КГБ = Клуб на Готините Баби - 205

Здравка ЕВТИМОВА
Гара „Метал“

Какъв март, какъв страшен март, помисли си жената – висока и тънка. Косата ѝ бе посивяла наистина, но не беше съвсем бяла, палтото ѝ – дебело, пухено, беше на внучката ѝ Мария. Влакът закъсняваше – сигурно преспите го бяха задържали, или вятърът. Само това си позволяваше – за три минути от блока до магазинчето, недалеч от гара „Метал“ – да го види как слиза от влака, после двамата заедно, бавно и красиво като облаци, да се приберат у дома.
Март им показа какво е зима, рече си жената, и макар че беше много студено и валеше, тя си рече, добре. Улиците въобще не приличаха на улици, нямаше никого, вирусът беше прогонил хората. А тя, тя виждаше в стария си ум две деца в детска градина „Миньорче“ – едно слабо момиче с тъмни като килера за млякото очи и момче със сини като обувките ѝ очи. Креватчетата им бяха едно до друго, момчето правеше пакости, а момичето не правеше, но двамата вървяха заедно, хващаха се за ръка на уроците по народни танци и дори когато нямаше уроци по народни танци, се хващаха за ръка. И когато накрая денят започваше да се превръща в следобед, дори във вечер, и майката на момчето идваше да го прибере – двамата не искаха да се разделят. Това е нещо много чудно за две хлапета.
Защо закъснява този влак, уплаши се жената, и понечи да измъкне телефона си, но не го направи. Усмихна се, а това беше глупаво, защото март се ядоса изведнъж и хвърли шепа сняг върху шапката ѝ.
Тези две деца учеха заедно в първи „Б“ клас на училище „Елин Пелин“ – момчето правеше пакости и пишеше грозно, момичето не правеше и пишеше красиво, двамата седяха на един чин. Колко години оттогава, помисли си високата жена с все още непобеляла коса. По-добре да не ги брои. После момичето го приеха да учи в английската гимназия в София и какво пътуване беше с този влак от Перник, какво тичане до гарата и после от училището до Централна гара в София. Може би затова така и не успях да напълнея, усмихна се жената.
Всяка вечер, когато момичето се прибираше с влака в седем без десет, на гара „Метал“, недалеч от релсите стоеше едно момче – високо и тънко като вятър. Какви студове донасяше януари тогава, помисли си жената – също като сега през март.
Момчето стоеше на гарата, тогава още нямаше метална козирка, а момичето гледаше през прозореца да го зърне още от предната гара „Даскалово“. Гледаше и много добре знаеше, че оттам не може да го види, но когато зърнеше онази тънка като светкавица фигура, дори да беше изкарала четворка на диктовката по английски, забравяше за четворката. Той ѝ носеше все нещичко – беше ѝ оставил половината от вафлата си, и тя му носеше нещичко – от нейната вафла – и колко вкусно си хапваха, докато стигнеха от гара „Метал“ до Струма. През зимата полето беше безкрайно като небе, през пролетта ясените, целите зелени, бяха цялата земя, но момчето я чакаше на гара „Метал“ и никакво значение нямаше какво беше полето и какво правеха ясените. Беше им красиво.
Сега вилнееше вирусът, вятърът също, колко жалко, че не можеше да излизат из града. Но пак го чакаше. Когато асансьорът хлопнеше на петия етаж – тя стоеше близо до вратата и го посрещаше с половин вафла. Вземаше палтото му и го отнасяше да се проветрява на балкона. Пристъпваше бавно като следобеда, който не бърза да си отиде – колко е животът на един следобед – няколко часа, а е толкова хубаво край Струма. Не иска да отиде на друго място по света и да бъде следобед там. Съвсем друго е да чакаш заедно с една стара жена човека на гара „Метал“.
Старицата излизаше веднъж на три дни с найлонова торбичка до магазинчето за мляко и кашкавал, купуваше толкова малко сирене, че магазинерката отначало я гледаше лошо, но после и тя разбра – двамата, мъжът възрастен, висок и мършав, който сигурно обичаше да прави пакости, ако го погледнеш как пускаше понякога шепа сняг върху шапката на старицата, а ако пък времето беше хубаво – навеждаше се важно и бавно, откъсваше стрък трева. Тук, край Струма, трева да искаш, нямаше цветя – и този, дъртият, подаваше букетче от трева на старицата, която само преди минути беше купила двеста грама маслини.
Влакът не се виждаше.
Възрастната жена се скри под козирката – притиснала до гърдите половин вафла – половината беше изяла, другата, както правеше вече сто години – та какво значение имат тук годините – пазеше за побелелия дългуч, който сигурно работеше като охрана или като продавач, или като учител по рисуване – знае ли човек тези старци какво правят.
Продавачката беше млада, имаше малко дете, разбираше колко е глупаво тази старица да ходи бавно-бавно, направо се тътри до магазинчето край гара „Метал“, но когато я видеше, денят ѝ вървеше светло и хубаво, въпреки вируса, въпреки маската, макар че до заплатата оставаха седемнайсет дни.
По едно време старицата престана да се мярка по пътя от реката към гара „Метал“. Продавачката в магазинчето поглеждаше часовника – беше пет следобед. Къде е тази жена? Беше свикнала с нея. Дори понякога приказваха през маските – старата имаше три внучки и внук, момичетата били някъде, май в Трявна, с дъщеря ѝ, внукът с големия син в Америка, малкият син чакал бебе, точно сега, в Германия! Страх ме е за тях – веднъж каза старицата. Продавачката понякога ѝ казваше нещо мило, но замълча. Колко глупаво беше постъпила.
Възрастният се прибираше в пет и половина, бавно, някак тържествено, а може би тъжно. Един ден продавачката излезе от магазинчето и скрита зад маската си, му помаха.
– Извинете – започна тя. – Не виждам Мария – по-рано понякога минаваше, купуваше си нещичко и ви чакаше ей до ония дървета.
Възрастният не отговори. Времето тъкмо започваше полека и много плахо да се оправя. Слънце се показа зад високите блокове на квартала и те полека станаха сребърни. Продавачката обичаше сребро. Халката ѝ беше сребърна.
– Да не се е случило… нещо? – попита продавачката. Не биваше да задава такъв въпрос. И тя имаше майка.
Непознатият не отговаряше.
– Добре е – каза накрая мъжът.
Беше слаб, брадясал. Странен човек.
– Поздравете я – каза продавачката.
– В Трявна е – каза мъжът. – Изпратих я там. По-безопасно е. Ще помага с внучката… на година хлапе.
Продавачката искаше да каже: „Браво. Знам какво е да имаш ревящо кълбо у дома“, но възрастният висок човек – и той скрит зад маската си, каза:
– Да знаеш, момиче, колко ми е пусто без нея у дома. Телефонът не помага.
Продавачката вдигна рамене, но ѝ стана светло. И тя не знаеше защо – дали някога нейният човек щеше да каже така – „Колко ми е пусто без нея у дома“.
– Аз ѝ нося половин вафла.
Продавачката нищо не каза. Под маската ѝ се промъкна съвсем малка усмивка. Цялата от сребро.