Баба ми почина и се сринах.....

.          Извинявай,не искам да омаловажавам загубата ти,но ми се струва прекалено! Баба ти,сякаш заема цялото място в живота ти,нищо друго ли не виждаш и от други отношения удовлетворение не чувстваш ли, например майка ти,не те ли обича,не мечтаеш ли за любима жена,с която да изживееш живота си.При теб проблемът е друг,теб сякаш те е страх как от тук нататък ще живееш без напътствията и ласката на баба ти,не си дете,няма ли друго нещо,което да ти дава надежда за утрешния ден.Ти някак си преживяваш тази смърт, сякаш си загубил съпругата си или майка си,няма ли друг човек,който да ти е скъп,явно си много самотен и неразбран по принцип и сега си отчаян,че оставаш сам на света.Моите две баби и дядо ми,починаха за една година,следващата баща ми,беше ужасно и ме съкруши,видях колко преходен и безмилостен е животът и още плача за тях,не видяха съпругат ми,детето ми,тежи ми,но имам майка,брат, семейство и някак се примирявам,поне не мисля непрекъснато затова и водя доколкото е възможно нормален живот!

Разбира се, че обичам останалите от моето семейство и се радвам,че ги имам. Те са ми надеждата. Това няма спор. Просто не заменям един с друг. А и както и други са писали,често не можеш да обсъждаш тези теми с близките си,прекалено болезнени са. Приятелите пък не мога са натоварвам постоянно с тази тема. Не съм самотен,но се чувствам така заради нейната липса. Само който го изживее знае какво е. Хората сме различни, на мен ми се иска да съм силен също,просто не става с магическа пръчка.
Съжалявам и за твоите загуби. Сама каза,че още плачеш,това говори достатъчно..

“Времето всичко лекува” е казал народът. Сега ти е мъчно- изживей мъката си. След време ще се успокоиш.

Аз приемам и критика,за това ако някой има по-различно мнение,може да го напише. Забелязвам,че търся мнения и контакт от хора които също са преживели подобна загуба,но вместо да се почувствам по-добре се разтройвам още повече. Те често твърдят,че не могат да продължат и така се демотивирам....Мислех,че ще ми стане по-добре като срещна подобни съдби,но вече не зная дали е правилен ход. Кое е по-правилно?
Освен това ми става още по-тежко с дните..Нали казват,че времето лекува....Опитвам се да живея нормално, а отвътре болката ме раздира....Сякаш нищо не ме радва вече,така се чувствам..Плаче ми се ежедневно.

Anders, чак за критика няма място, какво да те критикува човек, тъгуваш, като всеки нормален човек за отишъл си по нелеп начин любим човек. Всичко ти е още много пресно, скоро се е случило. Времето лекува, но не за два дена. Радвай се, че си имал такъв човек в живота си, много хора нямат близки отношения с бабите си, а твоята е присъствала в живота ти. Моите и двете баби също, затова горе-долу знам какво ти е. Отдавна вече при мен я няма тая раздираща болка, но с такава радост си спомням какви ли не моменти с тях, та чак радостно ми става. И, понеже много рядко сънувам, когато се случи в съня ми да е някоя от бабите, направо имам настроение през деня, толкова ми е хубаво. Ами, не сме вечни, никой не е, но пък това не пречи докато е жив човек да помни другия.
Като ти се плаче - плачи, олеква някак. Ще мине и тоя период.

Ето ти различно мнение. Нещо много изкривено има в мненията ти. Основно се въртят около това, кога ще се възстановиш, кога ще продължиш, кой за колко време се е оправил след загубата на любим човек, колко страшно е, че има хора, които никога не успяват да продължат, все едно сме на състезание по скръб. Другата тема е кой ти е длъжен да те изслушва, разбира, подкрепя и държи за ръка. Доколкото разбрах, минал е само един месец от загубата. Е, не знам кой успява след месец да е свежа репичка. Тук доста хора си споделиха мъката, но няма чуваемост. Форумът застаря и сигурно 90% от пишещите тук споделят "съдбата" да си загубил близък. Родители, деца, братя и сестри. Щом близките ти казват да се стегнеш, си има причина. Тук непознатите какво да ти кажем.

Това не са ли нормални въпроси? Още повече когато е толкова близък човек? Това е нещо което не познавам,ново,смазващо,непознато. За това си задам толкова въпроси. Полагам ежедневни усилия да продължа,но на този етап изглежда невъзможно...Не пожелавам на никого състоянието в което се намирам,идващо на фона на още проблеми.... До скоро и аз бях едни безгрижен,нормален,усмихнат човек. Но ...

Скръбта не е заболяване, че да се чудиш кога ще ти махнат шевовете или ще спреш да кашляш.

Народа го е казал, "На чужд гръб и 100 тояги са малко"...
И аз съм давал съвети на мой познати,но не съм очаквал,че е толкова тежко. По-страшното е ако никога не мине. С такава болка как се живее.

Минава, минава, доказано от живота и не единствено при мен. Пишеш и за други проблеми, вероятно са ти се пострупали негативни неща и затова така се чувстваш. Ще ти мине. Ако е възможно, търси начини и оправяй другите проблеми. Смъртта просто я приемаш, ще я приемеш по-нататък, тя е нещо, което не си в състояние да промениш. Но другите проблеми е възможно да оправиш или да им намериш някакво решение, така че може би е по-добре там да се съсредоточиш, а не да изпадаш в някакво самосъжаление. Жив човек си а и, ако правилно съм разбрала, от силния пол. Така че наистина трябва да се стегнеш, колкото и да не ти харесва израза. Живот имаш пред себе си. Помисли си дали баба ти би харесала и искала да те гледа в тоя ти вид и в това ти състояние.

Трудно, болезнено, но минава, Струва ти се, че никой не те разбира, че такава болка никой не е изживявал.. Но минава. Направи си услуга - говори с хора, които са минали през това, но са го преодолели. Тук в темата се включиха и други скърбящи - не подценявам мъката, но прекаленото вторачване и постоянно навиване не помагат. Ежедневни дейности, които да те натоварват и да не остава време отново и отново да "предъвкваш" загубата. Не е случайно, че в такива моменти много хора се съсипват от работа, за да не мислят.

Първите няколко изречение идеално описват това което чувствам.
Последните години бях много ангажиран,парадоксално сега имам много свободно време и ми е трудно да се откъсна. За това не мога да се "съсипя" от работа,а и мотивацията ми е нулева. Правя нещата насила,опитвам,не е като да съм спрял. Мъча се,излизам насила. Търся повече положителни съвети и видях,че да се ровя в мъката на другите не ми помага,а напротив. За сега ме държат близките и това,че има шанс след време да не боли толкова, поне по разказите на другите. Все пак ще се радвам ако някой ми пише на ЛС с терапевти или психолози,които правят безплатни консултации по телефона. (Намерих вече такъв,платен но за съжаление не мога да го посещавам често).  
Благодаря на всички за съветите!

При мен след няколко месеца болката просто се претъпи, няма да изчезне. Обградил съм се със семейството си и гледам по-често да съм в средата на починалия, там където съм свикнал да го виждал и контактувам.. и някак не чувствам липсата. Последното може да е нелогично за някои хора, но при мен работи. За психолог ти е рано, дай си време, може и цяла година да отнеме, но не е сега моментът. Пробвай със спорт - на мен много ми помага.

Момче, според мен ти имаш някакви други изначални проблеми.

Бях писала и преди в темата с коронавируса. В началото на април моята майка също не успя да се пребори с тази коварна гадина и я изгубихме. Не ми е лесно. Плача често, гледам снимки, сънувам я, чувам гласът й, чакам да ми звънне по телефона ... Но въпреки това още на втората седмица след нейната смърт започнах да се окопитвам, върнах се на работа, трябваше да взимам и връщам детето от детска градина, да правя вечеря за съпруга ми, да върша ежедневни домакински задължения, общо взето - отново ме завъртя живота. Вече измина месец от смъртта на майка. Не е спряло да ме боли и вероятно никога няма да спре, но онзи първоначален шок вече го няма. Гледам напред. Животът продължава за живите - това е. Може и егоистично да звучи, но е така. Имам дете, имам съпруг, имам кариера - все неща заради които трябва да продължа напред.

Разбирам, че ти не си семеен, но предполагам че имаш приятели, някакво хоби, други близки роднини, вероятно учиш или работиш нещо - все неща, за които можеш да се хванеш. Съветът ми е - зарови се в работа. Дори и да не ти се работи - работи, учи, спортувай, излизай.

Изолацията и въпросите "защо", "кога", "как" и т.н. няма да ти помогнат - напротив, по-зле ще се чувстваш.

Отново повтарям - това е майка ми. Колкото и да си бил близък с баба си, моята загуба е на по-близък човек (респективно някой от твоите родители е изгубил майка си). Съответно нито на мен, нито на майка ти или баща ти ни е по-лесно. Но някак се събираме и продължаваме. Починалите близки винаги ще са с нас, в мислите, в спомените, та ако щеш - и на биологично ниво, та ние носим техните гени ... но въпреки всичко животът продължава и времето притъпява първоначалния шок.

Според мен до момента не си се сблъсквал със смъртта щом реагираш по такъв начин, което ми е странно за човек на 30 години. Аз когато бях на 30 г. вече бях погребала една баба, двама дядовци, две близки приятелки - едната починала на 27 от левкимия, а другата загинала само на 19 в кататострофа ... и да не продължавам. Смъртта е като раждането - най-нормален биологичен процес.

Дали имам други проблеми - сигурно имам,всеки има такива. До сега съм ги решаваш за ден,два,месеци..но съм ги решавал. Тук е друго..
Съжалявам за твоята майка!
При някой хора в семейството ми стана точно така,както е станало при  теб. Тежко им е, но продължават живота си. За това споменах,че хората сме различни. Аз винаги съм бил по-емоционален,по-грижовен,по-привързан към семейството,такава беше и баба ми. Според мен когато стане въпрос за загуба,въпроса е един:колко близки сте били,това,че не е баща например,не означава,че не може да ти е толкова мъчно. Тя е баба,но не е 80-90 годишна,а млада баба,която имаше време да живее още години. Това е нещото с което не мога да се примиря най-вече.
Със загубата съм се сблъсквал и преди няколко години,не съм толкова недорасъл, но тогава някак се затворих в себе си и преодолях нещата сам,гледах да пазя баба си и покрай нея се сдържах да не страдам.

Иначе си права за нещата които казваш,приемам,че е така. Радвам се,че при теб работи и успяваш да се стегнеш. Както казах,хората сме различни. Иска ми се и аз да бях по-силен понякога. Ако баба просто си беше отишла от старост,постепенно, тогава щеше да ми е мъчно,но тук става въпрос за нещо нелепо,нещо внезапно ,приема се трудно! Мозъка опитва да го отхвърли...