Загуба

Приеми моите искрени съболезнования. Баща ми си отиде преди малко повече от година. Загубата и мъката са огромни, усетих, че започва да ни олеква малко след годината - на мен, майка ми и сестра ми.
Кураж! ❤

Абсолютно нормално състояние.
Ще си на автопилот дълго.
С времето става по-лошо.
Не, времето не лекува.
Плачи, говори си.
Това е, сама, оставаш сама.
Ще се редуват състояния.
Помислете за психолог ако чувствате, че не успявате сама да се справите.

Ето идва нов живот, това е кръговрата.
Радвайте се, че сте го имали, бил е с вас, спомените са ви ценни.

Осъзнавам го, но сякаш всичко е извън мен. Плача, като съм сама. Утешавам дъщеря ми, която в момента е много гневна, защото скача от едно състояние в друго. Обвинява се, че сигурно го е наранила, че се била дразнила понякога от него и т.н. Толкова искам да й помогна и на нея, но просто не знам как. Оставям я да се наплаче. А тя е много ранима по принцип.
И аз почнах да се замислям за психолог и за мен, и за нея.

Посетете.
На каква възраст е?
Говорете, говорете, от обвинения и укори няма нужда, връщане няма.
Сега сте ден за ден.
Зармете се документално ако имате какво да оправят.
Ще ви разсее леко.

Моите съболезнования.
Каквото и да кажа, едва ли има смисъл в момент на такава загуба.
------------------------

Потърсете психолог, може би ЛЛ би могъл да ви насочи към подходящ за вас.

Мъжът ми почина на 66 години. Дъшеря ми е на 23.
Аз това правя. Тя в момента работи от вкъщи. И сега през почивката й, я гушках и я оставих да се наплаче. Утре се разбрахме да се върне да работи от офис, защо и аз всеки понеделник работя от офис и не искам да бъде сама вкъщи. А и все си мисля, че като бъде между хора за нея ще бъде по-добре. Макар че същото се отнася и за мен може би.
Благодаря Ви на всички за разбирането. Писането в момента по някакъв начин ме отпуска.

Както го чувствате. ❤️
Аз се върнах след 4 месеца на работа, не бях готова преди това.
Децата са ни малки, на 5 и 11, съпругът ми почина на 48 г.
Сили ви желая и здраве🙏

При вас е било още по-тежко предполагам. Макар че то няма тежко или още по-тежко. Всеки по различен начин изживява мъката си.
Ние бяхме заедно 32 години. Правехме планове. От нищото се случи. Внезапно и бързо. Бърза помощ дойде за 10 минути. Видяха ми се часове. Страхотен екип. Но... има състояния, при които не може да се помогне.

Сили, nami!
Съпругът ми беше навършил точно 55.  Мина една дълга година.
Да, ще е много трудно. Да, всеки иска да помага, но вие сте сами в къщи. Вашият любим човек го няма. Много трудно се разбира това.
Аз след 10 дена започнах работа. В къщи сама ми беше много трудно. Сред хората някак минават кошмарните дни.  Остават самотните вечери. Телевизорът постоянно работи, ровичкам се в интернет, чета книги. Имам приятелки, които просто ме замъкват в събота през деня малко навън.
Чудих се защо точно на нас се случи, какво сме сгрешили. Имах прекрасно семейство и съпруг и в един миг всичко се срина.
И не, не те е предал. Приемете, че това е неговият  път.  Той ще е до вас. Дали още плача. Случва се. Дори само в моменти, които ми напомнят нашите щастливи мигове.
Остава да се научим да живеем само със спомена. Трудно е. Но имаме деца , живот и здраве и внуци. Всичко зависи от нас. Малки, бавни и стабилни стъпки. Много сила е необходима и никакво самосъжаление.  Аз така си казвам.
Прегръщам те и ако мога с нещо да помогна, ми пиши.

Моите съболезнования, че си загубила другарчето в живота. Това е толкова тежко!

Това не са наказания. Просто сте извървели пътя заедно, научили сте уроците и започва нов етап в развитието на душите на всинца ви. На теб сама, на децата без един родител и на него там нататък, където е отишъл.

Нормално е да тъжиш, да минеш през фазите на загубата и гневът и самообвиненията са нормални. Времето е единственото, което превръща раните в белези. Дай си време. Грижи се за себе си и децата с любов. Мисли как да продължиш напред и да си по-добре с всеки ден. Няма как да върнеш времето назад. Търси какво те прави поне малко по-добре и по-щастлива.

Прегръщам те!

Защо го обвиняваш? От какво почина?
Трябва да простиш и на него и на себе си, така ще премине по-лесно.

Аз много се сърдех на баща ми, че не можа да спре да пие и умря по ужасен начин в болницата, но ходих на психолог след това няколко месеца.Ако имаш възможност отиди, наистина може да ти помогне да преодолееш мъката.
Най-важното в моя случай беше да не обвинявам себе си, че не съм го спасила, тази вина май и ти я имаш.

И не стой сама дълго, защото ще мислиш непрекъснато за това.

Съболезнования!
Много е скоро, траурът и скръбта за любим човек ги приемам за съвсем нормални.
Не се обвинявайте, не го обвинявайте...
Пожелавам ви скоро да се почувствате по- спокойна и да видите новите неща в живота, които ще ви радват!

Съболезнования!
Преди шест месеца си отиде баща ми. Майка ми изпадна в абсолютно същото състояние в комбинация,че се грижи за дементния му баща и леля без деца на по деветдесет.
Какво и да кажа е малко и думите не достигат, но до болка е познато. Трудно е и все по трудно ще става. Хващаш се за децата и те за теб. Помагам с каквото мога на мама, аз самата съм с три деца и тичам. Всеки ден е труден. Мама се хвана на 63 кара шофьорски курсове. Всеки ден е малка победа, но продължава, сломена но няма как. Баща ми също бе 57ма.
Желая ти кратко да продължи лашкането от крайност в друга и да продължиш с нови сили. Не, мъката няма да изчезне или намалее, но с времето леко по-леко нещата ще придобиват облик, дай Боже и цвят.
Преди пет г., Когато си отиде свекър ми бе същото. Мъжът ми се хвана за малката, аз бях бременна и постепенно се изтегли. И сега тъгува, но различно. Да, сама си. Свекърва ми успя като започна да пътува. Всеки се бори и намира начин. Късмет ти желая!

Направи белодробен инфаркт. Лекар е. Беше лекар, но не си обърна внимание на разширените вени достатъчно. Но сега каквото и да си казвам, че е трябвало да направя, е вече късно. Гневна съм му, защото много ми липсва. Дори дребните скандали ми липсват. Бях благословена да бъда обичана.

Не съм губила близък... Но съчувствам, разбирам какво ти е. Разведох се, нямам подкрепа от близки, детето ме обвинява, беше ковид и приятелите и те изчезнаха....
Празнината, болката, плачът са нормалните неща, премисляй го, чети, разговаряй с терапевти докато не приемеш, не простиш.
Животът обаче продължава, деца, приятели, близки... Стягаш се, главата горе, силна си, оправна и ще се справиш и с това. Той е някъде там, гледа. А ти си тук и сега и много хора разчитат на теб. ♥️

Съболезнования и прегръдка!

Болката и липсата си остават, не намаляват, учиш се да живееш с тях.
Кураж!

Съболезнования! При мен се случи преди повече от две години. Чувството, което помня,беше парещо, не мога да го опиша по друг начин. Не казах почти на никого. Не можеха да ми се съберат в устата думите. Не можех да го изрека. По-лесно ми беше да се преструвам, че няма нищо, отколкото да го кажа. Излизах от къщи само в краен случай, пазарувах дрехи и парфюми от сайтове, за да се разсея. В момента съм зарината, повечето са необлечени.
Става по-тежко, защото все повече ти липсва. След година се усеща някакво облекчение, защото вече ти отпадат някои навици. Не тръгваш да купуваш любимите му храни, спираш да гледаш мъжки дрехи и обувки. Като цяло е чоглаво.
Вече мисля, че малко го преживявам, но физически се чувствам зле, нямам сили, нито желание за нещо. Ремонтирам си жилището, не мога да се зарадвам.

Много точно казано - парещо. Моят мъж беше разностранна личност - освен професионално, беше много тачен и в различни хоби групи. На самото му поклонение дойдоха много хора. Изпратихме го достойно. Но това не прави болката по-малка. А това е само началото. Брат ми и снаха ми са плътно зад нас. Приятелите също. Подкрепата я имаме, но нощите... Те са ми кошмара. Заспивам. Събуждам се. Дъщеря ми спи до мен. Плаче. Прегръщам я. И така до сутринта. Не сънувам. Или поне не помня сънищата си, а преди много сънувах.
Благодаря на всички за разбирането.

Бях съвсем сама. Неговите деца много ми помагат да преживея загубата, но и те много тежко го изживяват, не мога да си позволя да ги тормозя допълнително и с моята скръб. Нощите ги прекарвах с таблет в ръка, четях книги и цъках игрички. Колкото и да е глупаво по нощите загледах и два сериала - никога не съм си представяла, че мога да гледам турски сериали. Колкото и да е чудно, но ми помогнаха. Мислиш за чуждите проблеми, а не за своите. Заспивах на разсъмване и ставах следобед. Излизах с колата и карах безцелно по улиците. Тогава беше разгара на Ковид и нямах много опции. Като имах сили, излизах на дълги разходки. И така... Преживяваш го някак.

Явно е бил добър лекар, как ли пък се обръща внимание на разширени вени, те нямат оправяне. Да, знам, има разни модерни манипулации, но с тях човек така може да се повреди, че… рискът не е никак малък, знаел го е и това човекът. Лош късмет, дотук му е било драснато. А иначе Вие ще се оправите, защото си преминавате, по учебник, през фазите, през които се преминава при смърт на близък. Даже и тук пишете и четете, общувате с нас. Първоначално е така, после, колкото и да не ви се вярва сега, всичко ще избледнее за всички ви. Животът продължава за живите. Така сме устроени психически. В началото на всяка загуба е най-гадно и трудно, после обаче надделява волята за пълноценен живот.

Благодаря Ви, че ви има. Някак споделянето извън близкия ми кръг от хора, ми действа доста добре.
Надявам се, че. някога болката ще се притъпи. Изпитвам вина, че искам това. Знам, че това е нормално, но не ми става по-леко.
Имаме огромен аквариум. Това беше едно от неговите любими хобита. Досега се радвах на рибките. Хранех ги, когато трябваше. Сега съм се вторачила в него. Хем искам да се справя с него, като осъзнавам, че аз същност нищо не знам - нито съм сменяла вода, нито как се почиства пустия филтър, хем искам моментално да го разкарам, за да не ми напомня за него. Ей така си се въртя в омагьосан кръг, от който няма измъкване.
Споделянето тук по някакъв начин ме разтоварва, затова още веднъж Ви благодаря. Малко са ми хаотични мислите. Скачам от едно в друго, но явно това е фаза, която дълго време ще я минавам.

Народните обичаи не са прищявка, една година трае траурът.
 Минаваш през всички фази,  възможна е депресия,  търсиш си занимания, товариш се с работа да отклониш мислите ,питаш се защо ,защо на мен, защо трябваше така и безброй защо без отговор.
 
 Докато нещата от живота вземат превес и по-малко време остава за размисли ,тъга, страдание. Не отминава, но намалява времето , силата, става някак тихо  .
 По какъвто и начин да можеш да избиеш гнева, безпомощното състояние, прави го. Изкарвай навън, говори.
 
 Това , животът е  необясним, каквото каже онзи горе, какъвто  и да е ,каквото и да е, става.
 А защо на мен - отговаряла съм си , а на кого, всеки има по нещо  да страда,  на всеки се случва по нещо нежелано. Рано или късно.
 Едни превъзмогват ,други се сриват ,трети - друго... Няма лек за загуба. Има нужда да превъзмогнеш. Да приемеш и продължиш. Докато дойде  твоето време , моето време ,на всеки един времето нагоре. Ако мислиш  ,че ще ти помогне ,прочети нещо за отвъдното, може да е фантастично , нереално ,невъзможно, но в някакви моменти вярваш и се надяваш. Защото искаш да вярваш.

На мен ми носи утеха, че много често сънувам баща ми.Все едно е жив, участва с нас във всичко.
Дори се събуждам и се чудя истина ли е, или го няма.

И аз съм като теб. Дори казах на майка ми, че понякога нямам такова силно чувство на загуба, защото почти всяка нощ общувам с него.

Моите съболезнования! Радвай се, че все пак сте имали доста години заедно и сте били щастливи. Припомняй си хубавите моменти, бъди благодарна, че си ги преживяла, че имаш две хубави деца от този човек, че и внуче чакаш. Той ви гледа отгоре, не се съмнявай. Когато аз бях в подобнонсъстояние, най-добрият съвет, който получих от приятелка беше всеки ден да правя нещо различно. Дребни неща, с малки крачки, но осъзнати. Например, днес ще отида специално до еди-кой-си магазин, утре ще се обадя на определен човек, друг ден разходка на конкретно място... Каквото ти хрумне, но съзнанието ти да е ангажирано. Прочети книга, изгледай сериал, направи си някаква рутина, не се затваряй вкъщи. Бъди сред хора, участвай в разговори.

Осъзнавам го, че е така, но като че ли животът ми спря и не знам как ще продължа напред. В някакви пикове съм - вчера бях относително добре, днес съм като парцал. Нямам никакво желание за нищо. Приятелка ми даде телефон на психолог и днес ще отида да направя консултация. Мислех си, че ще успея да се справя без да взимам лекарства. Вече се колебая и си мисля, че ако искам да се съхраня може би ще трябва да си помогна и по такъв начин. Липсата на сън ме убива съвсем.
Ще пробвам да изпълня този съвет за малките цели. Ще си поставям цели и се надявам и да ги изпълнявам. Принципно съм волеви човек, но сега .... не знам. Поставила съм си за цел отново да си направя пълни профилактични прегледи за успокоение на децата.

Ами трудно е, но понякога трябва да го направиш насила, дори да нямаш желание да помръднеш. Желая ти успех! Сигурна съм, че ще се справиш. Между другото, психолозите не дават лекарства. С тях само си говориш и ти дават съвети.

Близка приятелка (като сестра ми е) остана вдовица на 30 години, след преживяна тежка катастрофа , заедно с 9 годишното дете. Някакъв ги нацели челно, на прав участък. Прибираха се от църква и някакъв мач на детето, точно на Цветница. Беше (още е) страшно, голяма трагедия!
Към днешна дата виждам светлина в очите и, върна се на работа , общува с хората, детето завърши училище!
Да знаете и на Вас ще Ви просветне, само време трябва.
Живия си е жив и ще намери начин да се справи!
Силна прегръдка от мен.

Толкова съжалявам за загубата ви .
Баща ми почина преди 6м ,той също не обърна внимание на здравето си .Чувствам се все едно ни изостави и св предаде .
Най ми е тежко за майка ми ,тя няма приятелки и от работа се прибира в празния апартамент.Пращаме и децата от време на време да я разсейват ,илизаме с нея .
Но такъв е живота ,всеки трябва сам да се справи със скръбта си .
Бъди заета ,така времето минава по лесно .Кураж .

Абсолютно вярно, така и трябва да бъде. И не, не е егоистично.
И аз бях в черна дупка след внезапната смърт на баща ми. Бях на възрастта на дъщеря ви, работех и учех, татко беше на 63, здрав и прав. Случило се е за минути. Тромб!
Имах една тайна, която все нямах смелост да му споделя-че съм влюбена в чужденец и искаме да се женим. Все отлагах, защото нямаше да се зарадва… Тежеше ми много, че го лъгах, но поне не си е отишъл разочарован. Отне ми години да се справя с вината. Може би все още изпитвам вина, но вече нямам време да размишлявам над това…
Беше тежко и за майка, но при нея много помогна, че месеци слес това се роди първото ѝ внуче, дете на брат ми. При вас ситуацията е подобна. Не случайно старите хора казват, че един си тръгва, за да стори място на друг. Кръговратът на живота!

Наша близка преди 2 години загуби мъжа си, толкова се е потопила в скръбта си, че обърква живота и на децата си. Те са големи, дъщерята има големи деца, синът е несемеен. Е, не е честно да ги върти на смени, за да я разтушават от мъката… Всички носят черни дрехи, печални физономии, тая скръб явно ще продължи вечно по този нездравословен начин…

nami, майка ми умира от рак, бавно и мъчително. Ужасно е, но свиквам. Радвам се, че лятото съм в България с нея, подавам ѝ да пийне вода, приготвям нещо за ядене и се радвам, че хапва малко.Надявам се, когато моментът настъпи да съм с нея… Друго не мога да направя. Малкото ми дете, само на три годинки се бореше за живота си 2 месеца в интензивното. Молехме се за чудо и то се случи. Понякога се обвинявам, че ето виж, молех се за чудо за детето ми, но не и за майка ми, за нея се моля само за край на страданията.

Това не искам, да смажа децата.
Всички черни дрехи изхвърли.
Аз знам какво ми коства.

Това не мога да причиня на децата си. Не нося черно. Както казват децата, ако искаш да ти се подхилква подигравателно отгоре - носи. Мъката ми е в сърцето и душата. Те не ме оставят засега, но животът е пред тях. Няма как да се превърна в тежест.

Ужасно е да гледаш как гасне родител пред очите ти. Но важното е, че си при нея. Така малко от малко намаляваш за миг болката й. Стискам палци и на теб, и на нея.

И аз не съм слагала черно. Понякога се обличам в черно, но защото ми харесва и ми отива, а не заради траур. Не ходя и на гроба, освен на Задушница и годишнини, но тогава ходим всички. Предпочитам да го помня какъвто е, а не да го гледам по надгробни паметници и некролози. Децата дори сваляха некролога от вратата, когато отивах, не искаха да се тормозя допълнително. Независимо от всичко, животът е много силен и побеждава.

Ние дори не правихме некролог,  защото той мразеше. А и в този дигитален свят по-голям некролог от социалните мрежи няма. Ще видим какво ще правим занапред. Утре се навършват 9 дена. Ще отидем на църква с дъщеря ми и 2 приятелки. На 3 дена пак така ходихме на църква и някак си се поуспокоихме там. По-горе Боряна беше писала именно за ритуалите и съм напълно съгласна с нея. Явно и те ти помагат да приемеш неизбежната истина. Да се примириш. Да се смириш.
А днес ходих на психотерапевт. Изслуша ме. Поплаках си малко. Та един от съветите й беше, да пиша. Точно това, което направих преди дни и продължавам да правя тук, и за което благодаря на всички ви, че бяхте и сте съпричастни с болката ми. Препоръча ми да пия Ремовит.

За родителите ми не съм правила некролози. И аз не ги понасям. Дори съм много благодарна на баща ми, който кремира майка ми и й пръснахме праха без гроб. Пожела същото и за себе си. За тях преди правех панихиди в черква, но вече толкова пъти влизах в черква по лоши поводи, че не искам да влизам повече. Паля им свещички вкъщи. И даже въобще не ми се дискутира по такива теми, ако се събера с приятели гледам да говоря за друго. Махай ги тия психотерапевти, само ти прибират парите. Купи си нещо хубаво с тия пари, ще се почувстваш по-добре, отколкото да ги раздаваш по психолози.

Абсолютно.
Синът не даде да слагам некролози.
Помени не правя.
Урната е у дома, в спалнята, децата правят разни неща, рисунки и други и ги слагат около нея. Пръскаме прахта му на местата, на които ходехме и ходим. Това беше желанието му.
Всичко е в сърцето и спомените.

Прясно ти е, като го осъзнаеш не е леко, но времето лети, живей те. Един ден ще си идем при тях.🙏

Всъщност всяка една от нас трябва да прави по нещо /ако ще дребничко/ за ума, за тялото, за душата. Всеки ден да се погрижи за тези 3 аспекта ако ще със страничка прочетена книга, маска за лице, разговор със добър приятел. Опитайте да се фокусирате върху това. Всеки ден малки действия.
Също в труден момент, в който загубих няколко важни за мен човека и животът не спираше да ме налага се заех с доброволческа дейност в кучешки приют. Само за да имам повод да изляза. Те ме чакаха и бяха толкова щастливи. Връщах се кална до върха на главата и тогава заспивах без океана от мисли и "ако"-та. 

Първо съболезнования. За липсата на сън на мен много ми помогна мелатонин 5 мг, в България го дават без рецепта и не се привиква към него. Когато се почувствах готова го спрях от раз. За мъката трябва да мине време, няма как да се прескочи с магическа пръчка. На мен много ми помогна работата, върнах се на четвъртия ден. За аквариума както вие си решите, аз за себе си реших, че дори да изхвърля всичко, което ми напомня за мъжа ми, спомените са в сърцето, няма как да избягам от тях. След като мине годината има някакво облекчение, поне аз си намерих нова мечта -иска ми се след някоя друга година да си открия едно малко магазинче. Преди си представях как ще живеем двамата като пенсионери, изобщо нямаше да ми е скучно, след това се замислих как ще живея след като детето си хване пътя и се ужасявах, имах чувството че всичко хубаво в живота ми е свършило. Всеки трябва да има нещо, за което да се хване, да му помогне да изплува.