КГБ = Клуб на Готините Баби - 215

      Млади хора, кой друг, ако не аз да ви разкаже, за живота след 60 - 65 и за предизвикателствата на тази възраст? Заставам пред вас с една огромна отговорност и с не по-малко вълнение.
 Какво ли си мислите в момента, скъпи мои? На фона на вашата Ранна зряла възраст, когато пред вас има пътища много и хоризонтът е тъй далечен, как ли ви звучи това Късна зряла възраст и тези 60 – 65 години и нагоре? Ще ми бъде интересно да споделите вашите мисли, след моя разказ.
       Сега няма да ви затормозявам и занимавам много, много с наука. За това си имаме Д-р Диана Христова.  И понеже тя ми разреши да се развихря, така както аз си знам, по-скоро искам за начало да ви разкажа една приказка...
       Имало едно време... Историята започва през 1976. Живеем заедно вече толкова години – 42. Впрегнати сме в хомота на каручката, наречена семеен живот. Слава Богу, теглим я в една посока, в крачка, по дългия, ту прашен и неравен, ту гладък и прав път на живота. Какво ли не сложихме през годините в нашата каручка? В началото разбира се качихме в нея първата ни среща, огнени погледи, страстни целувки, парещи длани и пламенни думи. Качихме лейтенантски пагони с малки звездички, няколко касети с италианска музика, много вяра, надежда и любов, мъничко страх...След Менделсон и заветното ДА, качихме в нашата каручка две детски люлки, покрихме ги с ласки, нежност и целувки. Пазехме ги с обич от бурни ветрове. Колко много смях и радост имаше и още толкова грижи и отговорности. Както е казал поетът - „Децата са радост в грижа, грижа в радостта“. Взехме със себе си и бутилка червено вино, шал с ресни и кастанети, и един старичък акордеон. Не пропуснахме да качим в нашата каручка и мъничко ревност, но затова пък я сбутахме в най-тъмното ъгълче. Не пропуснахме и още нещо – взехме си речено – казано, за наш‘те и ваш‘те, та да не ни е скучно. И когато понякога речено – казано се опитваше да избуи като отровен плевел, намирахме сили да го сложим на мястото му, в онова затънтено ъгълче на нашата каручка, където вече укротена спеше ревността. А общият ни път се виеше и лъкатушеше-знаехме колко сме изминали, но още колко ли има напред? В началото теглехме нашата каручка в галоп, без умора. С годините темпото се позабави. Когато единият изнемогваше, другият теглеше и заради него, но винаги двамата, винаги заедно, винаги в една посока. В нашата каручка имаше място за приятелства и разочарования, за срещи и раздели, но единствено предателството не можа да се настани между тях. Как щях да забравя! По някое време, улисани в работа, в грижи и радости по родителите ни и децата, в семейната ни каручка се появиха нови спътници – сребриста боя за коса, бръчки тип „пачи крак“, малко ставни болежки. Имаше и сълзи, много сълзи, но не радостни...Радостните сълзи щяха да дойдат по-късно, когато задомявахме децата, когато щяха да дойдат внуците. Сега тези сълзи бяха горчиви, от неизбежната раздялата със скъпи хора...В каручката, която вече съвсем се очука, но затова пък доказа във времето здравината си, с всяка изминала година прибавяхме нови спомени. Ревниво пазехме и старите. Спомняхме си, как в началото на пътя в каручката гореше буен огън. Беше едновременно страшно и красиво, животворно и изпепеляващо. Сега вече огънят не е толкова буен, но затова пък в семейното огнище светят въгленчета, които топлят ръцете ни, а обичта и признателността на нашите децата  топлят сърцата ни.
       Дойде време, птичетата порастнаха, излетята, напуснаха семейното  гнездо, защото вече имаше с кого да теглят  всеки своята каручка, по своя си житейски път. За нас останаха спомени и два сватбени албума. През година, през две пълнехме каручката с биберони, дрънкалки и памперси. Макар и уморени, като че ли ни порастнаха криле. С нови сили теглехме нашата старичка каручка, а от нея звучаха като звън на звънчета тези толкова сладки думи бабо, деди... На нас ли  говорят тези малчугани? Та ние имаме още колене, рамене, ние имаме още свита в нас на кълбо, една зла упорита, остаряла любов. Поглеждам в очите моето побеляло момче. Не очи, а две звезди светят за мен. Попривели сме раменете, коленете болят, но щом сме двама, страшно няма-рамо до рамо, крило до крило, както винаги е било. И продължаваме да теглим нашата каручка по дългия път на живота...
       А сега, от приказката да се върнем в реалния живот. Както в природата няма лоши сезони, така и в живота няма лоши периоди.
       Всеки един стадий от моя живот ме учеше на нещо, натрупвах опит и добивах знания. До тук преминах през всичките седем. Дойде ред на осмия, последен. Преминавайки от един в следващ стадий аз се чувствах все по обогатена, все по-завършена и цяла, все по мъдра...В началото това не съм го разбирала. Оценявам го сега.
        Аз съм от щастливите хора, които живеят в  своята късна зряла възраст. Както казват, младостта на старостта. Дошло е време за размисъл, за равносметка. Обръщам се не с гняв назад, а с удовлетворение. Какво исках и какво постигнах през годините? Какво не успях да направя?  Може би всеки човек на моята възраст си задава тези въпроси.Приемам ли изживяния жизнен път като единствено правилен и възможен? Приемам ли личността си, която изграждах през годините като приемлива, като удовлетворяваща ме? Сега, в тази възраст, след 60-те,  е времето, когато всеки прави своята човешка равносметка и би трябвало да отговори на житейските въпроси честно. От съвестта си никой не може да избяга...
       Аз съм от щастливите хора, защото израстнах в здраво и задружно семейство, до силното рамо на моя строг, но справедлив баща, обгърната от нежните грижи и песните на мама, заедно с моя по-малък брат. За винаги ми останаха спомените от уважението между бабите и дядовците ми, между братята на баща ми и маминия брат, от добрите взаимоотношения между баба и трите й снахи. Какъв по-добър пример и модел за подражание, от личния пример. Отдавна ги няма бабите и дядовците ми, отидоха си мама, татко и брат ми, няма ги най-близките ми роднини, но родовата ни памет е жива. Всяка година, през лятото, в селото, от където е родът ми по бащина линия, събирам в селската ни къща първите си братовчеди, с техните деца и внуци. Да се знаят децата ни, да не се разминават като непознати. Младото поколение с интерес слуша нашите разкази. На първата ни родова среща, която организирах, защото аз съм най-голямата измежду братовчедите, им разказах това: Моята майка е била първата снаха в дома на баба и дядо. Каквото са произвеждали, от всичко са давали на младите. Когато в дома е дошла втората снаха, моята баба Цвета, селска жена, но много справедлива и мъдра, купила кантар и започнала поравно да разпределя всичко между двете снахите. Когато дошла и третата снаха, пак разпределяла поравно всичко, вече на три. Благодарение на този кантар, ние и днес се събираме, общуваме, помагаме си  и сме се запазили като истинско семейство. Делби и ламтеж не можаха да поставят синори между нас.
       Аз съм от щастливите хора. Имам професия, която много обичам. Седем пъти по седем да трябваше да избирам, все това бих избрала. След толкова години, все още изпитвам удоволствие от това, което работя. Не позволявам на рутината да ме превземе. Отдавна би трябвало да си седя у дома по халат и пантофи и да гледам турските сериали. Е да, но мен това не ме удовлетворява, това не е моята представа за живота ми. И ако някой си мисли, че все още работя, защото не съм се наработила или не съм се напечелила, нищо подобно! Сега работя предимно за удоволствие, работя благотворително и се радвам на благодарността на моите пациенти.
       Аз съм от щастливите хора, защото с Господ съм говорила и той ми изпрати за спътник в живота един прекрасен мъж. Мъж с главно М. Да си призная, че това стана не без активното участие на братовчедка ми и братът на моя съпруг. Имам до себе си  човек, с когото изцяло се допълваме – той е разумът, а аз съм емоцията. Млади хора, вярвайте и търсете своята половинка. Това не са празни приказки. Не мислете, че винаги всичко между нас е било по мед и масло. По мед и масло е само в приказките. В живота има трудни моменти, има сътресения, но когато има доверие, обич и уважение, всичко се преодолява. Казват, че мъжете вярват на това, което виждат, а жените на това което чуват. Не вярвайте на сладки приказки, момичета. Една обич се доказва не с думи, а с дела...На мен ми се падна мъж, който не е от много приказливите. И понеже аз приказвам много, добре, че той беше мълчалив. Представяте ли си иначе какво би било... Господ си знае работата. Същият този мъж, още в началото ме предупреди, да не се надявам на комплименти. Признавам си, че ми беше криво, но  с времето се научих да чета в очите му. А там виждах толкова любов и възхищение, чувствах се обичана и желана,  че никакви комплименти не ми бяха нужни. Е, разбира се това не стана веднага, трябваше ми време, за да повярвам в мълчаливата любов. Колко хубаво го е казал писателят Давид Овадия! „ Аз вярвам в мълчаливата любов...Тя всичките прегради побеждава! Тя – вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов.“
       Аз съм от щастливите хора. Имаме две добри деца. Е, на сватбата обещахме три, но човек не може навсякъде да е отличник. Изпълнихме даденото обещание на 2/3. Смело мога да кажа, че се гордеем с децата си-поеха по свой си път. Дъщеря ни завърши Финанси и Управление и икономика на търизма, а синът ни е стоматолог. Когато навлязоха в оная, специалната възраст, когато започнаха тревогите и проблемите, когато тези деца сякаш не бяха нашите, а други деца, с много усилия, обич и търпение успяхме да им създадем самочувствие, да ги научим да имат собствено мнение и да го отстояват. Да бъдат честни и коректни. По-късно станахме приятели. Да, понякога ми горчи, че даже и поплаквам, не съм съгласна с някои техни решения, защото тези решения не са моите, но тогава си припомням думите на майка Тереза: „ Ти ще ги учиш да летят, но те няма да поемат твоя полет. Ти ще ги учиш да мечтаят, но те няма да имат твоите мечти. Ти ще ги учиш да живеят, но те няма да имат твоя живот. Но знай, че във всеки полет, във всяка мечта и през целия им живот, ще остане дирята от твоето присъствие.“ Тези думи ме карат да се чувствам безсмъртна...
       Аз съм от щастливите хора, защото имам един внук и три внучки. Дай Боже всекиму! Ще живея в тях дори тогава, когато няма да ме има на тази грешна земя. И сега, когато децата ни вече нямат нужда от нашите грижи, ние си имаме четири внучета, за които да се грижим. Така както задружни са децата ни, така задружни са и внуците ни. Не си мислете, че е лесно! Това ми струва толкова сили. Две от внучките не живеят в България, но сравнително често идват при нас и тогава настава времето, в което ходим на театър, приказваме си, играят с братовчедите си. През лятото отиваме на село, за един месец-четирите внучета, баба и дядо. Без таблети и компютри. Припомних си толкова игри от моето детство, научих внучетата да ги играят, разказвам приказки. Правим си театър, пижамено парти. Дядо им ги учи на труд. Заедно посадиха вече едно дърво! Почистват от камъчета цветната градинка. Заедно спортуват. А аз не жаля сили, искам да запомнят бабината баница, бабината питка, уханието на бабините ястия. Искам  да запомнят мъдрите приказки на дядо си. Показваме им семейните албуми, разказваме им за прадедите им, за местата, където са родени, за това какви хора са били техните предци-честни, трудолюбиви, свободолюбиви, горди...Едва ли някой друг би могъл с толкова обич да изгради идентичността на децата. За баба и дядо това е важно, а за внучетата още повече! Искаме внуците ни да знаят рода си, да обичат Родината си! Искаме да им завещаем корени и да им дадем крила! Където и да ходят по света, да се връщат там, от където са тръгнали, да черпят сили от корените си!
       Аз съм от щастливите хора, защото имам безкористна дружба с добри приятели, защото годините са ми дали увереността, че имам приятелско рамо, на което мога и да поплача, мога и да се подпра. Моите приятели също знаят, че могат безрезервно да разчитат на мен. С някои от тях ме свързват първите съзнателни спомени,  други срещнах по-късно в живота си, но това са хората, които ме познават млада и красива  
( така казват приятелите ми ), когато годините ми бяха на половината на сегашните, когато косата ми беше два пъти повече, а килограмите два пъти по-малко, когато първите акорди на китарата ме взривяваха, грабвах кастанетите, намятах шала с ресните, развявах полата с воланите  и танцувах...танцувах до забрава...Ех, очи черние... Ценя моите приятели - били са с мен в палавите ми младежки години. С  мен са и сега, в радостни и тъжни дни. Общуването с приятелите ми носи огромно удоволствие, защото тези контакти са преживяли и издържали изпитанието на времето. Колко спомени имам с всеки един от моите приятели...Не бих ги заменила за нищо на света!
       Ежедневната ми практика, в продължение на 42 години ме е срещнала с толкова много, различни хора. Смело мога да кажа, че от тях научих много за живота, с годините помъдрявах. В младостта е нормално нещата да се възприемат в двете крайности. Така мислех и аз – всичко беше черно или бяло, бях доста крайна, но това мисля, е типично за младостта. С годините видях колко много цветове и нюанси има между черното и бялото...Станах по-толерантна, проявявах повече търпимост и разбиране. Но затова беше нужно време, трябваше да порасна.
       Срещам мои връстници, които всякаш са се  отписали от живота. Изгубили са вярата в непреходните общочовешки ценности, изгубили са всякакъв интерес към заобикалящата ги среда, отчуждили са се, нищо не ги радва, почти нищо не ги интересува. Затънали са до гуша в дребнотемие и битовизми. Виждам, колко обеднели са духовно. Други мрънкат, хленчат, живеят с мисълта, че за нищо и за никого нямат грижа, все някой им е виновен, все някой им е длъжен – държавата, децата и внуците им, роднините. Някои сами себе си глезят, но това определено не е здравословно! Вместо те да полагат грижи,  очакват светът да ги обгрижва. Прехвърлят отговорността за себе си на другите. Кому е нужна такава скучна компания? Ето защо младите ги избягват. Има и по-тежки случаи-хора, изолирали се, затворени в себе си, изпитващи болезнена, смазваща самота, поради липсата на близки хора, с които да споделят. Колко пагубно се отразява това на физическото и психическото им здраве. Срещам и хора, в бърнаут-обикновено интелигентни, доскоро обществено ангажирани, дейни, ценени и изведнъж–прегаряне, в следствие пенсиониране. Липсват ангажиментите, отговорностите, признанието, аплодисментите. Чувстват се ненужни, неоценени, забравени. Младите хора в семейството имат своите радости и грижи и нямат време за приказки. Да, идва и такова време, особено когато годините напреднат, отишли са си близките хора, отиват си един по един приятелите от кохортата, с тях си отиват спомените, а се раждат внуците и правнуците - съвършенно непознати. С тях възрастният човек спомени няма...Идват отчаянието и мрачните мисли за неизбежния край на живота! Някои възрастни хора изпитват дори патологичен страх от смъртта.
       Когато бях на 7 – 8 години, за пръв път в училище се заговори за смъртта. Вечер, преди да заспя, се завивах през глава и тихичко си поплаквах, защото вече знаех, че един ден ще си отидат мама и татко, братчето ми и аз. Колко време продължи това не помня, но по-важното е, че намерих сама  стратегия за справяне с тази моя тревога. Една вечер ме осени „гениална“ мисъл-след като и Левски, и Ботев, и Георги Димитров са умрели, значи така трябва. Ясно, всички ще мрем. Това е. Повече не съм плакала по този повод.
       Малко преди да навляза в Късна зряла възраст, синът ни се ожени и младите поискаха да заживеят отделно от нас. Няма лошо. Аз исках да са по-близо до нас, но те решиха да се заселят колкото е възможно по-далеч, за да не станем като в сериала Всички обичат Реймънд. Ние живеем в Дианабад, а те отидоха в Сердика-точно по диагонала. Разделяха ни някакви си десетина километра. На един разкрач разстояние, както обясняваше синът ни. Ожени се и дъщерята. Тя пък замина за друга държава. С нея ни разделяха някакви си 1000 км. От София до Виена се стига по-бързо, отколкото от Дружба до Обеля, обясняваше тя. Важното беше, че аз харесвах децата, които нашите деца доведоха в дома ни. До тук добре! Децата си поеха пътя, съпругът ми работеше, а след работа два пъти в седмицата ходеше на спорт с колеги. А аз страдах! Изведнъж се почувствах недобре. Започнах да мрънкам. Само като си спомня и се изчервявам, срамувам се. Не съм допускала, че това мога да съм аз. И така-уговарях съпругът ми да не ходи на спорт, оплаквах се, че ми е скучно. Той се опитваше да ми даде идеи, като например-ходи с приятелки на театър, на кафе, на ресторант. Че като подскочих тогава - така значи, казвам му: пращаш ме насам, натам, защото даже вече не ме ревнуваш... Драма! Помрънках седмица или две и един ден седнах и си казах: Цветано, я се дръж достойно. Та това не си ти! Запитах се какво ми се иска да правя. Исках да танцувам. Е да, но как се размятат на танци толкова килограми? Трудно, а и никак не е естетично. Впрочем, ако за нещо ми е тъжно, че остарявам, то е защото вече не е толкова красиво, когато танцувам...Ще дойде ден да подаря на внучките шаловете с ресни и кастанетите. Проектът с танците пропадна. Реших да рисувам – известно време се забавлявах с това. Направих едни красиви детски рисунки, които не са в Ермитажа, но сега се намират във Виена и красят детските стаи на внучките ми. След това се записах на курс по Испански- там бях най-възрастната, но затова пък колегите – студенти и ученици с уважение ме наричаха „речникът на групата“. Знаех най-много думи.  Намерих начин да се справя с тъгата и самотата. После дойдоха внучетата и настана веселба! Понякога си мечтаех малко да поскучая, ей така, нищо да не правя, но къде ти време за такива лирически отклонения? Помня, когато на един профилактичен преглед личният ни лекар ме попита: Как сте колега ? Имате ли оплаквания, депресия? Отговорих с усмивка? Каква ти депресия, докторе? Имам толкова много работа, че не ми остава време да се занимавам и с депресия. Приятелите и колегите ми много се смяха, като им разказвах как за изпита по Детска психология избягах от шума и веселбата у дома и четох в колата. След като се ожениха децата вече имахме повече време да общуваме с приятелите си. Засилихме социалните контакти. Ходехме на екскурзии в страната и в чужбина. Обогатявахме се с нови познания. Когато внучетата пораснаха, започнахме да им отделяме още повече внимание-водим ги на спорт, на курсове по програмиране, на село, на море. Общуването ни с тях ни носи огромна радост и удовлетворение. Обогатяваме се и се допълваме взаимно. Да си призная ли, че в областта на компютърните технологии те са водещи?
       От 4 години съм член на КГБ. В Русия това звучи много стряскащо- Комитет государственной безопасности-Комитет за държавна сигурност. Вие не се стряскайте. Това е Клуб на готините баби. А те наистина са готини-споделят всичко, пият си кафето, кахърят се, когато болно е детето, а после пак са бойните бабетки, разменят си рецепти за чорби и плетки. Една много позитивна група. Събрани сме от цяла България, а има и баби, които живеят в чужбина. Събираме се често на срещи регионални. Понякога си правим и срещи национални. От всички краища на милата Родина, събира се сговорната дружина. Смях и песни, и танци до зори... А младият народ ни гледа и се диви...А младият народ ни гледа и се чуди...тия баби май... мъничко са луди...Не, не сте прави вий сега дечица! Просто кипи още нашата кръвчица. С космодиск и наколенки кръшни танци бичиме, а пък утре пак по магазини и внучета ще тичаме. Младежи, туй от нас го запомнете: Духът младежки запазете! Възрастта съвсем не е порок! Я налейте по още едно за отскок! Нищо, че снахичките понякога мърморят. Нищо, че синчетата с нас и с тях ще спорят. Нищо, че и зетко понякога хитрува. Нищо, че и щерката на уморена се преструва. Всичко туй що изброих си струва - да ги има на света наш‘те мънички слънца, да им пеем да ги люшкаме, с много обич да ги гушкаме. Внучетата-наш‘то бъдно поколение, те са наш‘то сладко отмъщение!!!  В тази група, освен новите познанства, намерих и няколко нови приятелки. Не съм вярвала, че на тази възраст могат да се създадат нови приятелства. Много бързо се вписах в групата. Понеже не ми тежи да посрещам гости, се събираме у дома-давам идеи за  тематични срещи и ги реализираме: Събрахме се напр. На русские поседелки, Да отбележим Бабинден, Среща на субпродукти, Палачинкови фантазии, С днем Победъй. Ходим на театър, оперета, на поетични рецитали. Толкова зареждащи са тези наши срещи, че не ни остава време за негативни мисли. Усещаме, че социалните контакти са ни толкова необходими, колкото е важно и физическото ни здраве. Важното е, че засега всички сме в относително добро здраве, защото една инвалидизация би попречила на добрите намерения. Дано всички да сме живи и здрави, добре, според времето и годините, както казваше моя дядо, да сме на крак, на обща храна и най-вече с акъла си!
       Последното засега предизвикателство в моя живот се нарича Психология на здравето. Изненадах семейството си не на шега, но затова пък получих тяхната пълна подкрепа и одобрение. Цял живот съм правила това, което трябва. Сега искам да направя нещо за себе си! Не на шега изненадах и приятелите ни, когато им съобщих, че отдавнашна мечта ми е била да осигуря до съпруга ми да спи студентка. След кратко колебание и смут приятелите ни питаха: Цветано, какво става във вашето семейство? На което аз отговарях с усмивка: Ами какво да става? Аз съм студентка и той спи до мен. Получих и тяхното одобрение, възхищение и подкрепа. Сега е момента, в който с най-топли чувства да ви благодаря, мои прекрасни колеги. Въпреки разликата в годините ( на някои от вас мога да съм баба, а на други мама ), вие ме приехте много топло, много радушно. Чувствам се отлично сред вас! Научихте ме как се прави курсова работа, как се оформя титулната страница, как се форматира всичко това. Връстниците ми обикновено говорят за билки, за болки, а при младежта е весело! Никой от моите набори на тази възраст няма студентски празник! Колко весело беше в Брезник! А колко от наборите ми знаят коя е  Шушана? Вече мога да кажа, че тук намерих нови приятели! Общуването с млади хора винаги е зареждащо. Вляхте нова енергия в мен!  Благодаря ви, скъпи мои! Благодаря, че ви има, че сте част от моите мисли и моя живот! Да ви казвам ли, че ви обичам? Имам обич за всички ви. Надявам се, че сте го почувствали. И това е нормално за хората от моята възраст- да разширяват обхвата на любовта,  върху идните поколения. Да раздават без остатък наследеното от предишния етап. Поредното ми предизвикателство ме срещна с нови, стойностни и интересни хора. Това са моите преподаватели, от които получавам  знания и разширявам своя кръгозор, усъвършенствам се и получавам нови умения.Признателна съм, покланям се  и им благодаря!
       Даа скъпи мои, годините се изнизват като пясък в пясъчен часовник. Като че съвсем скоро слънцето изгря, издигна се бързо в зенит, а сега вече клони към залез...
       Разказах ви през какво съм преминала. Както се казва, с възрастта спомените„порозовяват“. Всеки има в живота си трудности, препятствия, житейски кризи и събития. Не ме отминаха и мен, но от особена важност е да извлечем положителното от всяко такова изпитание. Казвам ви това, но честно ще бъде да ви кажа и другото-не е лесно справянето с житейските предизвикателства, а те никак не са малко: появата на болести, намаляващите физически сили, загубата на социални позиции и роли, раздялата със скъпи хора, намалените финансови възможности, мисълта, че моето поколение си отива, че бъдещата времева перспектива е все по-ограничена, понякога се прокрадват и моменти на отчаяние. Много важно е в нашата Късна зряла възраст да можем да намерим стратегии за справяне с предизвикателствата, да постигнем интегритет, за да се почувстваме цялостни, завършени и удовлетворени от преживяното и постигнатото.  Да виждаме смисъла на извървяния път. От голямо значение е човек да запази надеждата и доверието и да остане доколкото е възможно по-здраво свързан с живота, да не се предава въпреки упадъка. Така казано звучи добре, но това е възможно при съхранен когнитивен потенциал. Преди всичко е важно да съхраним здравето си. За хората от моята възраст са от изключителна важност ежедневните, редовни леки физически упражнения, начина на хранене, всеки ден да даваме работа на мозъка-дали ще учим чужд език, или стихотворения на изуст, ще решаваме кръстословици и судоку или пък ще учим Психология на здравето, важното е мозъкът да не бездейства. Нужен е и достатъчно сън, а защо не и секс. До тук било, каквото било. Не малко постигнахме заедно двамата, но аз имам  и планове за бъдещето. Мисля, че това ми дава сили и настроение, поддържа тонуса ми. Дано да съм здрава, за да довърша заплануваното. Дано още много години да усещам безрезервната подкрепа на моето семейство. Дано още много години да чувствам обичта и уважението на моя съпруг. Ако може Господи, нека да е така до края...И понеже ви чувствам близки, ще ви доверя мечтите си.  Та какви са моите планове:
1.Искам да успея да завърша образованието си по Психология. Искам да бъда пример за внуците си.
2.Искам да направя за четирите си внучета по една тетрадка за спомен, в която да им напиша някои мисли, интересни притчи, спомени с всеки един от тях, как сме се запознали, на момичетата-готварски рецепти от тефтера на баба и разни други нещица. На момчето дядо да подскаже хитринки за домашни ремонти. Разбира се, че ще помага и дядо. Това мисля, ще ни отнеме доста време, защото искам да се подготвим добре и да се справим така както трябва, с всичката отговорност!
3.Искам да имам време за съпруга ми и за себе си-да седим с чашка чай, на люлката в градината, да съзерцаваме пеперудите, да слушаме как тревата расте. Да се връщаме пак и пак в спомените си. Да се радваме на всичко това, което получихме като база от нашите родители и надградихме и на това, на което ние сложихме темелите, за да надграждат децата ни.
4.Искам да имам още време за децата и внуците ни. Да се радваме на успехите им. Да виждаме как децата ни остаряват и побеляват, а внуците ни растат.
5.Искам да имам още време за приятелите ни. Обмислям съвсем скоро, когато всички напуснем работните места и се оттеглим за заслужен отдих,  да им предложа да заживеем в комуна. Е тогава да видите вие младите какво е купон и веселба!
6. Искам да имам още време, за да дочакаме със съпруга ми правнучетата. Колко са 15 - 20 години? Нищо работа!
       Колко важно е да покажем на децата и внуците си, че не се страхуваме от смъртта, за да не се страхуват и те от живота. Колко важно е да можем да оптимизираме положителните преживявания и да минимизираме отрицателните, което от своя страна допринася за издържливостта и поддържане на оптимизма. Колко важно е хората от моята възраст да виждат връзката между своя живот и живота на поколенията, които остават след тях. Тогава отчаянието не е опустошително, защото има на кого да предадем щафетата.
       Е, след направената равносметка, след признанието - Имах мечти и направих своя избор, след като сбъдна и последната мечта, вече спокойно ще мога да се сбогувам с най-голямото предизвикателство наречено ЖИВОТ!  
       Коментарът на моя съпруг за финалното изречение беше такъв: Ти си толкова позитивен човек, че не бива така да завърши тази история. Измисли нещо.
       ПП. Напоследък усещам, че имам необходимост да се откъсна от шума и хорската суета и да се отдам на размисъл и съзерцание, да остана сама със себе си и тогава ме навестяват мисли за кръговрата на човешкия живот-представям си го като пъстрото виенско колело-едни слизат, други се качват, след тях други ще дойдат... Мисля си за безсмъртието на човешката душа и за срещи в едно друго измерение!

301 г. – Сан Марино получава независимост от Римската империя.
590 г. – Григорий I е избран за римски папа.
1189 г. – Ричард Лъвското сърце е коронован за крал на Англия в Уестминстър.
1260 г. – Води се Битката при Айн Джалут.
1651 – Битка при Вустер (Англия), в която Оливър Кромуел разбива Чарлз II и завладява Шотландия
1783 г. – Подписан е Парижкия мир между Великобритания и 13 нейни северноамерикански колонии, с който се слага край на Американската война за независимост.
1791 г. – Френското законодателно събрание приема първата френска конституция.
1843 г. – Въстание в Атина довело до приемането на първата гръцка конституция.
1877 г. – Руско-турска война (1877-1878): Битка при Ловеч: Руските войски превземат града за втори път.
1877 г. – Руско-турска война (1877 – 1878): Румънският княз Карол I е назначен за главнокомандващ на руско-румънските части при Плевен.
1878 г. – Край бреговете на Англия потъва корабът „Принцеса Алиса“, в резултат на което загиват 645 души.
1901 г. – Четници на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп от 100 000 щатски долара.
1903 г. – Вселенският патриарх Йоаким III с послание настоява Турция възможно най-бързо да потуши въстанието и да възстанови реда в Македония.
1905 г. – В Барселона по време на военноморски парад при бомбен взрив загиват около 30 души.
1914 г. – Започва понтификата на папа Бенедикт XV.
1916 г. – Първата световна война: В битката при Кочмар и Гешаново конната дивизия на ген. Иван Колев удържа бляскава победа над румънските армейски части.
1925 г. – Над Охайо претърпява катастрофа американският дирижабъл Шенъндоу, който е първият летателен апарат с хелий.
1939 г. – Втора световна война: Франция, Великобритания, Нова Зеландия и Австралия обявяват война на Нацистка Германия.
1941 г. – В концлагера Освиенцим е използван за първи път отровният газ Циклон Б.
1943 г. – Втората световна война: в Сицилианското село Касибиле е подписано Примирие на Италия с антихитлеристката коалиция с което Италия излиза от съюз с нацистка Германия, прекратява военните действия срещу Антихитлеристката коалиция и се задължава да обяви война на Германия и да участва в нея с армията си.
1944 г. – Министър-председателят Константин Муравиев спира изпълнението на всички смъртни наказания в България.
1944 г. – Холокост: Ане Франк, момичето което води дневник за Втората световна война, е качено заедно със семейството си на последния влак за концентрационния лагер Аушвиц.
1954 г. – САЩ въвеждат смъртно наказание за шпионаж в мирно време.
1963 г. – В София е открит Българският национален киноцентър.
1967 г. – В Швеция се пренаписват пътните закони, и се променя движението по пътищата към дясната страна.
1971 г. – Катар получава национална независимост.
1974 г. – В Пловдив се открива XXX юбилеен международен мострен панаир.
1974 г. – Създадена е гръцката социалдемократическа партия ПАСОК.
1976 г. – Космическия кораб Викинг 2 каца на Марс и предава първите цветни снимки на повърхността на планетата отблизо.
2004 г. – Терористичен акт в Беслан: Кризата приключва със смъртта на 344 души, повече от половината деца. Други 180 са обявени за безследно изчезнали.