Тревожността, стресът и ниската себеоценка - как да се справим? Попитайте Ива Янчева!

Здравейте,

Възможно е, защо не. Ако около вируса се засилва притеснението. Всяка ситуация, която ни вдига напрежението, може да доведе до по-силна тревожност и липса на желание.
Въпросът е какво точно създава този дискомфорт около това боледуване. Имате ли хипохондрия или страх от разболяване? Има ли някой в семейството, който да е боледувал и да сте го преживели тежко?

Поздрави,
Ива

 

Здравейте!
Откакто завърших развих огромна тревожност. Страх ме е от някои затворени пространства и т. Н. Изпитвам нещо като паник атаки понякога.
Имам магистърска степен, но не смятам че съм постигнала нещо кой знае какво. Постоянно работех по дипломната си работа и не си почивах. Преуморявах се и не обръщах внимание на сигналите - единственото важно за мен беше да бъда одобрена.
Завърших, макар и с не толкова висок успех, колкото исках.
Започнаха се паник атаките и високото кръвно.
Имам нови цели, но се опасявам че паниката и ниското ми самочувствие ще изиграят лоша роля.
Постоянно се боя, че някак ще разочаровам родителите си защото не съм достатъчно добра в нещо.
По същия начин се боя и за връзката си.
Може би проблемът е в мен. Боря се с ниското самочувствие от малка, но чак сега се оказва проблем.

Здравейте Ива...От няколко години се лутам насам натам и още не мога да намеря мястото си ...Преди няколко години започнах да Прегряван както е модерно сега да се казва...Но въпреки че нямах сили продължавах да се раздавам навсякаде,да бъда добра съпруга,майка,дъщеря,детегледачка,домакиня,работничка...е явно прегрях ,започнаха още по големи тревоги и напрежение след раждането на второто ми дете чувствах се слаба и безпомощна сякаш нямах сили за още една одговорноси,защото още едно дете си е още една отговорност и в същото време се винях че сякаш нему обръщах толкова внимание като на другото... сякаш то ми е виновно за този стрес🥺а нее така ...Някак си стисках зъби около 2г след това в рамките на 1г  починаха 3ма мой близки(аз не бях присъствала на погребение до сега понеже не живеех в България)и се уплаших доста,започнаха едни мисли в главата ми свързани с смисъла на живота и така нататък.В този момент сякаш се отключи в мен нещо и започнаха паник атаки,тревожност,депресивни състояния.Беше ад за мене,Бях на психолог-псигиятър,изписаха ми хапчета който ме доведоха до спешното кадето ми се скараха защо съм допуснала да стигна до толкова силни хапчета,неможело ли да пия по леко нещо,сякаш ако знаех какво да пия дали щях да опра до психолога-психиатър...Та започнах да приемам лексотан няколко месеца,след което се почувствах по добре направих си изследвания и витамин Д ми беше нисък,направиха ми един курс с витамин Д и сякаш нещата се нормализираха...Но не, грижите притесненията и отговорностите покрай  децата къща,работа...си бяха ежедневие като на всяка жена нали, почуствах се натоварена със невидим багаж които тежеше ужасно и аз не можех да го нося вече,искашеми се да избягвам от вичко и сички,имам чувството че това няма да се промени и трябва да свикна с това!...Като почине някои съм под страшен стрес,когато децата са около мен имам ужасно главоболие и съм изнервена постояно,страня от хората за да не ме помислят защото не намирам общи теми и ме гледат като извънземни(свикнали са с клюки интриги и сякакви такива глупости нещо което намен не ми се отдава аз не умея да съм сред такива хора)...Скоро бях на невролог общо взето и обясних че несе чувствам,че ме боли много главата и съм напрекъснато изнервена и тревожна ...Тя ме прегледа на бързо и ми изписа хапчета 20 дена Лотосоник и сибелиум 5мг +паракофодал при нужда...Чесно казано усетих доста голяма разлика,действително съм по спокоина сякаш спрях да  приемам всичко на вътре и дори около мен да има тревоги то аз неги отразявам чак толкова като преди.Миля само че забравям понякога, някой не толкова важни неща и сякаш тези хапчета ми помагат да подредя хауса в главата ми,и незнам дали е страничен ефект или е нормално? И главоболието си остава през ден през два.Чух мнение на невролога то  е мигрена или синузит и тревожност.Но аз ви моля, имам нужда да видя и вашето мнение за хапчетата и техния прием !.Според вас мога ли да продължа тези хапчета и как да продължи прием им след 20 дни?- И как да се справя с тези си състояния,мога ли сама?Благодаря за вниманието ♥️

Здравейте!

Не бих се наела да потвърдя или отхвърля мнение на специалист. Вярвам, че лекарствата са изписани с оглед на извършения преглед с цел да Ви помогнат. Съветвам Ви да се консултирате отново с лекаря за евентуално намаляването им или спирането, ако активната съставка изисква краткосрочен прием.
Относно всичко казано от Вас, разбирам ви, не като психолог, а като човек. Когато обаче ние самите не си даваме почивка, то психиката ни намира начин това да се случи - дори тази тревожност, паник атаки са неприятен начин умът ни да си вземе това, от което се нуждае.
Независимо дали ще продължите да пиете лекарствата, или не, поощрявам работата със специалист във връзка със състоянията, в които се намирате.
Медикаментите обикновено имат за цел да структурират мислите, да понаредят хаоса, но след това е необходимо ние да вземем живота си в ръце и да продължим!
Ако имате допълнителни въпроси, съм на линия!
Успех🍀
Ива

Здравейте,
Напълно осъзнато се чувствам зависима от одобрението на половинакта ми. Толкова много искам да се впиша в неговите критерии, че изцяло промених държането си и въпреки това все още не съм достойна. По всякакъв начин съм искала да му угодя, правила съм компромис спрямо неговите обиди за външния ми вид, средата в която съм израстнала, манипулативно поведение към мен, той за мое съжаление ме познава отлично (заедно сме 3г и малко, но не живеем заедно рядко се виждаме повече комуникация по чат), но аз не го познавам, изградила съм си образ за него, че е идеален и трябва да получа одобренито му. Съответно аз не го получвам никога, а той не спира да ме напада, дори се е стигало до думи “ще те съсипя докато не ти писне и не се махнеш, не ми пука за теб махай се”.
Правилното решение е да се махна от тази връзка, но го обичам или така си мисля, страхувам се да остана без него. Снощи след поредния скандал по чат, днес не ме е потърсил и аз вече треперя обзета от паника… да го търся ли аз да се мъча и да бутам връзка, в която той ми е казвал че не желае да оправи, но въпреки това е в нея?

Здравейте,

За жалост се намирате в токсична връзка. Партньорството не изисква промяна, любовта не изисква промяна, изисква отдаване, връзка, взаимност, одобрение, разбиране. Всичко друго, но не и това, което описвате.
Как се чувствате от мисълта, че човекът до Вас не Ви желае? Каква е тази неистова нужда от това да знаете, че сте нежелана? Какво, ако се съберете отново – ще Ви бъде ли по-леко, ако знаете, че е с Вас поради Вашата нужда?
Любовта се усеща, за нея няма условия - ако бъдеш такъв или онакъв, ще те обичам, любовта е отдаване на другия без его, без условия, без правила.
Усещам, че Вие самата знаете кой е правилният път.
Ако се чувствате сама в този път, пишете ми!

Успех!
Ива

Благодаря ви! Ще се свържа с вас тук или по мейл

Здравейте как да се справя със стреса

Здравейте,
“Стрес” е доста общо понятие.
Най-важното е да установите това, което го причинява. Обърнете внимание на ситуациите, в които тревожността Ви се вдига и се чувствате под стрес. Задайте си въпроси като:
Кое в тази ситуация ме тревожи? Кое ме притеснява? Каква е причината да реагирам така? Как се чувствам в тази ситуация?
Ако Ви е трудно да се справите сама, може да потърсите помощта на психолог!

Поздрави и весели празници!
Ива

Първо искам да кажа ме осъзнавам проблемът си но не мога да го разреша. Ще спестя голяма част от всичко защото е дълго, но.. Родих преди две години млада майка влюбена, имах трудно детство без родители , раждането на детето ми беше тежко лош болезнен спомен. Беше плачещо дете аз често плачех с него чувствах се зле нещастна. По едно време това поотмина. Започнах да се чувствам по добре, по красива по щастлива . Нямам приятели, не съм близка със семейството си, не излизам. До преди няколко месеца докато не осъзнах колко самотна тъжна и нещастна съм в живота си с мъжа до мен. Тогава и разбрах че съм бременна с второ дете, бяхме в тежък момент не се разбирахме , но си казах че няма да си го простя и ще продължа за децата си с този живот и всичко ще се нареди. Чувствам се стресирана, безпомощна, всякъш живея безсмислено..Но напоследък се чувствам още по зле, самотна , не искам да правя нищо, не съм щастлива, плаче ми се постоянно, изнервена съм, и вече започвам да мисля че страдам от депресия, но нямам сили да се справя с нея. Много ми е трудно искам да се чувствам, щастлива но не мога. Търся съвет, какво да направя ме да се почувствам добре, щастлива в живота си, красива и на място, дали трябва да отида при ваш колега за терапия и да търся изход от това. Благодаря Ви!

Здравейте!

Сигурно Ви е много трудно да преживявате подобни емоции и да няма с кого да споделите.
Майчинството, родителството са трудни периоди. Особено важно, за да се чувствате добре, е да можете да споделите тази отговорност с най-близкия Ви човек.
Когато това не се случва, нещата могат да изглеждат безнадеждни, но не са.
Най-важното е да се вгледате отново в себе си и да се преоткриете, да намерите личните си приоритети извън децата и да се заобичате❤
Съветвам Ви силно да започнете работа с психолог. Аз работя и онлайн и ако желаете, можете да ми пишете!
Желая Ви успех!🍀

Здравейте Ива някакви насоки по-конкретно за справяне с ниската себеоценка?

Здравейте.Искам да споделя с вас едни притеснения които имам като майка на тинейджър.Откакто влезе в тази възраст детето ми се промени коренно.От едно слънчево и живо дете се превърна в изключително затворен,мразещ да контактува с хора дете.В момента е в девети клас .От миналата година е в гимназия и съответно в нов клас с нови съученици. Започна да не иска да ходи на училище.Казва ,че това е най-големият му кошмар.А е изключително умен и интелигентен.Не е конфликтен,но казва че не може да понася този клас ,в който м/у другото са само той и още 3 момчета.Всичко друго е момичета.Натрупал е някаква непоносимост към всички.Казва,че са кухи.Не ги интересува нищо друго освен да отидат на дискотека и да се напият.Спря напълно да учи.Не отваря учебник.Казва че училището е безполезно и се учат само простотии които въобще с нищо няма да ти помогнат в живота.Постоянно е без настроение.Сякаш няма живот в него.А е толкова интелигентно дете.По която и тема да го хванеш знае всичко.Не мога да се справя с него.Искам да го виждам щастлив а той е постоянно тъжен и потиснат отегчен от живота.Исках да го преместя в друго училище но той не пожела,защото ми каза че където и да отиде ще е същото а може и по-зле.Не зная как да разговарям  с него какъв съвет да му дам.Казавм му да не им обръща внимание но той казва че това е невъзможно,защото прекарва твърде много време с тях.В къщи като се прибере се затваря в стаята си и по цял ден играе игрички на компютъра,сякаш само това го разтоварва.

Здравейте!

Да си родител на тийнейджър не е лесно.Повярвайте, и на него не му е. И въпреки всичко, трябва да знаете, че правите най-доброто за детето си.
Излишно е да казвам, че периодът на порастването е може би един от най-трудните и предизвикателни периоди за човека.
Това е моментът, в който сме се борим да се отстоим, едновременно с това все още сме категоризирани като деца. Оттук идва и бунтът. За родителя съм дете, за себе си - голям човек.
Това е стадия на “его-идентичността”, или “Да определя кой съм аз”.
Детето Ви се сблъсква със света на възрастните.
Допускам, че е възможно да се дисоциира от тази среда, в която се намира. Смисълът е, че неговите възгледи и убеждения не съвпадат със заобикалящата го действителност.
Това на свой ред може да води до този “бунт”, който описвате. Определянето им за “кухи” сякаш казва - аз съм много по-умен, аз мога повече, а отказът му да учи е като опит за вписване в средата. Нещо като “те са кухи - аз няма да пипна учебник, за да не се различавам”.
Това, разбира се, е просто хипотеза. Много е трудно от няколко изречения да бъде обобщена информацията, но това, към което бих ви насочила, е:
- Проверете за някакъв евентуален проблем в училище - дали няма ситуация, която да го е наранила или засрамила;
- Насочете детето към някакъв спорт, това е друг тип среда, в която може да открие много полезни неща за себе си;
- Пуснете изследвания за витамин д и б;
- Насърчавайте социалния контакт с връстници в извънучилищна дейност;
- При възможност работете с психолог;

Желая Ви успех и търпение!🍀


quote author=danche-dani link=topic=1522349.msg47593055#msg47593055 date=1707483737]
Здравейте.Искам да споделя с вас едни притеснения които имам като майка на тинейджър.Откакто влезе в тази възраст детето ми се промени коренно.От едно слънчево и живо дете се превърна в изключително затворен,мразещ да контактува с хора дете.В момента е в девети клас .От миналата година е в гимназия и съответно в нов клас с нови съученици. Започна да не иска да ходи на училище.Казва ,че това е най-големият му кошмар.А е изключително умен и интелигентен.Не е конфликтен,но казва че не може да понася този клас ,в който м/у другото са само той и още 3 момчета.Всичко друго е момичета.Натрупал е някаква непоносимост към всички.Казва,че са кухи.Не ги интересува нищо друго освен да отидат на дискотека и да се напият.Спря напълно да учи.Не отваря учебник.Казва че училището е безполезно и се учат само простотии които въобще с нищо няма да ти помогнат в живота.Постоянно е без настроение.Сякаш няма живот в него.А е толкова интелигентно дете.По която и тема да го хванеш знае всичко.Не мога да се справя с него.Искам да го виждам щастлив а той е постоянно тъжен и потиснат отегчен от живота.Исках да го преместя в друго училище но той не пожела,защото ми каза че където и да отиде ще е същото а може и по-зле.Не зная как да разговарям  с него какъв съвет да му дам.Казавм му да не им обръща внимание но той казва че това е невъзможно,защото прекарва твърде много време с тях.В къщи като се прибере се затваря в стаята си и по цял ден играе игрички на компютъра,сякаш само това го разтоварва.
[/quote]

Здравейте!

На първо място мисля, че е важно да се установи от какво е породена ниската себеоценка.
Липсата на вяра и уважение към нас самите обикновено крие нещо по-дълбоко отдолу.
Обикновено началото е започнало някъде в ранните години, когато важна за нас фигура не ни е утвърждавала достатъчно, не ни е признавала постижения, не ни е хвалила или дори ни е отритвала. Тогава ние се научаваме да се справяме, като у нас се закотвя това усещане, че не сме достатъчно добри, че не заслужаваме…
Работа с психолог ще помогне много, за да установите кое е оставило този белег върху Вас.
Това, което мога да препоръчам, е да опитате да забелязвате положителните си черти. Напишете 20 неща, които умеете, в които сте добър/ра.
Намерете си хоби, което да Ви зарежда.
Намерете социална среда, която да не Ви потиска, а да Ви е приятна.
Ако имате възможност да спортувате- направете го.
“Подарявайте” по нещо на себе си поне веднъж седмично - наградете се за някакво постижение.
Погледнете се в огледалото сутринта и си кажете една добра дума.

Всичко това, обобщено, звучи като - Погледнете с други очи на себе си!❤