Преди дни почина съпругът ми. Вчера го изпратихме. До вчера бях като робот, но сега съм дупка. Гневна съм, ядосана. Обвинявам го мислено, че ме предаде. Обвинявам се, че не съм разбрала, че има проблем. Опитвам се да пазя самообладание заради най-малката ни дъщеря, която също преживява много тежко загубата. Почти не спя.
Не знам защо пиша всичко това. Може би търся някаква съпричастност от хора, които са минали по същия път. Или искам да си излея душата.
Всеки казва - до тебе сме, ще помагаме, но... аз знам, че всички за добронамерени спрямо мен, но ежедневието за всички ни продължава. Всеки си има своите грижи. Открих, че нощите са призрачно тихи. Децата ми са до мен, но аз съм сама. Не искам да ги обременявам с мен. Синът ми чака детенце и не искам да натоварвам и него, и снаха ми.
Много е хаотично, това което написах, но не знам какво да правя.