Дори и да крещя, не ме разбират

Все повече говорят за това, но зависи и с кого. И как
Работата с близки сочи, че повече пречат, отколкото да помагат. Какво ще рече да помагат, ще питате.  Не е нужно съчувствие, но пък и стегни се не върши работа. Подкрепа не означава да се чудят как да те извадят,  след като  си прокопал в дълбочина, щото може би вече ти е по-добре там. Как да го обясня - много деликатно  е, въпрос на усет и отношения.
Когато някой си счупи ръката не му казваме да лежи на легло,  а го насърчаваме  да я използва  ежедневно във функция. Естествено - първична ответна реакция е нали виждаш - счупена е. Да, но все има незасегната част и тя работи.

П.п. Не забравяй, че близките ти също се чувстват неразбрани.

И преди не съм очаквала някой да ме вади. Само исках да ме изслушват, както аз тях. А постоянните упреци и ни една добра дума, ме карат да поогранича вече контакти. Не искам да се чувствам неразбрана. Те дори смятат помощ от специалист за излишен разход и абсолютно безполезен. Отдавна трябваше да се сетя. Благодарение на отговорите тук си допотвърдих усещането.

Точно работя, заради "незасегнатата част" и даже сама потърсих помощ.
Трудно ми е да приема, че съм сама в това, но и това ще стане. От там нататък вероятно ще се измени и моето възприятие, понеже съм от тези, дето винаги слушат.

Говори се, говори, колко пък да се говори. Работническо семейство - една и съща работа 30 години, соц-закостеняло мислене, не пътували, не излизали от родния си град, за книги не са и чували, ама нали има какво да се яде... Не ги съдя, нито пък казвам, че това всичкото е лошо. Напротив. Трудът е чудесно нещо. Даже ми помага да се лекувам. Но ще си остане тази тема така. И без това гледах да не ги натоварвам, защото всеки си има по нещо, сега съвсем.

Ще пораснеш още и ще разбереш, че никой не е длъжен да те разбира. Но ти си длъжна за себе си - да избираш в общуването си хора, с които да сте на сходни нива/вибрации.
Родителите не може да ги смениш - но другите край себе си - да. От теб зависи.

Не знам на колко си години, но недей да търсиш от родителите си повече от това, което могат да ти дадат. Приеми, че толкова могат! Няма да се променят, защото ти искаш.

Помисли как да си помогнеш ти, сама, а не някой друг. Понякога съвсем случайно наскоро срещнати хора се оказват по-помагащи от роднините (аз не мога да си обясня този феномен, но това при мен е личен опит).

Близките ти са прави.

Според мен имаш много свободно време, което използуваш за мислене на глупости. Започни да правиш нещо , което да ангажира ума ти. Пиши разкази, които никой няма да прочете, рисувай картини, които никой няма да види, превеждай от чужд език, който не знаеш - ей такива неща.

п.п. Няма да стане за ден, или седмица. Поне няколко месеца ще трябват за да почувстваш резултат.

Достатъчно възрастна, че да се уча да приемам нови неща, колкото и да не ми се е искало. Понякога по-бавно стигаме до разковночето. Прави сте. Никой не ми е длъжен.

Не е от свободното време. Извинявам се, ама това са страшни тъпотии, Ал Бънди. Нямам свободно време и пак се чувствам така, но вече не очаквам от хора, които не са ми в обувките да ме разберат. Поредните клишета... И аз разбирам. Нормално е. Сега го осъзнавам. Това беше ключът в задачата.

Проблемът ти с разбирането от околните е, че аз поне не съм срещала за над 50 години човек, който наистина да е в депресия. За сметка на това съм срещала много глезльовци, хора предали се след дребни трудности, мрънкачи, хора обичащи да си страдат и други. Предполагам, че така е и с родителите ти, и а с останалите хора. Че наистина има истински депресивни състояние знам само от прочетени материали. Е как при това положение искаш да те вземат насериозно без да имаш лекарска диагноза? Обичайното е да поискат да се стегнеш и да се бориш.

Освен това, даже и наистина да си медицински случай на депресия, хората около теб не са ти длъжни с нищо. За съжаление пак ти трябва да се погрижиш за себе си.

Трябва да се насочиш нанякъде другаде, нещо да се промени и да те кара да искаш да ставаш сутрин и да почваш деня си с желание.

Върху това работя, Бианка. Много е важно, да.

Черна станция, даже не съм казвала никога, че съм в депресия. Това си е състояние-състояние.
И, да. Не могат и не са длъжни, както вече казах. В последните дни наистина ми стана ясно как се гледа на тези неща и изобщо на чуждите проблеми, благодарение и на пишещите тук. Грешката е в мен.

Аз се опитвам да помня, че всеки прави най-доброто, на което е способен в дадения момент. Т.е. това, което към момента смята за правилно или това, което към момента може и т.н. Ако можеше повече - сигурно щеше да го направи. Понякога ни се струва, че другите биха могли и повече, но ако се замислиш, щом не правят повече, значи или не могат, или смятат, че така трябва.

Затова за мен се оказа важно да помня, че не трябва да имам свръхочаквания към другите. Особено към близките си. Понякога предполагаме, че щом са ни най-близки (разбирай роднини, семейство) - значи са някакви суперхора. Истината е, че никого не го учат как да подкрепя близките си в труден момент. Като споделиш проблема си, много хора се опитват да търсят решение вместо теб, защото им е трудно да те гледат, че страдаш и искат това да приключи по-бързо. И понеже не могат да намерят решение (естествено!) или тяхното решение е било да се стегнат - затова ти го предлагат и на тебе. И като не става - се ядосват и може да си го изкарат на тебе по най-неподходящия начин. Не защото не те обичат, а защото не знаят какво е и не могат да се справят по друг начин. Не са в твоите обувки и нямат идея какво се случва. Точно така беше баща ми, когато изпаднах в депресивно състояние преди много години. Никога не е бил добър с чувствата - нито неговите собствени, затова и не разбираше много и чувствата на другите. Имах късмет, че имах прекрасна майка и тя винаги ме е изслушвала и подкрепяла, с много такт и любов. Липсва ми нейното присъствие сега, когато вече я няма... Но човек се научава, че родителите са това, което са и правят, колкото могат. Е защо съм очаквала от баща ми да бъде като майка ми, когато той изобщо не го е можел? Все едно да очаквам от сляп човек да види цветове... Осъзнах го по едно време

Браво, че си потърсила помощ и че ходиш на психолог - продължавай! Няма грешка, която да е в теб - тези неща просто се случват. Хубаво е човек да има и приятели, с които да може да говори на такива теми или да се присъедини към група от хора с подобни проблеми. Или пък да пише във форума Всичко това помага. Ще се справиш. Кураж!  Прегръщам те. Прегръдките всъщност също помагат

Авторке, това състояние, в което си изпаднала, то от нещо конкретно ли започна? Някаква случка, събитие? Загуба? Пишеш за травма, но изглежда тя е станала отдавна, даже споменаваш детството.
Много добре правиш, че ходиш на психолог, когато ти е финансово възможно. Той / тя е възможно да погледнеш проблемите си от друг ъгъл, да се дистанцираш и да ги оцениш поне донякъде обективно, доколкото човек може да е обективен към себе си. Ще трябва да преработиш историята си, така, както си я разказваш сама на себе си, и да стане по-приемлива за теб.

Ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса, но то е от личния ми опит, когато имах депресивен епизод. В момента ти имаш нужда от подкрепа-енергия от близките си и като така, за тях си енергиен вампир, натоварваш ги страшно. Близките не могат да понесат това, защото те се идентифицират с теб, то ги застрашава и те го отхвърлят като непоносимо бреме. Точно неблизки хора са по-дистанцирани, по-неутрални и те наистина могат да те изслушат.

Мила, никога не съм гледала по този начин на нещата. Караш ме да се замисля и сега си обяснявам доста. Гледала съм прекалено идеалистично и егоистично в болката си.

Благодаря за куража! Всичко ще бъде наред един ден.

Uncommon, бих казала едновременно сгромолясване на всеки един слой от живота ми. И потънах. Травмата... От детството е, подценявана от мен, от родители(не ги виня вече) и оставена да ми смачка самочувствието. А липсата на  самочувствие води до грешни избори, грешни представи за себе си, неувереност, подценяване, нереални очаквания и преценки, обърканост, бързо отказване, когато стане трудно, страх във всичките му форми, емоционална незрялост, късно "тинейджърство" и прочие. И точно тая травма е чакала да ме сгромоляса. Такива състояния трябва да се лекуват навреме, но нямаме културата. Сега пак ще стане, но иска повече време и много коствани години. Пропиляни. А сега можеше да е друго. Не е. Примирявам се и приемам. Уча се да бъда по-приемаща и да знам, че каквото е станало, е станало и точка. Без "ако".

Добре авторке, а ти точно как искаш да проявят околните ти разбирането и подкрепата си? Какво точно ти е криво, че не правят?

Да ти кажа това за семейството си дето го написа за мен е грозничко ... Семейството не се оценява по това какво работят, къде са ходили и чели. Това е мястото където и да си безобразно крив пак си добре дошъл, защото като потънеш и нямаш какво да раздаваш от себе си повечето врати се затварят, защото никой не иска да се натоварва с теб. Това са хората които ти казват "стига се лигави" но пак ти вдигат телефона и като нямаш доход ти пъхват някой лев или хладилника им е отворен за теб.

Вероятно говорите и работите с психолога за това, но е редно да помислиш добре колко точно се самосъжаляваш, колко се донавиваш в проблемите си и за очакванията си към другите ...

Да, Дорис. Много е грозно.

Работим, точно затова ходя. И вече написах за очакванията към другите по-горе.

Чакай сега, щом вече е знаеш защо е така - дефинирала си правилно травмата и тн. - тогава си свършила основното. И от тук нататък трябва да е "лесно" - имам предвид - да подхождаш осъзнато към всяка мисъл, човек и сутуация и да не се оставяш отново травмата да те управлява. Обратното е - ти вече я познаваш и я неглижираш с времето, защото си простил и осъзнала колко ти е навредила, но вече не позволяваш това да се случва. А не да мрънкаш и да продължаваш да се оправдаваш с нея и тн.