Но ситуацията е следната:
Със съпруга ми сме женени от повече от пет години. Сравнително млади сме (аз на 31, той на 37 г.).
Две години след като се събрахме, загубихме първото си детенце. Мина много време, докато поне лично аз успях да го превъзмогна. На него как му е било, мога само да се досещам. През тези години той по свой начин щадеше чувствата ми и не говорехме много за това.
От едно известно време се престраших (това е думата) да пробваме отново. Двамата заедно се борим с дребните (слава Тебе, Господи) здравословни проблеми.
И тук идва идиотщината. Случвало ли ви се е да попадате на абсолютни тъпанари (близки, колеги, приятели), дето смятат, че е ултра забавно по два пъти седмично да те питат "Ама вие не се ли замисляте за деца" ?! Как се справяте с това? Как бихте постъпили? Към момента аз съм избрала най-лошия вариант. Оставам у питащите впечетлението, че засега не искаме деца (което явно нахъсва идиотите). А вътрешно се смарангясвам (което е очевидно в момента).
Опитвам се да се дистанцирам, ама не винаги успявам.
Убедена съм (както написах в един друг форум), че моето дете ме чака, независимо дали ще си го направим, или ще си го осиновим.
И все пак, гадно е..........