Имам нужда да споделя

Здравей!
Като човек, който е минал през това, искам да изкажа моето мнение. Пък знам ли, мога да съм по- добра от психолога ти хаха.

Аз също страдах от депресия, аз също се обвинявах постоянно, влияех се от хорското мнение, нямах човек до себе си и не излизах. Ами, да не кажа 100%, но може би 90% от хората са имали нашият проблем ;д.
 На мен дори ми беше трудно да си поръчам храна по телефона или ако се изгубя, предпочитах да си седя изгубена, отколкото да попитам някого за посока.
Ако искаш да превъзмогнеш страховете си, трябва да се изправиш срещу тях.  Излез от зоната си на комфорт. Аз също си мислех, че като не излизам и си дремя вкъщи си ми е най-добр, но мога да ти кажа, че точно там е проблемът. Както какзваш " страх ме е да отида на фитнес", ами отиди. Няма да стане от първите пъти, но ти гарантирам, че ще се почучвстваш много по-добре. Даже мога да ти кажа, че точно тренировките ме изкараха от тая дупка.
Какво мислели хората. Какво ти пука какво мислят хората? Всеки има свои мироглед, за едни ще си ангел небесен, за други лайно. Не живей за хората, живей за себе си. А в чужбина пък защо? С какво хората там са по-различни от хората тук. Винаги ще се намери някой, който е станал с гъза нагоре, ще те нахока едно хубаво и к'во, ще трябва да ревеш цял ден у вас ли. Казваш си майната ти и продължаваш.
Не се обвинявай, че нямаш приятели или половинка. Никой не е останал сам, ще намериш човека за теб, когато му дойде времето. Няма такова нещо като " готова съм за връзка или не съм", то си идва . Мога да те посъвествам да споделяш. Знам, че е трудно, знам, че е ужасно, страшно и тн, но трябва. Кой е човекът с когото се чувстваш най-комфортно. Майка, баща, сестра и тн? На мен лично, този човек е майка ми и се чувствам много по-добре, когато някой ми каже " и аз бях/съм така". Опитай се да обясниш, да поговориш с някого, не трябва да го държиш в себе си, даже ако трябва си отдели един ден за рев и после продължавай напред.
Как така  " нищо не си постигнала и нищо не става от теб", я по-позтивно. Напиши си на един лист всички неща, които са те направили щастлива , дори и да са минимални, дори и да е било преди. Напиши нещата, които си постигнала, дори и това да означа " купих си сама колело" ;д. Тогава ще видиш, че не си чак толкова зле .
Нали знаеш, че без дъжд няма цветя. Може би сега животът ти се струва ад, но може би това е само изпитание и след това ще дойдат хубавите неща , а те идват.
Психиатрите и тн, наистина помагат, но на 50%, другите 50% зависят от теб. Те само ти давал старта, нататък си сама. Започвай да правиш неща, които обичаш. Излизай, дори сама. Ако обичаш животните си купи котка/ куче. И аз бях депресирана  с ПА и тревожнност ( още съм) ,но като не искам да ми пика вкъщи, знаеш ли колко бързо излизам и дремя по 1/2 часа навън ;д. Мога да ти препоръчам една книга, която лично на мен много ми помогна..
" Подсъзнаните може всичко". Вътре пишеше, че трябва да организираш бъдещото си. Взимаш един лист, ако искаш и на телефона, няма значение. Пишеш всичко което искаш да ти се случи. Не разбира се " ще стана много богата и тн", но проектираш своето бъдеще до всеки малък детайл. Напиши как искаш да протича един твои ден. " Ставам сутринта в 7:00, минавам през банята и тн". Дори можеш да си представяш разговор с някой приятел или дори непознат, пишеш как протича разговора, пишеш, че си щастлива , че няма и следа от депресията и тн. Аз бях скиптично настроена, но викам " айде, ще го напиша". Мога да ти кажа, че 5 от нещата се случиха и едно от тях е на път да се осъществи. Сигурно изпускам нещо и се извинявам, че скачам от тема в тема, но ми идват много неща наум, + че пиша това за втори път, защото направих нещо с предното мнение и се изтри. Но в момента работя над нервите си и търпението и викам " хайде, ще го напиша пак. Горе главата и късмет!

Здравей,
И аз съм преминала през подобни състояния и се надявам с моите думи поне малко да помогна. Направи ми впечатление, че и ти като много хора смяташ, че психолозите правят някакви магии, за да се оправи страдащия. Всъщност, психологът може само да те насочи, да те изслушва и да те подтикне да действаш и да вземеш решението. Огромна част от работата трябва да е от твоя страна. Подкрепям изцяло предното мнение, че трябва да се конфронтираш с проблемите и ситуациите, които те плашат. Аз не излизах два месеца от вкъщи, заради страх да не ми стане лошо някъде по пътя. В съзнанието ми всяко прекрачване на входната врата водеше едва ли не до смърт. Започваха се световъртеж, гадене, задух, сърцебиене и цялата гама съпровождащи симптоми. Обаче излязох. Първият път на съвсем близко разстояние, после все по-далече от вкъщи. Ще излъжа, ако кажа, че всяка разходка беше приятна. Но с времето нещата отшумяха. Това е просто един пример, но успях да се справя и с други страхове и поведенчески проблеми.
Започни да отбелязваш малките победи и с времето ще видиш колко си кадърна и можеща. Имай вяра, много по-силна си, отколкото мислиш!
Ако наистина няма на кого да споделяш (в което се съмнявам, защото ние в това състояние винаги смятаме, че не ни разбират), пиши. Под формата на дневник, писма до теб, писма до любим човек, описвай всичко, което желаеш. Ще ти олекне със сигурност.
С цялото си сърце ти пожелавам успех, ще се справиш!

Благодаря много за подкрепата!

Терапевт определено не може да те спаси. Спасителят си ти, само трябва да изкараш навън страховете и притесненията си. Може би не си попаднала на правилния терапевт, но не подценявай терапията, тя наистина може да ти помогне да си изясниш какво и защо се случва. Ти го знаеш дълбоко в себе си, терапията е просто инструмент да си дадеш сметка какво знаеш.

Самосъжалението е страшен враг. Повярвай, че в теб живее един енергичен и жизнен човек, не го задушавай, пусни го. Даай на него контрола. Не се подценявай, можеш.
А за другар - как са нещата с майка, други близки? Подкрепят ли те или се опитваш да се прикриваш пред тях?
Започни с малки стъпки, сигурна съм че ще ти се получи.

Мислех да се включа с мнение, но всичко горенаписано е толкова добре казано, че просто нямам какво да допълня.
Чак на мен ми повлия позитивно!
Само ще ти кажа, че не си сама, през последната година и половина преминах през ОКР със съмнения и натрапливи мисли, антидепресанти и успокоителни. От 3 месеца съм без хапчета и съм бременна, давам всичко от себе си да бъда силна и по-позитивна, на мен много ми помага психотерапията, направо е като някакъв лек за душата ми. Излизам преродена от кабинета...
Имам моменти на "пропадане", просто си спомням какво сме говорили с моя лекар, имам му пълно доверие и се вслушвам страшно много в насоките и думите му. Много помагат според мен разходките точно по това време, страшно прочистват лошите мисли... не съм сигурна, убедена съм, че ще минеш през всичко това и ще бъдеш един по-силен и горд със себе си човек! ❤
Успех! 🍀

Имам много добри родители, но с майка ми имаме доста различия и аз много се измъчвах заради това. Нейните възгледи са малко по-консервативни и аз се ядосвах, но вече започнах да мисля, че трябва да го приема и да не я възприемам за враг. Повлияли са ми нейни мнения за това каква трябва да е една жена, за външност, за килограми. Понякога съм я винила тайно на ум, но виждам, че това не е правилно и не води до нищо добро. Даже донякъде в предишната терапия ме притесняваше това, че задълбавахме към майката твърде много, а аз не искам да стане така, че да изкарам нея виновна за всичко, колкото и да е изкушаващо. Иначе се влияя много лесно от мнението на всички наоколо, някои от по-далечните ми роднини са малко авторитарни, например кръстницата ми. Сигурно ще си кажете, че тя пък каква роднина е, но за мен е важен човек, защото съм вярваща. Трудно ми е, но съм решила и от нея малко да се отдалеча, защото се държи токсично и прави такива коментари, че да се почувствам виновна, че не ѝ обръщам достатъчно внимание. Направо не издържам.
Иначе това, което казах, че хората в чужбина ще са други, пак е глупаво, знам, но много ми се иска да поживея малко някъде далеч, просто още не съм събрала смелост, а трябва и да се подготвя финансово и да науча нов език. Не е като да не съм полагала никакви усилия, напротив. През последните две години ходих на различни курсове, и на фитнес ходих малко, просто все стигам до момент, малко след началото, когато отново се отчайвам и се връщам назад. Така че имам желание и амбиция в себе си, просто се препъвам в момента в началото, когато е най-трудно и когато трябва да издържа дълго, докато стане малко по-леко. Много ме гнети и това, че не срещам човека за себе си, но тази тема е доста дълга. Все повече хора покрай мен казват, че в днешно време било така и просто трябва да го приема, а пък аз съм безнадеждна романтичка и все още вярвам в приказки. Хубавото е, че има надежда да се почувствам силна сама, защото наистина имам желание да стана силен самостоятелен човек, който не се страхува от трудности. Просто имам моменти на слабост, в които ми се иска някой да ме подкрепя, така както на мен ми се иска, но го няма... Дано и аз някога да усетя какво е истинска обич с мъж.
P.S. Не споделям много с близките, защото те възприемат ходенето на терапия като червена лампа, че нещо не е наред и почват да се притесняват.
Иначе винаги съм се чувствала леко като аутсайдер и съм била такава. Не знам това дали е лошо или добро. Имала съм много приятелства, някои се разпаднаха и го преживях тежко, но явно и това е част от живота. Сега с повечето хора имам здравословни отношения от дистанция. Вече всеки е зает и е на далечно разстояние. Трудно се поддържат приятелства като "едно време", а аз май и не искам. Искам да си имам мъж и той да е всичко за мен. Знам, че вече не е правилно да се говори така, навсякъде се говори за самодостатъчност и как не можело това да ти е центърът на живота, но аз вярвам, че друго няма друго щастие, което да се сравни с това да имаш съпруг и деца, затова се надявам да дойде някой ден.

P.S. Дописах горното и сега пак реших, че съм глупачка, защото не знам какво искам. Не мога да се помиря със себе си, май това е проблемът. Не знам каква съм. Постоянно си казвам лоши неща за себе си. Чувствам се като пропаднала жена, искам противоположни неща и не мога да намеря покой. Не знам коя съм. Простете, че звуча толкова несериозно.

Боже, мила, защо така се самоизмъчваш? Струва ми се, че всяка твоя мисъл я подлагаш на съда “ ама какво ще кажат хората” Нали осъзнаваш, че това какво ще кажат хората няма абсолютно никакво значение върху твоя живот. Ти си живей живота, както искаш. Разбирам, че все още не си семейна, ами сега е времето да правиш, каквото и както си искаш. Използвай това време, което имаш. Спри да мислиш какво и как и защо, ама трябва ли, не трябва ли. Мисля, че да се преместиш някъде далеч, ще ти се отрази добре и ще станеш по-уверена. Да разчиташ изцяло на себе си за всичко всъщност ти дава доста голяма свобода.

Оо, повярвай ми, дори и да имаш мъж и дете/деца - пак ще се чувстваш по - този начин, но тогава ще си намираш друга тема, в която да задълбаеш и нещата ще ескалират, защото ще имаш много повече отговорности и хора, за които да мислиш и които разчитат на теб (от опит го пиша, защото все още се боря с нещата, които описваш, макар че и аз си мислех, че като имам мъж и деца - тези мисли/усещания ще изчезнат; ами - не, не изчезнаха).
Аз намерих някакво решение, за себе си, в алтернативни методи- семейни констелации, регресия и т.н., неразбирани и отричани, но даващи безкрайно много, конкретни, отговори за това, което ми се случва сега (защо, каква е причината, как да го променя, какво да отработя в себе си, за да продължа и т.н.), има доста информация в нет-а, ако имаш време и желание затова😉

В крайна сметка пък, ако няма на кого да споделиш, ние сме тук .
Разбирам, че майка ти е с различни разбирания и всичко което каза, но не я обвинявай. Може би и нейните родители не са знаели как да се държат с нея.
 А за любовта, вярвай! Мога да ти кажа, че аз се заклевах след токсична връзка, че повече няма да мисля за такива. В момента съм във връзка с комшията ми, с който се познаваме от деца, но се бяхме отдалечили, та се оказахме на една и съща работа на морето и се хванахме. Тези неща идват, когато най-малко очакваш.

Щом си вярваща, потърси упора във вярата си. Потърси вашата общност. Аз не съм религиозна, но познавам хора, които се справиха с проблемите си чрез тяхната вяра. Намериха приятели, подкрепа във въпросните църкви, а някой и партньори даже в живота. Малко е странно човек като мен, да дава подобни съвети, но прави това, което работи при теб. Ти се познаваш-най добре. Психолозите не винаги са решението. Добрите психолози трябва да умеят да задават правилните въпроси, така че да намериш отговорите вътре в теб. Защото те са там. Вътре в теб! Някой в по-горните коментари, написа нещо подобно. Отделно малък процент от психолозите си разбират работата. Всеки втори изкарал някакъв курс или магистратура си слага табелата и се прави на експерт. Ти си чувствителен човек доколкото разбирам, обаче съм сигурна, че можеш а се справиш. Стъпка по стъпка,  направи си план и  промени нещата, които искаш. Дали ще си водиш дневник, дали ще медитираш, дали ще пробваш някаква съвсем нова техника. Няма значение. Направи нещо, за да се почувстваш по-добре. Отнема време и не е лесно, нито приятно винаги, но един ден ще се събудиш и просто ще си по-добре.

Благодаря, metal.vixen!
Мисля, че просто съм много объркана, освен, че съм чувствителна. Направо не знам коя съм, даже това за вярата като ми го написа, да потърся упора... веднага си помислих как там няма какво да намеря и че всъщност не съм "обикновена" вярваща, даже не знам дали съм такава в класическия смисъл на думата. Направо не знам коя съм, но може би това е процес, през който трябва да премина и не се решава от днес за утре. Имам доста големи амбиции, които изискват страшно големи жертви и понеже не съм готова да ги дам, се мъча... Или трябва здравата да се напрегна и да се помъча да ги сбъдвам, или да намеря по-реалистична алтернатива и да се примиря. Свързано е с много пари, много усилия, и е в сфера, която изисква постоянно да правя неща, които не са ми присъщи. Но пък, ако успея... ще бъде голямо постижение за мен и мисля, че ще бъда щастлива. Ето това ме мъчи всеки ден. Не мога да се помиря със себе си и обстоятелствата. И да, не мога да спра да мисля какво ще кажат хората около мен и не мога да спра да се нагаждам спрямо другите. Не смея да се заявя, да заема пространство дори, не смея да заявя, че ще бъда различна и странна и че ще търся пътища, които не са толкова традиционни. Разни приятели ми казват, че сама си поставям окови и сигурно е така, но просто не мога да се освободя напълно от това. Постоянно премислям и се "преправям", цензурирам се, спирам се.

Мисля че, много хора имат такива периоди. Просто не говорят за тях гласно. Звучиш ми като съвсем нормална млада жена, която е в някаква криза в живота си. Знам, че ти е трудно да повярваш, ама одобрението на хората не можеш да получиш. Опитай да се харесаш на себе си. Бъди любопитна да се опознаеш. Едно по едно ще се наредят и другите неща. Само да е здраве. Ти си млада жена(вероятно) и има още много приключения да посрещаш. Пожелавам ти късмет и здраве!

Тук сте получили много подкрепа в психоемоционален план. Затова аз ще сложа акцент другаде. Депресията и депресивните тенденции имат психично проявление, засягат емоциите ни, ежедневния ни живот, изборите и възгледите ни. Корените на депресията обаче са във физиологията ни. Ендокринни проблеми, нарушения на чревно-мозъчната ос, автоимунитет, екстремни дефицити на базисни за функционирането на организма и централната нервна система вещества, всичко това - често в сложна комбинация, ни вкарва в депресия. Терапията е чудесно нещо, важно и значимо, защото Ви развива като личност и Ви помага да си изработите стратегии да заобикаляте депресивността. Проблемът в неговата цялост обаче се решава на физиологично ниво. Ако не сте търсили отговори на това ниво, на Ваше място бих го направила.

Ти говориш за клинична депресия. Тя е психиатрично заболяване, което се диагностицира и се лекува с медикаменти (и не само)от психиатър. Не мисля, че става дума за това(по това, което описва), но ако авторката има съмнения, може да се консултира със специалист.