Дори и да крещя, не ме разбират

Аз миналата година бях изпаднала в такава дупка: професионална, лична, всякаква. Толкова бях уязвима, нямаше с кой да споделя, защото и аз се лигавя според мъжа ми и семейството ми и така полека лека допуснах един мъж, дето ми разби сърцето, след това и здравето ми се срина, та и операция си правих.
Няма лек за дупките. Трбва да си помогнеш сама. Не съм ходила на психолог и не знам дали помагат. Аз просто ги изживявам нещата и те преминават, надживявам ги. Както се казва в турските сериали: И това ще мине.
Тая година някак нещата се оправиха от само себе си.

Лично аз, приех, че сама си минавам през този период. Подкрепа имам от близките си..Но не емоционална.
Не се получаваше да говоря с тях. Все едно с непознати коментирам Вместо да получа разбиране ме избиаше на гняв, че не ме разбират..
Та моя начин бе..да не задълбавам.Срещи с приятели, хоби и всичко ,което ме радва бягайки от негативното. Никой не товарих и се оставях да ме заразят с позитивизъм.Намерих къде да пиша и да го изливам от себе си..
Бавно, но се получи..

Предполагам наистина трябва да спра да се опитвам да говоря на тази тема с тях. Явно сама трябва да се справя.
Ходя на психолог. Много помага. За съжаление се съобразявам финансово за срещите, но няма как.

Опитай другия път да крещиш повече
Шегувам се, това само ще натегне обстановката и ще влоши нещата. Дай си време, почивай, чети книги или играй игри, спортувай, ако обичаш. Трябва да се хванеш за живота като удавник за сламка. Буквално.
А ако искаш нещо, което да ти помогне наистина, препоръчвам филма "Американски прелести".

Ако трябва да споделя нещо по-лично, то ще ти кажа, че аз обикновено преживявам всякакви емоции сама. Първо, защото семейството ми е далеч, не познава моя начин на живот, майка ми по-точно, другите не знам къде са. Второ, мъжът ми често не може да разбере стари мои преживявания, защото е израснал в здраво семейство и по друг начин. А и аз, също както всеки друг човек, имам свои тайни демони, с които сама трябва да се преборя. Имам 2 приятелки, едната е далеч, другата бременна и рядко се виждаме..
За съжаление идва момент, в който осъзнаваш, че сам си си най-голяма подкрепа, не знаеш как може да се завърти живота, да изгубиш семейство и близки, работата и средствата си...
И в тази връзка един цитат:

"Научете се да обичате самотата. Сприятелете се с нея. Само тя ще е до вас в най-трудните моменти. Не защото няма да има към кой да се обърнете, а защото ще е безсмислено. На фронта на най-тежките битки излизаме сами. Няма как да бъде иначе. Всеки, който застане до нас може да бъде ранен, а това не е неговата битка, така че не може да я спечели за нас с каквато и да е жертва. Най-тежкото бреме носим сами, в мълчание. Хората виждат, че нещо не е наред, но услужливо се успокояват с това, че просто полудяваме. Обичайте самотата, в нея ще откриете най-силното си аз. Най-достойното."

Не е ясно точно какво преживяваш, може би наистина ти е много зле, но понякога се случва и близките да не са особено добре и да не могат да поемат цялата негативна енергия, която идва от един постоянно разкиснал се. Казват ти да се стегнеш, защото искат да олекотят своето бреме и ако ти се държиш все едно не те боли, за тях ще е по-лесно да приемат, че наиатина не те боли и животът да си върви, както досега. Никой не обича да носи чужди товари, затова разбиране към душевни болки няма, а още по-малко пък подкрепа.
А има и друга възможност - да искаш да бъдеш подкрепена в нещо, което си си навила на пръста, а близките смятат, че е глупост и ще съжаляваш. Тогава няма да получиш подкрепа, защото никой не би подкрепил близък, когото обича, в опитите му да си разбие главата.
Не знам при теб какво е, но всичко преминава и след него идва друго. Ще го преживееш, независимо с или без подкрепа.

Не се вглъбявай върху това, че срещаш неразбиране от страна на близките ти. Ти ги познаваш и знаеш, че са такива и най-вероятно няма да се променят. Защо ти е и затова да се тормозиш след като и без това се чувстваш в дупка.
Потърси разбиране там, където знаеш, че ще получиш такова.

Помощ има, но не е в остроумни картинки. Или в мъдри наставления. Или чрез осъждане. Защото всеки, който ти каже ти си...*сложи произволно прилагателно тук* ...се явява съдник. Малко ще се сетят да те провокират да говориш ти, насочвайки те така, че да обориш себе си, придобивайки перспектива без да ти се втълпяват квалификации. Дренка го прави това понякога.

Има доста сходна с твоята тема вече днес, можеш да хвърлиш едно око и там. Аз само ще добавя това - няма никакво значение дали проблемът ти е голям колкото муха или колкото слон. Всичко, което има значение е как го изживяваш ти.

Трагедията за теб може да е meh, голям праз, за мен. От което не следва, че ти страдаш по-малко, само защото аз за същите неща не бих трепнал. Когато човек си направи една сериозна равносметка че се чувства зле, значи го е закъсал. Независимо как изглежда отстрани. Не искам да внасям черна нотка, по-скоро да обърна внимание, че като ти казват примерно глезиш се, ще те закопават още повече. Затова поне го очаквай, тогава няма да ти е екстра шок.

Ех, че хубаво "bethefirst"!

Предполагам при мен е, че явно просто не разбират, струва им се лигня и ги натоварва. Затова и днес за пръв път си помислих, че греша като говоря. Досега съм си мислила, че трябва всеки да се изслушва и да му се помага, но явно съм грешала и трябва да го коригирам.

Проблемът е, Rayna13, от детството ми още. Сега е съвкупност от натрупване от него, заради необръщане на внимание за сериозността му дълги години + лоша година във всички аспекти.

П. П. vqsko, не съм я видяла тази тема. Ще погледна.

Да, с картинки не става.
Точно това се опитвам. Да ги разбера и тях и да не очаквам кой знае какво. Да очаквам и упрека. Точно, защото всеки гледа различно на проблемите. Признавам - беше ми трудно да го асимилирам това и все още ми е, но е такова.

Ти си много добър близък - ходиш на психолог, обикновено близките се обиждат като ги пратиш на психолог. Още повече, че щом проблемът е от детските ти години, много правилно си се насочила към специалист. Дано да е добър, че като знам какви безмозъчни патки се изучиха за психоложки, не е лесно измежду тях да попаднеш на качествен специалист.

Много ме дразни , когато хората , които не са преживявали депресия да давът акъли на хората , винаги викат неща си изперкала или стига я се стегни . Еми не е така , това е едно състояние , което е трудно за нас , не знаем дали на някой ще му е приятно 24/7 да е тъжен с панически атака и страх и с физически симптоми , да се чувстваш като труп и да оцеляваш всеки ден психически , за да откриеш правилния път към щастието и за да не мислиш за всичко . Това състояние много бавно и трудно минаващо, щеше да е по-лесно , ако хората ни разбираха . Ние сме тука да си помагаме и това състояние да се махне по-бързо от нас . За мен почивките подобряват психичното състояние и излизанията с хора или сред хора също влияе добре . Всеки вика , че трябва сам да си помогнеш , да ама е трудно и се случва бавно и постепенно . Това е депресия .

Аз все съм приемала, че ме разбират , но по своя си начин.
В смисъл, че ме обичат искат да ми помогнат. Но..
Не могат. С това да дълбая в негативната тема.
Помогноха много..И родители, и близки, и приятели!
Защото с тях даже и да ми беше криво, забравях и ме обземаше хубавото..
Най-близко до лошото бе баща ми. Краен по негативната тема..И в същото време винаги усеща и дава енергия:)

Не знам какво е при теб,но..каквото и да е..Да се вглъбиш в него е лошо, да го мълчиш също..
Понякога само да говориш, без съвет..просто да го излеееш е хубаво.

Защо очакваш семейството ти да те разбере, да ти съчувства и да те дундурка? Те са семейството ти - те са там и са твоята опора, твоята стабилност. Не може всички да се вживяват в депресията ти, не може постоянно да ангажираш хората около себе си с проблемите си.  Да за тебе светът е колабирал до проблемите ти, но почнат ли хората, на които споделяш и те слушат, без да откланят темата, да ти казват да се стегнеш и че се лигавиш е сигурен знак, че прекаляваш с оплакването.
Има един тип хора, които могат да говорят само за себе си, а като имат проблеми или се чувстват зле е мале мила и преиграването, драматизма и предъвкването.
Сподели да ти олекне малко, но явно прекаляваш след като подкрепата се превръща в упреци. Замисли се кой ще те разбере и не се оплаквай на всички поред - това е просто мръкане.  Ужасно е!
Човек има един, максимум двама човека на които като сподели и му олеква, всички други близки и приятели са опорите/гредите, които поддържат светът му стабилен, не се опаквай и не искай съчувствие наред. На един ще се оплачеш, на друг ще поискаш съвет, на трети помощ - но всичко трябва да изживееш сама без целият ти свят да клюма съчувствено и да ходят около теб на пръсти.
Когато споделя нещо тревожно на мама тя ме изслушва, поговаряме малко и после гледа да ме разсее и да ми говори неща все едно е весела и нищо не е било. Това не значи, че не ме е чула и ме е изоставила в драмите ми. Така тя ми дава мигове разсейване от драмите и малко да си отдъхна от свръх напрежението, а после плаче скришом за мен.

Близките ти дават знак, че като на хора на които им пука за теб,  виждат че нещата не са толкова сериозни около теб и трябва да не задълбаваш толкова и по-решително да вървиш напред. Послушай ги - вероятно са прави!

Не говоря. Моите лични проблеми са точно това - мои. Ако видя опция за подобряване на положението, хващам я здраво. До сега, за всичките години, не ми се е случвало тази опция да включва чужди уши. Каквото мога го правя. Когато няма какво да направя, или депресията ме е захапала сериозно, просто оцелявам. Замисли се с какво ти сама си подобряваш положението. И го експлоатирай. А след това надграждай над постигнатото. Говорейки с другите може и да ти олеква, но реално решение рядко се намира така. Трябва ти самата да хванеш проблема здраво, и да работиш по него.

Все повече говорят за това, но зависи и с кого. И как
Работата с близки сочи, че повече пречат, отколкото да помагат. Какво ще рече да помагат, ще питате.  Не е нужно съчувствие, но пък и стегни се не върши работа. Подкрепа не означава да се чудят как да те извадят,  след като  си прокопал в дълбочина, щото може би вече ти е по-добре там. Как да го обясня - много деликатно  е, въпрос на усет и отношения.
Когато някой си счупи ръката не му казваме да лежи на легло,  а го насърчаваме  да я използва  ежедневно във функция. Естествено - първична ответна реакция е нали виждаш - счупена е. Да, но все има незасегната част и тя работи.

П.п. Не забравяй, че близките ти също се чувстват неразбрани.

И преди не съм очаквала някой да ме вади. Само исках да ме изслушват, както аз тях. А постоянните упреци и ни една добра дума, ме карат да поогранича вече контакти. Не искам да се чувствам неразбрана. Те дори смятат помощ от специалист за излишен разход и абсолютно безполезен. Отдавна трябваше да се сетя. Благодарение на отговорите тук си допотвърдих усещането.

Точно работя, заради "незасегнатата част" и даже сама потърсих помощ.
Трудно ми е да приема, че съм сама в това, но и това ще стане. От там нататък вероятно ще се измени и моето възприятие, понеже съм от тези, дето винаги слушат.

Говори се, говори, колко пък да се говори. Работническо семейство - една и съща работа 30 години, соц-закостеняло мислене, не пътували, не излизали от родния си град, за книги не са и чували, ама нали има какво да се яде... Не ги съдя, нито пък казвам, че това всичкото е лошо. Напротив. Трудът е чудесно нещо. Даже ми помага да се лекувам. Но ще си остане тази тема така. И без това гледах да не ги натоварвам, защото всеки си има по нещо, сега съвсем.

Ще пораснеш още и ще разбереш, че никой не е длъжен да те разбира. Но ти си длъжна за себе си - да избираш в общуването си хора, с които да сте на сходни нива/вибрации.
Родителите не може да ги смениш - но другите край себе си - да. От теб зависи.

Не знам на колко си години, но недей да търсиш от родителите си повече от това, което могат да ти дадат. Приеми, че толкова могат! Няма да се променят, защото ти искаш.

Помисли как да си помогнеш ти, сама, а не някой друг. Понякога съвсем случайно наскоро срещнати хора се оказват по-помагащи от роднините (аз не мога да си обясня този феномен, но това при мен е личен опит).

Близките ти са прави.

Според мен имаш много свободно време, което използуваш за мислене на глупости. Започни да правиш нещо , което да ангажира ума ти. Пиши разкази, които никой няма да прочете, рисувай картини, които никой няма да види, превеждай от чужд език, който не знаеш - ей такива неща.

п.п. Няма да стане за ден, или седмица. Поне няколко месеца ще трябват за да почувстваш резултат.

Достатъчно възрастна, че да се уча да приемам нови неща, колкото и да не ми се е искало. Понякога по-бавно стигаме до разковночето. Прави сте. Никой не ми е длъжен.

Не е от свободното време. Извинявам се, ама това са страшни тъпотии, Ал Бънди. Нямам свободно време и пак се чувствам така, но вече не очаквам от хора, които не са ми в обувките да ме разберат. Поредните клишета... И аз разбирам. Нормално е. Сега го осъзнавам. Това беше ключът в задачата.

Проблемът ти с разбирането от околните е, че аз поне не съм срещала за над 50 години човек, който наистина да е в депресия. За сметка на това съм срещала много глезльовци, хора предали се след дребни трудности, мрънкачи, хора обичащи да си страдат и други. Предполагам, че така е и с родителите ти, и а с останалите хора. Че наистина има истински депресивни състояние знам само от прочетени материали. Е как при това положение искаш да те вземат насериозно без да имаш лекарска диагноза? Обичайното е да поискат да се стегнеш и да се бориш.

Освен това, даже и наистина да си медицински случай на депресия, хората около теб не са ти длъжни с нищо. За съжаление пак ти трябва да се погрижиш за себе си.

Трябва да се насочиш нанякъде другаде, нещо да се промени и да те кара да искаш да ставаш сутрин и да почваш деня си с желание.

Върху това работя, Бианка. Много е важно, да.

Черна станция, даже не съм казвала никога, че съм в депресия. Това си е състояние-състояние.
И, да. Не могат и не са длъжни, както вече казах. В последните дни наистина ми стана ясно как се гледа на тези неща и изобщо на чуждите проблеми, благодарение и на пишещите тук. Грешката е в мен.

Аз се опитвам да помня, че всеки прави най-доброто, на което е способен в дадения момент. Т.е. това, което към момента смята за правилно или това, което към момента може и т.н. Ако можеше повече - сигурно щеше да го направи. Понякога ни се струва, че другите биха могли и повече, но ако се замислиш, щом не правят повече, значи или не могат, или смятат, че така трябва.

Затова за мен се оказа важно да помня, че не трябва да имам свръхочаквания към другите. Особено към близките си. Понякога предполагаме, че щом са ни най-близки (разбирай роднини, семейство) - значи са някакви суперхора. Истината е, че никого не го учат как да подкрепя близките си в труден момент. Като споделиш проблема си, много хора се опитват да търсят решение вместо теб, защото им е трудно да те гледат, че страдаш и искат това да приключи по-бързо. И понеже не могат да намерят решение (естествено!) или тяхното решение е било да се стегнат - затова ти го предлагат и на тебе. И като не става - се ядосват и може да си го изкарат на тебе по най-неподходящия начин. Не защото не те обичат, а защото не знаят какво е и не могат да се справят по друг начин. Не са в твоите обувки и нямат идея какво се случва. Точно така беше баща ми, когато изпаднах в депресивно състояние преди много години. Никога не е бил добър с чувствата - нито неговите собствени, затова и не разбираше много и чувствата на другите. Имах късмет, че имах прекрасна майка и тя винаги ме е изслушвала и подкрепяла, с много такт и любов. Липсва ми нейното присъствие сега, когато вече я няма... Но човек се научава, че родителите са това, което са и правят, колкото могат. Е защо съм очаквала от баща ми да бъде като майка ми, когато той изобщо не го е можел? Все едно да очаквам от сляп човек да види цветове... Осъзнах го по едно време

Браво, че си потърсила помощ и че ходиш на психолог - продължавай! Няма грешка, която да е в теб - тези неща просто се случват. Хубаво е човек да има и приятели, с които да може да говори на такива теми или да се присъедини към група от хора с подобни проблеми. Или пък да пише във форума Всичко това помага. Ще се справиш. Кураж!  Прегръщам те. Прегръдките всъщност също помагат

Авторке, това състояние, в което си изпаднала, то от нещо конкретно ли започна? Някаква случка, събитие? Загуба? Пишеш за травма, но изглежда тя е станала отдавна, даже споменаваш детството.
Много добре правиш, че ходиш на психолог, когато ти е финансово възможно. Той / тя е възможно да погледнеш проблемите си от друг ъгъл, да се дистанцираш и да ги оцениш поне донякъде обективно, доколкото човек може да е обективен към себе си. Ще трябва да преработиш историята си, така, както си я разказваш сама на себе си, и да стане по-приемлива за теб.

Ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса, но то е от личния ми опит, когато имах депресивен епизод. В момента ти имаш нужда от подкрепа-енергия от близките си и като така, за тях си енергиен вампир, натоварваш ги страшно. Близките не могат да понесат това, защото те се идентифицират с теб, то ги застрашава и те го отхвърлят като непоносимо бреме. Точно неблизки хора са по-дистанцирани, по-неутрални и те наистина могат да те изслушат.

Мила, никога не съм гледала по този начин на нещата. Караш ме да се замисля и сега си обяснявам доста. Гледала съм прекалено идеалистично и егоистично в болката си.

Благодаря за куража! Всичко ще бъде наред един ден.

Uncommon, бих казала едновременно сгромолясване на всеки един слой от живота ми. И потънах. Травмата... От детството е, подценявана от мен, от родители(не ги виня вече) и оставена да ми смачка самочувствието. А липсата на  самочувствие води до грешни избори, грешни представи за себе си, неувереност, подценяване, нереални очаквания и преценки, обърканост, бързо отказване, когато стане трудно, страх във всичките му форми, емоционална незрялост, късно "тинейджърство" и прочие. И точно тая травма е чакала да ме сгромоляса. Такива състояния трябва да се лекуват навреме, но нямаме културата. Сега пак ще стане, но иска повече време и много коствани години. Пропиляни. А сега можеше да е друго. Не е. Примирявам се и приемам. Уча се да бъда по-приемаща и да знам, че каквото е станало, е станало и точка. Без "ако".

Добре авторке, а ти точно как искаш да проявят околните ти разбирането и подкрепата си? Какво точно ти е криво, че не правят?

Да ти кажа това за семейството си дето го написа за мен е грозничко ... Семейството не се оценява по това какво работят, къде са ходили и чели. Това е мястото където и да си безобразно крив пак си добре дошъл, защото като потънеш и нямаш какво да раздаваш от себе си повечето врати се затварят, защото никой не иска да се натоварва с теб. Това са хората които ти казват "стига се лигави" но пак ти вдигат телефона и като нямаш доход ти пъхват някой лев или хладилника им е отворен за теб.

Вероятно говорите и работите с психолога за това, но е редно да помислиш добре колко точно се самосъжаляваш, колко се донавиваш в проблемите си и за очакванията си към другите ...

Да, Дорис. Много е грозно.

Работим, точно затова ходя. И вече написах за очакванията към другите по-горе.

Чакай сега, щом вече е знаеш защо е така - дефинирала си правилно травмата и тн. - тогава си свършила основното. И от тук нататък трябва да е "лесно" - имам предвид - да подхождаш осъзнато към всяка мисъл, човек и сутуация и да не се оставяш отново травмата да те управлява. Обратното е - ти вече я познаваш и я неглижираш с времето, защото си простил и осъзнала колко ти е навредила, но вече не позволяваш това да се случва. А не да мрънкаш и да продължаваш да се оправдаваш с нея и тн.

Много интересно становище. Още малко ще кажеш, че има истинска и неистинска депресия, остава да уточним кой решава
Ако можеха да се борят сами, хората, нямаше да търсят помощ(откога го чакам тоз момент, ха дано, ама надали), не че харесвам психиатричните стигми.

В България няма адекватно отношение към хора с психически проблеми и/или депресивни състояния.

Искала си някой да покаже, че го е грижа за теб, след като си споделила проблемите си, но и това не си получила. В моменти като този човек разбира кои са истинските му приятели и кои близки държат на него. Направи си нужните изводи.

Ако психотерапията не помага, може би е време да се замислиш за лечение с лекарства.

Иначе хората са прави, макар че звучи грубо. Както виждаш, ако сама не си помогнеш, няма кой. Когато човек се срине напълно, трябва да направи невъзможното - да намери сили в себе си, когато е напълно безсилен. Намери нещо, което ти харесва, дръж се за него и живей ден за ден, докато не почувстваш подобрение.

Казах вече, че има последици. И то сериозни. Пак казвам - пътят е дълъг. Не става да щракнеш с пръсти и хоп - всичко изчезва. Затова работя с психолог. Не се ходи на психолог просто, защото днес ми се мрънка или ми се е счупил нокътя.

Достигнах и до основното благодарение на темата тук. Бях под афект, а нямам час тази седмица. Благодаря на тези, които споделиха опита си!

П. П. Точно Дренка и Dana.

Нямаме култура. Аз пък усет кой ми е длъжен, кой не.

Много ми харесаха коментарите на Дорис, много човещина има в тях.

Можеш да помолиш джедаите да ти заключат темата ако вече те ангажира и изморява. Дано ти е донесла макар и ефимерно облекчение. Звучиш като човек, който ще съумее да си стъпи на краката. Пожелавам ти да е скоро.

Да, vяsko. Тъкмо това ще правя. Тук имат навика да товарят темите. Затова казвам, че нямаме култура. Но знаех и, че има такива като теб.
Донеси ми, да. Усетих вибрациите Ви. Ще си взема късче да преработя поведението си. Благодаря от сърце! Бъди здрав!

A според мен и тук авторката не се почувства разбрана което е тъжно ....

Всеки от нас се опитва да ти даде различна /негова си/ гледна точка, от която да избягаш от състоянието, в което си. Мисля си, че имаш нужда от НЯКОЙ който да те измъкне, но това няма как да стане. Не може някой да те грабне и извлече. Този някой си само ти. Няма универсална формула, поведение, подкрепа. За съжаление хората склонни към депресия не изпадат само веднъж в такава. За това упорито търси своя начин и се бори да не се връщаш пак в такова състояние.
Може да поразгледаш и ТЕС терапията - ако не помага, то поне не вреди, а познавам доста хора в мрачни  периоди, на които е помогнала.
Успех момиче! И пак казвам - търси баланса и щастието в себе си, няма как той да се получи с помощ отвън.

Не си права, Дорис. Заключвам я, защото си взех каквото ми е нужно и, защото разбирам, че не всеки може да помогне. Не съм се почувствала неразбрана. Напротив. Даже по-разбрана от навън.

Благодаря иначе! Ще погледна. Спокоен ден!

Съвсем не казах това. Има депресия (рядко) и глезотии и самовнушения (често). И кой го решава? Ами има си специалисти, аз ли да го решавам? И тези, вторите, могат да излязат съвсем спокойно сами от състоянието си ако се стегнат, даже и с цената на шут в задника. За първите знам, че не могат - шутът в задника ще ги доразбие. И пак нещата опират до разграничаване, а това става от специалисти, а не по съчувствие.

Оо, специалисти колко щеш. Ако за теб пет-десет минути от психиатър, или бърз тест  и оценка на когнитивни нарушения, след което - ми това ти е диагнозата, оправяй се, са професионслен и адекватен подход - не се учудвам и на гледната ти точка.

Заключвам по желание на автора.