Най-красивите истории за любовта в книгите, музиката и киното

На 9 октомври 1962 г. Едит Пиаф и вторият й съпруг Теофанис Ламбукас изпълняват песента „За какво е любовта?“ в зала „Олимпия“. Песента ще се превърне в световен хит. Мъжът, който излиза на сцената с Едит Пиаф, е нейната последна любов. На общия им гроб в Пер Лашез пише: „Любовта побеждава всичко.“

Когато се срещат, Теофанис е на 26, фризьор, с тяло на расово животно и красота на гръцки бог. Пиаф е на 46, обожавана от цял свят, претърпяла три автомобилни катастрофи, опит за самоубийство, четири случая на интоксикация, седем операции... Тялото й е изхабено от бурен живот и кърпено отвсякъде. Запознава ги Клод Фигюс – нейният секретар. Той води Тео на едно събиране у певицата. След седмици гъркът отива да я види в клиниката, където Пиаф е настанена за поредното лечение. „Не ми носеше цветя – разказва Едит, – а някаква малка кукла. Казах му: „Знаете ли, че не съм на възраст за игра с кукли...“ Той се засмя. Усмивката му... Тя те сгрява изведнъж! И ти се прищява да бъдеш красива, да се усмихваш като него. Този момък прилича на голям черен котарак и ти създава желание да се държиш по-внимателно и от него.“ На другия ден Тео й носи цветя, и на по-другия, и на по-другия и на нея й се иска да го изпраща с думите: „До утре!“, но не смее, защото щастието не бива да се предизвиква, човек трябва да го крие за себе си, то е чупливо, всеки може да го строши, вярва Едит.

В един момент Тео й признава, че би искал да се занимава с музика. Тя светва. Най-сетне има възможност да направи нещо за него, а Едит умее да създава звезди. Дала е път на Ив Монтан, Шарл Азнавур, Жилбер Беко, Жорж Мустаки. Прави прослушване на Теофанис в стаята си в клиниката и е щастлива – от него ще стане звезда, той има физика, глас, чувствителност. Измисля му артистичния псевдоним Тео Сарапо, защото е запомнила, че на гръцки „сарапо“ означава „обичам те“ (всъщност е „сагапо“). Започва да го подготвя за сцената, а той й връща желанието да се облича, да кокетира, да бъде жена. Реши оредялата й коса с нежност. „Разбираш ли, Момон – споделя Едит на сестра си, която е най-близкият й човек, – ръцете на Тео са създадени за копринени коси, за коси във всички цветове, а не за три опърлени косъма.“ Тео й връща желанието да бъде отново млада. Премества се да живее при нея. Тя кани и събира всичките му приятели, за да се чувства той уютно. Пътуват заедно на нейни турнета.„Момон – отново споделя на сестра си Едит, – като гледах това дете на слънцето колко е по-хубаво от другите, аз си казвах, че съм егоистка, че не умея да го обичам, че нямам право да го държа вързан за полата ми, че това не може да продължи, че аз още веднъж съм обезумяла. И за първи път в живота си пожелах да бъда пестелива, да не прахосвам, да не изхвърлям през прозореца всички тия минути, всички тия часове, всички тия седмици, които той ми беше подарил.“ Помежду им се ражда истинска огромна любов. Любовта, за която Едит е пяла цял живот и която винаги е търсила! На 26 юли 1962 г. Тео й предлага да стане негова жена. Тя му отказва. Много по-възрастна е от него. „За мен ти си родена в деня, в който те видях“, й отговаря той и я води на обяд с родителите си. Семейство Ламбукас виждат доброто й сърце в усмивката й и я приемат с широко отворени за прегръдка ръце. На 27 септември Тео и Едит изпълняват в „Олимпия“ песента „За какво е любовта“ на Мишел Емер. Песента предизвиква фурор и става световен хит.

Пет дни преди сватбата, на 4 октомври през нощта, Пиаф получава криза – с ужасни болки в китките, глезените и колената. Тресе я, има 40 градуса температура. Не казва на любимия си, който спи в съседна стая, тя вече не понася никого до себе си, когато спи. Тази нощ Едит вика лекар и го моли да направи всичко, за да е жива на 9-и. Оживява. С Тео се женят в православна църква заради религията му. Църквата е в 16-и район, най-снобския в Париж. И момичето врабче, израсло на улицата като плевел, извървява гордо пътя към олтара, облечено в елегантната черна рокля, с каквато е винаги на сцена. На сватбата присъстват семействата им, приятели и буквално хиляди фенове. Събитието е отразено от световните медии.Тео узрява много бързо покрай Едит и прави кариера. Записва албуми с песни, които съпругата му пише за него. Продължава да обикаля Франция, Германия и Холандия с Едит. Планират турне и в големите градове на САЩ, но Едит е болна. Тя се съвзема закратко в края на януари 1963 г. и заживява бурно както преди... за около месец, подготвя и гастрол в Брюксел. На 18 март 1963 г. излиза за последен път на сцена в „Опера“ в Лил. Записва работен вариант на песента „Мъжът от Берлин“ на немски и е отчаяна, когато чува записа. На него от голямата Едит е останала само аурата: гласът е похабен, дъхът й пресеква при всяка дума. Не е пеене, нито говор, сякаш идва от много далеч...
На 10 април откриват голям оток в белите й дробове. В продължение на 5 дни в болницата в Ньой Пиаф е в кома. След излизането изпада в нервна криза за две седмици. Тео е неотклонно до нея, но Едит не го разпознава. Той попива потта от челото й, разтваря пръстите на ръцете й, които стискат въображаем микрофон. В своята лудост Едит си въобразява, че е на сцената и пее, докато крещи ден и нощ. После идва на себе си и първото, което казва на мъжа си, е: „Ти не заслужаваш това!“ Изписват я, Тео я води на Лазурния бряг, за да се възстанови, но тя се влошава. Заминават на планина. През юни Едит отново е в кома заради хепатитна криза. Кризата се повтаря през юли. А на 20 август за трети път изпада в кома. Пренасят я в клиника в Кан. За лекарите положението е безнадеждно. Цели осем дни смъртта люлее Едит нежно, в очакване тя да заспи окончателно. Ден и нощ Тео бди над нея. Не я е напускал нито за миг, откакто се познават. Нищо не може да го отврати или отблъсне от Едит. Грижи се за нея като за майка, дете и съпруга. През септември Едит почти не може да ходи и трябва да я придвижват с фотьойл на колелца, тежи 33 кг, лицето й е подуто, само очите й са останали същите. И характерът й. Пак е непоносима. Не спазва режима. Ляга да спи късно, иска да гледа филми всяка вечер. Тео купува прожекционен апарат и й ги прожектира. Като вярно куче ляга до леглото й и я гледа с влюбени очи, нежелаещи да видят действителността.

На 11 октомври 1963 г. във вилата си на Френската Ривиера Едит Пиаф умира от рак на черния дроб на 47 години. Последните й думи са: „Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си“. Тялото й е положено в гробището Пер Лашез в Париж. Въпреки че й е отказано опело от римокатолическия архиепископ заради начина й на живот, погребалното шествие привлича десетки хиляди опечалени по улиците на Париж, а церемонията на гробището събира повече от 100 000 поклонници. На другия ден погребват и писателя и драматург Жан Кокто, починал в деня, в който умира Едит, докато се готвел да произнесе по радиото траурно слово за нея, за своята голяма приятелка.На съпруга си Пиаф оставя в наследство 7 милиона франка дългове. Навръх Коледа 1963 г. Сарапо е изгонен от къщата, в която двамата живеят, и записва песента La maison qui ne chante plus („Къщата, която вече не пее“), която също става хит. След дълъг период на траур той започва отново да пее и да играе във филми, между другото и за да плаща дълговете на Едит. Записва още няколко албума и се появява многократно по телевизията. Никога не се жени отново и никога не преодолява загубата на Едит. Седем години след сватбата им, на 28 август 1970 г., на 34-годишна възраст, загива в автомобилна катастрофа. Погребан е до Пиаф и дъщеря й Марсел (починала на две годинки, когато Едит е била на 19) в Пер Лашез. На гроба им пише „Любовта побеждава всичко“.

„Правила съм повече глупости, отколкото е трябвало – казва Едит на смъртния си одър, – доста често съм похабявала много неща – и любовта, и здравето си. Не заслужавам Тео, а пък го имам – значи ми е простено?“