След смъртта на близък

Това което аз направих когато загубих човек от семейството,който винаги вярваше в мен и ме окуражаваше,беше да плача докато стигна до входната врата...След това се стегнах и знаех че тя не би искала да ме види в траур...Липсва ми много,само да си поговорим или да ми каже - как си моето момиче? Не минава ден без да се сетя за нея или да си превъртя някой спомен в главата...но вярвам че добрите хора като нея са на много по- хубаво място и ни наблюдават...надявам се да не съм я разочаровала... Единственото за което се надявам е да сънувам- е така да си поговорим...С житейския път трябва да се продължи така че стискайте зъби и напред!

Здравейте, имам нужда от съвет. Преди два дни научих за смърта на моя приятелка, с която бяхме много близки в миналото. През последните години не сме имали много контакт, основно защото не жияея в България, но истината е, че винаги съм знаела, че когато се прибера в България тя ще е там и ще сме отново близки както преди...Е, това не е така, нашето приятелство вече е само в спомените. Чувствам се зле, че "занемарих" нашето приятелство, докато се борех с всякакви проблеми, осланяйки се на измамното усещане, че тя ще е винаги там, както до сега...Когато разбрах, че е починала бях съкрушена...и не само аз... беше млада, прекрасен човек и  мсиля че беше щастлива с живота, който имаше. И все още съм така, когато се разсея и забравя, после се стряскам, когато отново дойде в съзнанието ми.
Сетих се тази тема, в която веднъж прочетох, че нещата които правим за помен на хората, които обичаме, ни помагат да намерим утеха.  И си помислих, какво искам да направя за нея (в преносен смисъл, вече е ксъно за друго ) и си помислих, че бих направила  едно красиво музикално видео с нейни снимки, в което и благодаря за всичко което ни даде. Мислех, да го сложа на стената и във ФБ. Въпросът е, дали това е удачно...стената и не е активна, подозирам, че много нейни приятели, дори и въобще не знаят. Не търся сензации...някой път на стената на починали близки, хората пишат и се прощават с тях, в случая обаче не е така. Мога да си ги сложа на мойта стена, но то е същото.

После са близките, съпругът и много страда, не искам да ръчкам в раната....не знам ...мисля че все  пак, ще направя видеото, защото имам нужда да го направя....но не знам дали ще го споделя.... бих могла да попитам съпруга и дали му се струва удачно.... Моля, споделете мнение. Благодаря.

След като сте били близки, можеш да изкажеш съболезнования на съпруг и родители. По този начин и  ще можеш, като мине известно време от кончината й , да ги попиташ те какво мислят по въпроса. В тубата също има такива видеа.

За съжаление животът е кръговрат - едни си отиват, други идват.
Не сме безсмъртни.
На мен лично страшно много ми лиспва единият ми дядо, който си отиде в "нормална" възраст (на 81), сякаш ми се искаше да прекарвам повече време с него, не че не съм, но миговете все не стигат.
Затова гледам да се наслаждавам на любимите хора всеки миг, минута, час, ден и т.н.

pimpinela, приятелствата също трябва да се поддържат, дори от разстояние. Въпреки че тези за цял живот не винаги остават, а ние си мислим, че ги имаме. Просто хората се променят, обстоятелства, приоритети, среда, емиграция и т.н.

Все едно слушам мъжа си за майката на детето му. Той все едно никога не е бил с нея - това го приемам (има си и причини приживе), ама че дъщеря му не я помни, това вече не смятам, че има право да го приказва.
Баща ми още страда за майка ми, на мен също много ми липсва. Минаха почти 6 години. Успявам да облекча болката му, а аз как се справям - говоря за нея на децата, на мъжа ми, спомняме си с баща ми, сънувам я, мисля за нея. Децата ми нито дума не са отронили за баба си, но по други пътища разбираме с баща ми, че не са я забравили, и едва ли ще.

За по-малко от 4 години загубих баба си (беше ми втора майка), дядо и баща ми. Вечерта, преди да разбра за смъртта на баща ми, планирах сватбата си - изненада. Бяхме спестили пари и искахме сами да платим всички разходи, а родителите ни (със скромни възможности) да бъдат гости, за да не ги притесняваме с парите.
Беше ужасно тежък период. 17 години по-късно, все още сънувам баща ми.
След него, изгубих още много роднини и приятели. Близки хора загубиха децата си. Майка ми има рак от 6 години . В момента сме с последни усилия да намерим ново лечение.
Тежко е да губиш близки и приятели. Но трябва да се продължи напред, защото такъв е животът.

И аз в тази тъжна тема
Преди 2 седмици загубих баща си. Сблъскахме се с българското здравеопазване от близо - с неуредици и за съжаление некадърници, които спомогнаха за фаталния изход.
За жалост късно намерихме лекар, който със зъби и нокти да се бори него, имаше подобрение, но за съжаление...
Истински шок. Хубавото е, че имам 2 деца, които през по-голямо част от деня ми ангажират вниманието. Обаче времето не лекува сякаш. Спомням си мига, в който ми казаха, че е починал, спомням си как се втурнах към болницата. Всяка вечер се будя и първата ми мисъл е за татко и го виждам на погребението му. А когато вляза в спалнята и видя празното легло буквално ми прилошава, защото осъзнавам, че няма да го видя повече.
Знам, че всички тук сте минали през това, знам, че животът ще продължи. Просто не мога да го повярвам, а бях там, видях го как не мърда и как го заровиха.
Не ми стигна времето за сбогуване и ми минаваха мисли са го изкопая, за да го видя за последно.
Ужасно ми е неприятно сега, като обикалям по институции и се занимавам да заличавам всичко негово, сякаш не е съществувал.
Обзема ме агресия към лекарите, които не искаха да го приемат в болница, към тези които преди месец въобще не го лекуваха.
Мъчно ми е за татко, че накрая се озова с толкова системи, че му трябваха 2 абоката и 24ч му вливаха лекарства + машини около него.
Не знам..
На различните хора им отнема различно време, и все пак - кога, да му се невиди, ще има някакво по подобрение......

    Искрените ми съболезнования. Много ми е тъжно става, когато чуя или прочета, че човек в разцвета на живота си е починал. Тогава си припомням, че трябва да се уважаваме, обичаме и разбираме един друг. Но жалко, че малко хора го осъзнават. Мислят, че този човек ще бъде винаги край тях.
   
   Имах такъв случай - тогава беше най-добрата ми приятелка, поне за мене беше такава, и тя преживя тежка катастрофа. Страх ме беше, че щях да я загубя. Но тя не оцени моите притеснения и тревоги. Изобщо не разбра как се чувствах и не иска да разбере. Казваше, че преувеличавах доста и някакви филми си измислях в главата.
   
    Времето не лекува. Само притъпява болката от загубата. Ще свикнете да живеете с тази болка с течение на времето. Понякога пак ще ви става много тъжно и ще си поплаквате.

Съболезнования!Баща ми скоро почина и дори неможахме да се сбогуваме.Надявам се времето да лекува,но дотогава мога да ти кажа как се справям аз с мъката. Опитвам се да съм заета всячески с нещо имам две деца животни, понеже живеем на село, постоянно съм заета с нещо. Всички около мен са щастливи и се радват на живота, което ме дразни . Не разбират,че моя баща го няма затова  избягвам хората ,което всъщност е много лошо .Опитвай се да се събираш със свои близки приятели .Радвай се защото животът е прекрасен .Знам че в момента не го виждаш ,но се надявам и това да отмине .Аз също съм отчаяна, но се опитвам заради децата да се държа.Надявам се и ти да намериш утеха.