два–три пъти, все мрънка и натяква, че съм нямала време за нея. Нямам нищо против да се виждаме по веднъж в седмицата, но всеки ден ми идва твърде много. Освен това съм заета с мои си неща, ама тя като се чуди какво да прави по цял ден, започва да досажда. Лепи едни етикети, одеве пихме кафе с нея и с една позната, стана въпрос за съседите и се изказа за едната ми съседка, която ми е и приятелка, че била лицемерна, а я е виждала всичко на всичко два пъти. За друга приятелка преди се изказваше, че била клюкарка, а после ми звъни: моля те, помоли я да ми свърши еди каква си услуга. Все си премълчавам, само мир да има, но не знам кога ли няма да се сдържа и ще я срежа.

Отношенията ни бяха ужасни и колкото и зле да звучи, цялото семейство си отдъхна, когато тя почина, включително и баба ми (майка ѝ). След смъртта ѝ ме налегна тежка депресия, защото освен загубата бяха намесени и чувство за вина, че съм облекчена от загубата ѝ, много противоречиви, тежки изживявания.

Нямаше никакви спънки на езика си, говореше ужасни неща. Никога няма да ѝ простя, че ме прокле да родя дете с увреждания (по-вулгарно казано, не искам да го пиша). Не мога да забременея и ми бъркат в душата тези думи. И това е само една малка част от нещата, които ми е казвала. Никога не се е извинила за нищо, така си отиде.