Ефективни трикове за успокоение при детски истерии

Да се остави на безопасно място сам, докато не се успокои.
Казваш, че няма да търпиш и после излизаш.
Вън по сходен начин, като при всяка истерия пътя за дома. Ама не след малко, на момента.
Да се опитваш да го залисваш или успокояваш няма да свърши работа, само повече ще се разгорещи, когато има публика в твое лице.

Дъщеря ми беше от спокойните, засега и бебето върви така. Въпреки това е имало(при нея) и ще има(при синът ми) такива изблици. Работещите трикове при тях са: гушнати с лице към мен, шептейки в ухото любима песен. Разсейване с нещо любимо. Ако сме навън сменям мястото(ако сме на шумно отивам на тихо, и обратното), като през това време говоря със спокоен и равен тон, и след 5 мин. пак си имам усмихнато човече.
За моите емоции, вечер чаша вино върши чудеса😆.

Как е с говора? Много влияе...

Не съм съгласна със съвета двегодишното да се оставя само. Не стига, че му е зле, ами и мама го отхвърля и изоставя.

Отвличаш му вниманието. Аз така правя. Лесно се манипулират толкова малки деца.
С по-големите е трудно.

По принцип единственото наистина безопасно място, на което да се остави, е кошарата, но при нас това има обратен ефект. Той по принцип вече много мрази да стои в кошарата и щъка навсякъде и ако го "затворя" там, става по-зле. С говора как е - засега казва отделни думи, не може да състави изречение. Съответно не мога да разбера от какво е породена истерията, започва внезапно. Нахранен е, сменен, пие течности, има много играчки, излизаме два пъти дневно за дълго, среща се с други деца, играе си, не му липсва внимание. Не мога да си обясня от какво е.

Всеки път различно съм ги успокоявала. Като малки понякога по метода на огледалото - те ми пищят и аз отварям една широка уста, като първо започвам с по-нисък тон и уж крещя, но тихо. После постепенно повишавам тона, но не и звука. След около 30 до 90 секунди, децата истински учудени направо спират да пищят и започват да се занимават с нещо друго. Понякога са се тръшкали и на земята, и аз така, даже се ядосват, че ги имитирам и се стремят да не правят нищо, че да спра.
Друг път пък съм използвала тактиката на изгубена любима играчка. Следя кои са им били любимите неща за игра. От време на време някое от тях "мистериозно" изчезва и естествено се появява точно в такъв момент (малко след това изчезва нещо друго любимо, което се появява следващия път).
Като станаха на по 4-5 вече вкарах вербални манипулации. Децата винаги искат да могат повече неща и да са по-големи отколкото са. Та, по тази линия - "Ти нали не си вече бебе, а сега всички ще чуят как ревеш", "Големите момчета/момичета не правят така", "Ела да ми помогнеш (с нещо си), защото не мога да се справя без теб", и т.н.
Обаче логопедката на малкия така го беше дресирала (непонятно за мен как) , когато започне да се лигави когато го вземам и с нея двете говорим, тя се навежда към него, поглежда го в очите и поставя пред лицето му дланта си (като за дай пет) и му казва с равен тон "стоп" и малкия веднага застава мирно. Не знам как го беше дресирала така, не го е била или пък крещяла, а и той много я харесваше.

Логопедката е чужд човек и авторитет
 Първо го е спечелила, а след това вече я слуша. Децата си "отпускат" душата с майките си. Помня дъщеря ни като беше малка и като излезеше от градинта беше най-капризното дете. Всичко си изкарваше вкъщи.
Иначе аз ей сега минах през поредната истерия на 3 годишния. Толкова ми е паднало пердето, че просто го изкъпах (драмата беше да се къпе с баща си). Облякох го и го зарязах. Млъкна бързо.

Той още дълго време няма да може да обясни защо е в тантрум, а може и да не знае. Сега му узрява нервната система и не го прави напук или за да те дразни. Заедно сте в тази ситуация, а не един против друг. Моята дъщеря е на 2.3 и през последния месец тантрумите намаляха до нула, вероятно временно затишие. Основно помага това, че вече се изразява донякъде. Иначе използвах разсейване, смяна на обстановката (излизаме да викаме асансьора, да хвърлим боклука). Веднъж в мол баща ѝ я отнесе, но той е силен. На улицата я оставям да си поплаче, като стоя до нея и ѝ говоря някакви неща - за мечката, за катерицата, как живеят в гората. По някое време се заслушва и спира. Сега е в етапа всичко да иска да прави сама и пресичам истерията с хайде да дърпаме пердето, ела да ми помогнеш да прострем прането, да изпразним миялнята, може ли да ми носиш чантата, я избери кои ябълки да купим, някаква дребна задача, с която да е полезна. Аз като съм болна и изнервена и тя се изнервя, затова гледам себе си да овладявам някак, макар че е трудно. Много попиват...

Пълно игнориране в ситуации, когато  не наранява себе си и околните.
Отвличащите маньоври ( гледай зайче, ще ти купя сладолед, да отидем на мол) не помагат.
Те :
1. отдалечават момента, когато детето трябва да се научи да се справя само със собствените си емоции
2. Не му дават да осъзнае, че с истерии няма да получи това което иска.

Отвличащите маньоври всъщност са точка в полза на детето и неговите истерии. Те подхранват този истеричен подход.

Първо признайте чувствата на детето и после отвличайте вниманието! Ако не "влезете в положение" то ще се почувства неразбрано, игнорирано и че няма право на чувства и емоции. Ако вие сте тъжни или ядосани и някой почне да ви говори за доматите на пазара дали ще се почувствате по-добре?
Децата разбират повече отколкото изглежда. Пробвайте на малко по-бебешки език с подходяща съчувствена интонация тип "ти си ядосан, искаш баня с тати?" Или "удари се и боли?!" Кратки изречения с думи, които разбира.
Препоръчвам книгата "Най-щастливото дете". Там доста се говори за този принцип на комуникация. Това са периоди през които всяко дете минава. Иначе за да расте емоционално интелигентно човече, трябва да се говори за емоциите и да даваме способи на децата да се справят с тях.
Много бързо успяхме да тушираме тръшкането на двегодишно вкъщи. Тя започна да се доверява много повече и да слуша много повече. Сега е на 3 и предизвикателствата са малко по-различни, защото за всичко е на въпреки и на обратно.
Що се отнася до нашите лични емоции... Ами стискам зъби и се опитвам максимално да се контролирам и да бъда спокойна. Заставям се на момента да говоря с най-спокойния глас, на който съм способна. Така или иначе друга реакция не помага, тествала съм. И си намерете отдушник за вашите емоции, защото се трупа. Тренировки, масажи, музика... нещо което да изкара напрежението от вас.

Първо се опитвам да разбера какво иска и какво не се е случило по начина, който на него му харесва, за да крещи така. При двегодишно е много по-трудно, защото още не може да каже нищо, но обръщай внимание дали нещо не тригер. Ако няма такъв, моя съвет е да го оставиш да се накрещи. При моя син гушкане к успокоителни думи също не помагат, сякаш още
повече го разпалват. Навън е изпадал в истерия броени пъти, вкъщи - най-редовно. Много е емоционален и изживява всичко 10 пъти повече от нас, но няма никакви поведенчески проблеми. Някои деца са си така.  Аз лично придобих способност да изключвам изцяло, след като знам, че е в безопасност и няма нищо тревожно. Гледам си телефона, нареждам чинии в съдомиялната, простирам.. той си реве. После внезапно спира и идва и ме пита нещо напълно успокоен. Толкова пъти е ревал за няма нищо, че вече ми се е пренаситил мозъка и някак усещам кога има повод за притеснение и кога е само шоу. Гушкане и целуване помагат само в случай, че се е ударил и го боли нещо. Така че - търпение !

При сина ми имаше такъв момент, когато беше между две и три. Сега, след три, случаите са значително по-рядко, при някаква превъзбуда. Това, което имаше най-добър ефект при него, беше разсейване. Ако сте навън, показвате кола, камион, птиченце, каквото и да е, за да го отвлечете. Ако сте вътре, търсите нещо, криете се, вадите прахосмукачка, зависи какво му е интересно на детето. Не съм особено съгласна, че проблемът е, че не могат да се изразяват. Той говореше с изречения преди две.  Най-вероятно е наистина незряла нервна система + майката е човекът, пред който децата се отпускат най-много. Повече проблеми ще има при превъзбуда, глад, желание за сън и пр.,така че е добре да се следва режимът. Поне при него беше така.
П.п. аз нямам търпение и лесно се ядосвам. Ако сте същият тип, имайте предвид, че две минути разсейване ще спестят двайсет минути криза. Струва си да се положи малко усилие, за да се спестят нерви след това.

Разбирам ви, в някои случаи може да е много трудно и според мен няма лесни трикове. Съгласна съм, че трябва да се влезе в положението на детето. Няма значение само казаното и направеното от родителя, но и в какво състояние на духа се намира той в момента. И това е трудното. Помага човек да се съсредоточи върху дишането си, за да не си изпусне нервите, но аз съвсем не винаги успявам и често просто оставям мъжа ми да я усмири (моята е почти на 3). Усетила съм, че ако е буйна и вбесена от нещо и аз съм ядосана или уплашена (понякога си е страшно, защото удря здраво), тя го усеща и е по-добре да се отстраня. В моменти, в които е усетила истинското ми съчувствие обаче, ме е оставяла да я гушна и се успокоява. Имали сме случаи на такъв бяс обаче, сравнително редки, в които помага едно единствено нещо при нас - видео връзка с баба й, която й чете молитва против уроки, действа безотказно и моментално. Това обаче само баба й го умее, предположението ми е че най-важното е вътрешното състояние на човека, който успокоява детето - преди молитвата баба й се подготвя, мие се, личи си, че определено влага душа, и помага! А що се отнася до първопричината за тези истерии, които изглеждат необясними, смятам, че при нас е или от твърде много натрупани впечетления - много хора (вероятно с не много добра енергия), смяна на обстановката (при ваканция) или, най-вече, напрежение в родителите или във връзката между тях (уви). В психоанализата се казва, че психиката на малкото дете е функция на тази на родителя, та да му мислим...

Нарича се саморегулация и освен под въздействието на външни стимули, умението се развива и чрез физиологично съзряване (на фронталния лоб от мозъка предимно). Не е завършена до около 16-18-годишна възраст, а при някои хора - и никога, затова ще ги видите и като възрастни да изпадат в необясними пристъпи на гняв или насилие.

Период е, през който минават всички деца, просто при някои е по-леко. Което няма нищо общо с възпитанието.
Приятелка, която се беше видяла в чудо с детето си(чести и продължителни истерии) използваше свирка. За мен  първоначално беше странно, но при нейното дете вършеше работа от раз. Та няма правилно и грешно.

Ние с ММ сме от "смахнати" семейства, двамата сме срамежливи, стеснителни и т.н.т. Винаги, когато правя нещо мисля. Не искам детето ми да е срамежливо, като нас, не искам и да го плаша (на 2г и 2м е). Повишавам тон и дори пляскам, през ръце/дупе единственно, когато е животозастрашаващо и преди пляскането тона не е помогнал. Към тръшканиците съм претръпнала, прави го от 9 месечна. Излизам от стаята и толкоз, да се натръшка на воля, понякога човек има нужда да изрази чувствата си. Когато е на улицата- прибирам и пак излизам от стаята. (За няма 2мин се успокоява, не говори още). Понякога излизам извън релси от умора, но си повтарям, че е период. Излизам да изпуша 1 цигара, да се успокоя и аз, след това и на двете ни е минало и си започваме с игрите. Но, преди е имало моменти, в които тя реве и се тръшка, аз рева и се тръшкам, а ММ седнал се държи за главата 🤣🤣. Разбрахме, че не действа и претръпнахме, колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре.

Винаги има причина за тръшкането. Няма как да се тръшка ей така за кеф. Във всеки случай трябва да знаеш причината,за да може да обясниш. Моето на тази възраст ревеше истерично, защото искаше все да го нося, не искаше да върви навън. И не можеше баща му да го носи, само аз. До късна възраст излизах само с количката дори и н акратко разстояние, защото нямах възможност да го нося постоянно. Постепенно отмина това. Също все още има проблем при смяна на облеклото сезонно. Примерно сега лятото не може да го убедиш да обуе маратонки /ако вали примерно/ и ходи само и единствено със сандали, само едни, които си харесва. А е вече на 4г. Ем примирявам се, и си цопа в локвите със сандали... И други неща има, но мисълта ми е, че няма как да няма причина. Просто трябва да разбереш какво иска и тогава вече действаш според зависи - или отстъпваш и даваш каквото иска или обясняваш и обясняваш защо не даваш и не може. Ако отстъпиш, край, за това нещо повече не може да се наложиш, но ако кажеш не, си изтрайваш тантрума и разсейваш с нещо друго.
Пп. Сега се сетих още. Моето не дава да му режем ноктите на краката и се налага баща му да го държи, и аз режа, а той реве и пищи истерично и вика помооооооощ. Ама ги режем, кво да правим.... И така с инатите, понякога си правиш каквото трябва въпреки ревовете. Друг път, отстъпваш. Важното е да си избираш битките.

Дъщеря ми е на 2г.3м., тръшка се от 8 месец, но от 10 дни прави зверски истерии. Крещи и се дере без спирка. Все едно пада перде и започва да рита, бута, хапе, скубе. Преди я гушках, а сега и това не иска.
Крещи и се мята. Говори, но в тези ситуации не иска да обясни какво иска и защо го прави. От 5 дни се събужда през нощта и прави същото.
Не знам как да реагирам вече. Баща и се изнервя много, аз изчаквам да и премине и говоря през времето на истерия.
Преди дни беше обяснявала на баща си, че плакала силно. Не знам дали само инат бие или друго я тревожи. Моите родители станаха свидетели на няколко нейни изблика преди дни и се шашнаха. Не живеем е едно населено място, но е привързана към тях. Грам не се трогна, че го прави пред тях и ги плаши.

Е, тя няма как да знае, че ги плаши. Помислете дали има смяна в обстановката, която вие не отразявате, но за нея може да е много важна. Освен това децата и много усещат, ако има някакво напрежение между родителите, или като цяло хората, които са в един дом с тях. Миналото лято синът ми всеки ден ревеше истерично преди градина. На 4 и няколко месеца, говори и обяснява прекрасно. Но не казваше защо реве. Около два месеца по-късно разбрахме, че е защото са сменили госпожата за лятото само и е била по-груба. Децата наистина си имат отделен си свят и неща, които ги тревожат.
Мая, съгласна съм, че реват с причина. Но за моя син причина може да бъде, че франзелата, която сме взели, се е пречупила и сега няма да я яде. И е готов да се разплаче с глас. Еми…в такива случаи го оставям да му мине. Бързо му минава.

Да, за какви ли не глупости изпадат е истерия. Наскоро истеряса, защото навън стана топло и му махнах суитчъра...

Айде бе ! Моята на 4 години реве , защото слънцето се е скрило! Истерично , със сополи и сълзи !!! След три минути се показа и край - рязко всичко спря 🤐😀. Преди няколко дена, падна - стана и каза , че нищо и няма и е добре. След пет минути се разплака , защото не съм ѝ казала , че ще падне !!! Моля се Господ да ми даде търпение и да не се гръмна 😓🤐

Моята плака, защото като обели целия банан, той се счупи и не исках да го залепя с тиксо...

Ама,разбира се. Моя също на 4г реве за счупена солета/франзела/пуричка и тн. Оправям го с един въпрос "ти тая франзела цяла ли ще я гълташ?" "не" "ами като е не, що ревеш? Яж или стой гладен, твой избор." И край. Излизам от стаята и толкова.

И аз съм на тази вълна в момента. Дъщеря ми на 1г.10м. започна да прави жестоки тантруми от няколко месеца - реве, крещи, блъска, удря се. Почти всеки ден се случва. Винаги има причина, например днес искаше да я приспивам на ръце. Не отстъпвам. Стоя при нея, предлагам й да я гушкам на леглото и лека полека отминава. После все едно нищо не е било.
Не мога да я оставя да си реве сама. Това само по себе си е тригър за още по-голяма драма.
Не знам дали е правилния подход... само се надявам да имам здрави нерви да го издържа този период. Че при нас от ден 1 е сблъсък с характер.

Аз да вметна, че излизам от стаята, но не я оставям сама. Тоест, вратата е отворена, може да ме последва ако иска, но не го прави.

Всъщност оставянето да се нареве самО не е чак толкова подходящо. Малките деца не могат сами да регулират емоцииите си, защото предния дял на мозъка, който отговаря за самоконтрола, не е развит. Т.е. ние като родители е добре първо да разпознаем емоцията и причината, да назовем емоцията и да я валидираме /да, виждам, че си ядосан, защото ти се счупи солетата/ и след това да покажем на детето как да я преработи /ела сега да потърсим друга цяла солета/. Нещо такова.
Може да потърсите Teal Swan, има доста добри клипчета по този повод. И всъщност тя обяснява, че ако оставим детето да се нареве самО, то нищо не научава, остава в нищото и не знае как се чувства и защо, остава невалидирано, научава, че чувствата му нямат значение за нас. Като в последствие все по-трудно разпознава и овладява емоциите си и тантрумите вместо да намаляват се увеличават. Затова е по-подходящо да говорим, да назовем емоцията, да гушнем детето, за да се почувства чуто и валидирано. Пък дори и да е за счупена солета. За нас това е нищо, но за него е целия свят в него момент.

Ако е счупена солета ще я подменим, до тук добре. Обаче ако е нещо, което не можем да изпълним? Дъщеря ми (4г) е във фаза Аз искам. Разсейване, уговорки, убеждения изобщо не я вълнуват. Можеш да си говориш, колкото искаш. Абсолютно за нея няма проблем ти да си говориш, тя иска и точка
Сутринта я вдигам за градина. В началото започвам с нежен подход да я събудя и да отидем към тоалетната. След известно време губя търпение и тя започва да реве, че иска баба си. Толкова ми е писнало този репертоар, че си нямате и на представа. Оставям я да се нареве и толкова.

Аз в такива ситуации, когато не може да стане това, което иска, казвах "да, разбирам, че не искаш на градина и затова си тъжен, но трябва да се ходи на градина. Всички деца ходят, както и големите ходят на работа. На мен и на тати също не ни се ходи работа, но ходим, защото трябва." Ето, валидирам чувствата, приемам ги, правя връзката с нас, големите, ние се чувстваме по същия начин, но и се случва, каквото трябва, защото няма избор, трябва да се отиде на градината. После детето самО започна да си казва "не искам,ама трябва" за разните неща, които не иска, ама трябва да се случат. И така. Моето също е на 4г. Вече разбират всичко и може да се разберете с обяснения. В по-малка възраст с по-прости и кратки фрази.
Пп. Да добавя, че идеята не е детето да не плаче преди градината или оше по-малкото да се радва, че трябва да ходи. Не, идеята е да го оставим да си поплаче, да си преживее фрустрацията, но ние да сме до него и въпреки това да го заведем на градината. Т.е. той може да е тъжен на градината. Не е задължително да е радостен. Няма нищо "неправилно" в това да отидеш тъжен на градина, защотоне ти се ходи. Но отиваш въпреки това, защото трябва. Т е. Не си променяме чувствата, а действаме докато чувстваме, каквото чувстваме.

Тя обича да ходи на градина, ходи с желание. Но е кисела, че я събуждам и отказвам да върша дейности вместо нея. Отделно брат и я дрязне за нещо, пък на нея целия свят е крив. Съответно се започва с едно непрестанно мрънкане, че на всичкото отгоре започна и да посяга на брат си като нещо не е на кеф. Цирка е пълен.
Пришки на устата ми излязоха от постоянно говорене. Ама често я оставя да се навика и нареве на спокойствие. Тогава идва сама се гушка и си казва, че не е трябвало да постъпва така. И така до следващия път.
Не знам моя праг на търпимост ли е нисък или детето много мрънка, но на моменти направо ме боли главата. Вечно е в опозиция, вечно за нещо трябва да побутвам, да напомням. Отделно, че и малкото тръгва по нейните стъпки... Копира всяко нейно действие, чудо е.

Ох направо като чета и ми олеква на душата,че не съм сама..
Това моето диване просто е нетърпимо. На мен нервите ми не издържат често и му крещя и даже да го плесна. После ми е много гадно но кажете ми как да му обясня , че бързаме за градината и аз за работа. Не иска да се облича , не иска обувките, не иска якето, търси си количката. Дърпа ключовете той да заключва. После в колата да се качва да кара той сам!!! И аз говоря говоря.. обяснявам той не слуша, нищо не чува. Реве, блъскаме, ляга на земята. Направо е кошмар. А а натоварена с чанти и раници и трябва да го вдигна , той е 18 кг  и страшно ми тежи да го нося а аз съм бременна и просто това е ужас той да се мятка в мен така ..
Често изпитвам чувство на вина защото мисля, че не успявам да намеря език с детето си. Нямам представа каква трябва точно с него за да ме слуша и да знае,че е за негово добро всичко което правя.

Моя син го оставях да се нареве и успокои сам. Той обаче никога не е правил истерии навън. Сега също, вече е на 11 години - навън се сдържа, колкото и усилия да му струва, но у дома избухва, понякога от нищото. Пак го оставям да страда, колкото му е необходимо. Обикновено след макс 10 минути идва успокоен.

И много предвиждах ситуациите. Съответно избягвах на макс всякакви конфликтни ситуации и дразнители. Никога не съм го водила с мен да пазаруваме (нито храна, нито други неща), винаги съм предвиждала повече време от необходимото, за да не стигаме до крясъци и нерви и от двете страни.