Предателство ли е старческият дом ?

За мен най-добрата алтернатива е старческият дом/хоспис. Важно е да се знае, че е добър и че се полагат адекватни грижи за болните, но едва ли някой загрижен би пратил болния възрастен на непроверено място. Аз лично не бих се терзала от самообвинения, не е окей и не е в ничия полза хората да си хвърлят здравето по болни роднини без дори да имат необходимата квалификация за това. И за двете страни това е по-добрият вариант. Колкото за наследството, няма какво да се лъжем, има си значение.

Какво значи непроверен дом? Сблъсквала ли си се с това да настаниш човек в дом? Защото нещата не се изчерпват с " искам точно в този". Особено ако е държавен дом, почти никога няма места. От някои домове първо разпитват в какво състояние е човекът и често като чуят за деменция бият отбой. Защото за човек с деменция трябват почти 24 часа грижи, тоест един човек от персонала трябва да е постоянно около него. Познай колко домове са навити да им се блокира един работник при един обитател? Моят близък получи оплакване от лекаря, че баба му била " проблемна" - викала и пречела на останалите. Ами тя ако не беше проблемна, човекът щеше да си я гледа вкъщи, не да им киха по 1800 лева на месец. Сякаш не знаят какво е деменция и се правят на шантави и целият този цирк, защото трябваше след първия месец таксата да падне на 1500 лв. Видите ли тя е много проблемна, хаби ресурс на персонала повече от другите и затова таксата няма да падне. Тормозът беше денонощен, присъствала съм на телефонен разговор с управителя и не знам как му изтърпя арогантното поведение, аз бих му начупила главата с кеф като видя в какво състояние са я оставили.

Истината е, че няма как чужди хора да се "грижат" по-добре за нашите близки от нас самите. Защото те имат нужда освен от топла храна, памперси и вода и нужда от обич, топлина и време за тях. Но с деменцията е нещо по-различно. Там вече живееш със спомена за този човек като го погледнеш - там е, но всъщност го няма.

В София, човек, който има къде да живее е невъзможно да бъде настанен държавения дом за дементно болни.

Norry, дано не съм лош пророк. Но хората там са неглижирани. Вярваш ли, че някой ще работи всеотдайно с дузина болни за ниска заплата? Персоналът там не се избира по емпатия и професионализъм. Най-дълго издържалата в дом живя 6 м-ца. Луксозен дом, с високи такси и наблюдение. Причината за смъртта е неясна. Задай си въпроса и как хранят бунтуващите се или в тежко състояние? Никак. Всеки възрастен иска да умре в личното си жилище. Деменцията има определени стадии. В последния е апатия и отказ от храна. Лекар би ви посъветвал какви медикаменти да ползвате.
Не съдя никого. Някои случаи са тежки. Но аз ще убия съвестта си , ако чужди  ръце затворят очите на майка ми....

Подозирам, че повечето от вас не са стъпвали в дом. Поне така изцлежда от постовете.
Има хора живеещи в дом по  10-15 години. Но няма какво да се лъжем. Там постъпват много възрастни и болни хора.

Аз пък щях да убия майка ми, ако нещо се беше случило с брат ми. Знаехме, че татко няма много време, хубаво би било да е вкъщи, но не на цената на друг живот.
Идеално не е било, не беше точно описваното, но направиха много. Е, и ние бяхме там всеки ден, редувахме се с батко, та и да са искали да го неглижират, не можеха.

Съдбите и диагнозите са различни. Аз знам, от горчив опит как неглижират болни и в болници, под лекарски надзор. Познавам хора, които зарязоха кариера и са на успокоителни. Ще се грижат за близкия до край. Други ги неглижират, запазвайки наследството. "Нямам време и нерви" са примитивни оправдания. Защо очаквате чужд човек да е грижовен към изоставен болен?

Летели ято щъркели на юг. Взели да се уморяват малките щъркелчета, старият щъркел ги подкрепял и попитал първото от тях:
- Един ден като остарея, ти ще се грижиш ли за мен така, както сега го правя аз за теб?
- Да, тате!
Щъркелът го шляпнал с крилото си и то паднало на земята. Попитал и второто, същият отговор и него шляпнал, та паднало. Третото казало
- Не тате, аз ще имам мои малки, за които да се грижа.
Него щъркелът качил на гърба си и отнесъл в топлите страни.

Ние не сме щъркели, а хора.....

Сложен е въпросът за домовете и истината е, че каквото и да направите вероятно няма да ви даде спокойствието, че сте постъпили правилно. В моето семейство с поколението на бабите и дядовците ми има различни случаи, някои описани тук, с различни решения, но за съжаление нито едно не носи покои на участниците.
1. Единият ми дядо го блъсна кола. Умаше сериозни умствени поражения. Не го дадоха в дом и не наеха жена да се грижи за него - живееше с чичо ми, които се грижеше за него вечер, а майка ми ходеше да го обслужва всяка сутрин и обед. Аз по това време вече бях студентка и не живеех в града, но един ден случайно отидох с майка ми. Гледката определено ме шокира- дядо ми се беше превърнал в жив труп. По цял ден стоеше в леглото, майка ми едва го вдигаше да го обслужи и го хранеше като малко детете. Видимо психически много и тежеше, въпреки че го криеше от мен. Смъртта му няколко години по-късно като че ли беше облекчение за всички, може би най-вече за него. След това майка ми, която безропотно се грижеше за дядо ми години наред, винаги се е изказвала 'за' старческите домове.
2. Баба ми си счупи крака. Отиде си на 3-тия ден в болницата от тромб в ръцете на майка ми, която се опитвала малко да я измие докато лежи в леглото (баба ми я е помолила, защото нямало как да стане с гипсиран крак). Майка ми дълго се обвиняваше, че едва ли не с това си действие, породено само от грижа за баба ми, я е убила.
3. Свекърът на леля ми страдаше от деменция. Тя не живееше в един град с него. Първо опитаха всевъзможни начини да се грижат от разстояние, но гледачките го ниглежираха, крадяха му пенсията и бързо си тръгваха (той имаше ужасен характер, които се изостри с възрастта). Прибраха го да живее с тях. Той се загубил няколко пъти из непознатия за него квартал (тогава нямаше проследяващи гривни). Принудиха се да го заключат в апартамента за деня. Той прескочил през терасата (добре че не си е счупил нещо), хванал влака без пари и се прибрал в родния си град. Вечерта като разбрали, че го няма в два града цялата рода обикаля улиците да го търси. Всички бяха полудели от тревога. След този случай го настаниха в старчески дом, където почина няколко години по-късно. Това беше останал последният неизползван вариант и в неговия случай се оказа най-подходящ - според леля ми се чувствал добре там и полагали добри грижи за него.
4. Колежка ми е разказвала как когато нейната баба почнала да забравя майка и я пибрала от селото, където живеела сама,  в града при тях. Може би от смяната на обстановката бабата съвсем загубила  разума си (а може би не - просто болестта естетсвено е прогресирала). Дъщеря и, въпреки че полагала всички необходими грижи за нея, цял живот повтаряла, че ако не я била прибрала в града, а я оставила на село щяло да и е по-добре в позната обстановка и деменцията да не се развие толкова бързо. Въпреки грижите, чувствала че е навредила на майка си с действията си.

Трудни са отношенията в този период. Старческите домове не винаги са лош избор, дори и човекът да почине в тях. Дори да изберем да полагаме грижи вкъщи за възрастните ни роднини, това не винаги ни носи усещането, че сме направили най-доброто.

Има групи за взаимопомощ на близките, препоръчвам щатските. Там, освен споделяне на опит за грижата и преживяванията  си, хората получават и много силна емоционална подкрепа.
В България има чудесни взаимствани и работещи идеи, повечето реализирани до ниво проект. Свърши проектът - свърши и дейността. Стратегиите също се пишат идеално, но тактиките и практиките говорят повече.
От друга страна, близките нито са наясно, нито има кой да ги подкрепя в ежедневието с дементно болен. С домовете е сложно, има немалко частни, ала проблемът е с персонала, защото ефективността не зависи само от обучението, а и от качеството на човекоресурса. Стартират обучения за болногледачи на дементно болен, но и там не съм оптимист.
Инак хората с деменции се чувстват най-комфортно в домашна среда, след близки хора, това обаче невинаги е възможно, някъде в домовете, по-често извън България, успяват да осигурят среда, близка до домашната.
Не си задавайте подобни въпроси, а търсете начин как да си помогнете, не се живее с чувство на вина.

Не съществува дълг да се грижиш лично за майка си до последния й дъх. Дълг е да не я оставиш без добра грижа. Да я посещаваш, макар и да не те познава. Това е дългът.
А ако се съсипеш и си отидеш преди нея, не виждам с какво облекчава нейното положение.

Като личен свидетел на изпълняване на този дълг до край мога да ти кажа, че е съвсем нормално да се чувстваш гузна и виновна и предателка.

Обаче, наистина е най-добре да я сложите под 24часова грижа и наблюдение, защото излезе ли ще се загуби, и после няма да може да каже дори коя е и тогава наистина ще ви съсипе вината. Имаме и такава роднина, която така излезе някак и до ден днешен не се знае какво стана.

Не се наемам да твърдя кое е най-добре, намирайки се в тясна връзка с тези болни и близките им, преди да съм с наясно с техните индивидуални  нагласи и въобще- нужно ли е плакнем съвест с подобни дискусии. Търсете и персонална  помощ и подкрепа, защото в такива моменти всеобщото мнение може и да затвърди чувството за вина, вместо да помогне.