Имах предвид тук във форума
Не знам защо не ми беше хрумвало до сега ...
Благодаря много!
- Публикувана: 13 юни 2007, 14:38 ч.
- Последно мнение: 25 апр. 2023, 09:09 ч.
Проблеми малки и големи с нашите деца
Не знам защо не ми беше хрумвало до сега ...
Благодаря много!
Милен не го е правил.
Набързичко, без да чета всичко, че след отпусклийски нали знаете...
За клатенето и люшкането бяхме писали преди време. Доста дечица го правят. Поне така се оказва. Има си обяснение, виж, как да се прекрати аз лично не знам.
Мен специално в началото ме стресна доста, все пак тя не се беше отворила дотам и това агресивно въртене придружено с мълчание си беше доста притеснително за несвикнали хора.
И аз съм опитвала всичко, галене по главичката, пеене на песнички, масажи...една нощ даже я гушнах, беше още по-дребничка, сложих я по гръб върху мен и започнах да я люлея по същия начин. Тя започна да се смее и да ме насочва, как да го правя по-правилно!
Това ме накара да се замисля и я попитах дали й харесва. От тогава насам, тя винаги е отговаряла едно и също - че е много хубаво и страшно й харесва! А ласки никак не липсват, значи не ще да е от това!
Реших да не притеснявам детето, след като започна да ме пита, дали може да се люля и ми обещаваше да го прави съвсем мъничко! Явно е усетила притеснението ми...
Затова й казвам, че щом й харесва, нека си се люля! Смеем се заедно над този й навик, понякога го обръщаме на игра - аз съм детето, тя е майката и аз я имитирам, а тя се залива в кикот.
Навикът не е отпаднал, но сякаш някак се омекоти. Сега се люля по-бавно и плавно, а и времето се съкрати значително.
А, и преди някой да ме е посъветвал да я гушкам докато заспи...Тъй като за 4 години тя е заспивала сама и усещането за друго тяло не й е привично, в началото тези опити само я напрягаха повече и разбуждаха. Едва след няколко месеца започна сама да иска да идва в леглото ни за малко, постепенно увеличавайки времето, докато един ден заспа в обятията ми.
Това е нашият опит и разбира се не е показателен. Може би, ако детето ми беше под две годинки, бих се опитала да го приспивам люлеейки го в ръцете си. Но това е само предположение.
Обмяната на опит е изключително важно нещо, насоките, съветите са много полезни, но никой не може да познава и опознае децата ви по-добре от вас.
За клатенето и люшкането бяхме писали преди време. Доста дечица го правят. Поне така се оказва. Има си обяснение, виж, как да се прекрати аз лично не знам.
Мен специално в началото ме стресна доста, все пак тя не се беше отворила дотам и това агресивно въртене придружено с мълчание си беше доста притеснително за несвикнали хора.
И аз съм опитвала всичко, галене по главичката, пеене на песнички, масажи...една нощ даже я гушнах, беше още по-дребничка, сложих я по гръб върху мен и започнах да я люлея по същия начин. Тя започна да се смее и да ме насочва, как да го правя по-правилно!
Това ме накара да се замисля и я попитах дали й харесва. От тогава насам, тя винаги е отговаряла едно и също - че е много хубаво и страшно й харесва! А ласки никак не липсват, значи не ще да е от това!
Реших да не притеснявам детето, след като започна да ме пита, дали може да се люля и ми обещаваше да го прави съвсем мъничко! Явно е усетила притеснението ми...
Затова й казвам, че щом й харесва, нека си се люля! Смеем се заедно над този й навик, понякога го обръщаме на игра - аз съм детето, тя е майката и аз я имитирам, а тя се залива в кикот.
Навикът не е отпаднал, но сякаш някак се омекоти. Сега се люля по-бавно и плавно, а и времето се съкрати значително.
А, и преди някой да ме е посъветвал да я гушкам докато заспи...Тъй като за 4 години тя е заспивала сама и усещането за друго тяло не й е привично, в началото тези опити само я напрягаха повече и разбуждаха. Едва след няколко месеца започна сама да иска да идва в леглото ни за малко, постепенно увеличавайки времето, докато един ден заспа в обятията ми.
Това е нашият опит и разбира се не е показателен. Може би, ако детето ми беше под две годинки, бих се опитала да го приспивам люлеейки го в ръцете си. Но това е само предположение.
Обмяната на опит е изключително важно нещо, насоките, съветите са много полезни, но никой не може да познава и опознае децата ви по-добре от вас.
Това ме накара да се замисля и я попитах дали й харесва. От тогава насам, тя винаги е отговаряла едно и също - че е много хубаво и страшно й харесва! А ласки никак не липсват, значи не ще да е от това!
Реших да не притеснявам детето, след като започна да ме пита, дали може да се люля и ми обещаваше да го прави съвсем мъничко! Явно е усетила притеснението ми...
Затова й казвам, че щом й харесва, нека си се люля! Смеем се заедно над този й навик, понякога го обръщаме на игра - аз съм детето, тя е майката и аз я имитирам, а тя се залива в кикот.
Реших да не притеснявам детето, след като започна да ме пита, дали може да се люля и ми обещаваше да го прави съвсем мъничко! Явно е усетила притеснението ми...
Затова й казвам, че щом й харесва, нека си се люля! Смеем се заедно над този й навик, понякога го обръщаме на игра - аз съм детето, тя е майката и аз я имитирам, а тя се залива в кикот.
Лошото при Марти е, че го прави спейки на някакъв етап от съня си и си тряска здраво главата в каквото му се изпречи. На другия ден като го питам не помни и отрича да го е правил. Понякога ми се сърди като го прекъсвам с погалване ... понякога кратко престава да се клати. Като го питам дали му харесва, той отрича да го е правил въобще ... Не му се караме, просто коментираме кротичко и се опитваме да му помогнем и да му облекчим съня (предполагам, че това е страшно емоционално напрежение ...).
При Вики насън остана смукането на пръстите.
От това се отървахме за 1 месец. Личната ни изписа едно лекарство - прилича на лак за нокти
. Маже се на пръстчетата и ... горчи. Детенце бързо се отучи да смучи палеца (беше стигнал до рана) и съм много щастлива защото беше започнала да му се изкривява захапката, а сега се възстанови.
Направи ми впечатление, че Митко като е доста уморен вечерта и го разхладя с баня преди сън, заспива без почти да се люля. Правих всевъзможни опити да го приспя на ръце - не се получава а опитвам упорито вече месец и половина. И Милен в началото заспиваше сам, обаче без въртене и удряне на главата, но от два-три месеца иска да се гушна при него докато заспи.
Явно си е до дете, но е добре, че можем да напишем притесненията си и да споделим тревогите.
Явно си е до дете, но е добре, че можем да напишем притесненията си и да споделим тревогите.
Няма как да не е до дете.
Инак, умората май при всички приспива най-бързо и лесно.
Де да знам Галя, може би си струва, ако не реагира остро, да продължиш да упорстваш. Постоянството е голяма сила.
Все някога тези мъници излизат от релсите на навика и ни подават сигнали за това, че се променят и ни приемат.
Бях една седмица в командировка веднага след морето. Иринка и тати се гледаха двамцата. Много ми липсваха и май, и аз на тях. Понеже не бях спала едно денонощие за да не изпусна ранния самолет, щом се прибрах решихме да направим едно семейно следобедно спане.
Ирина ме изненада като се натика в спалнята и поиска да спи с мен!!! Бях на седмото небе, но условието, което постави беше тежко: тати да спи на нейното легло...
Предложих й да спим всички заедно. Учудено ме опроверга: А аз как ще се въртя?!
Такива ми ти работи...
Инак, умората май при всички приспива най-бързо и лесно.
Де да знам Галя, може би си струва, ако не реагира остро, да продължиш да упорстваш. Постоянството е голяма сила.
Все някога тези мъници излизат от релсите на навика и ни подават сигнали за това, че се променят и ни приемат.
Бях една седмица в командировка веднага след морето. Иринка и тати се гледаха двамцата. Много ми липсваха и май, и аз на тях. Понеже не бях спала едно денонощие за да не изпусна ранния самолет, щом се прибрах решихме да направим едно семейно следобедно спане.
Ирина ме изненада като се натика в спалнята и поиска да спи с мен!!! Бях на седмото небе, но условието, което постави беше тежко: тати да спи на нейното легло...
Предложих й да спим всички заедно. Учудено ме опроверга: А аз как ще се въртя?!
Такива ми ти работи...
Чета за много сходни поведенчески прояви при осиновените ни дечица.В началото,когато си дойде у дома малката изведнъж започваше рязко без видима причина да се клати напред-назад.Аз се притесних ,че има хоспитализъм,но джипито ни успокои,че с повечко ласки ще го преодолее.Така стана.Но бе страшно да гледаш липсата на емоции у толкова малко дете,как стиска всичко в себе си и безропотно се оставя на всички манипулации.Нямаше претенции,нямаше глезене.Чак година по-късно се отпусна истински и започна да проявява индивидуализъм.Че,като взе да се глези мамунката сладка,че,като взе да пее.Красота.По лигавенето и разбрах,че излезе от "периода на дома".
А не мога д я прилаская.Не дава да я цункаш,да я гушнеш или помилваш.Серт.Оставих я тя да определя правилата за милване.Сега вече ми е усукана,като лиана през деня-във WC-то с мен идва.
Единствено пръстенцата си смучи,но вече и ги мажа с лака за отказване.А и не ще да казва,кога има малка или голяма нужда.Хили се и ми гледа сеира.
А не мога д я прилаская.Не дава да я цункаш,да я гушнеш или помилваш.Серт.Оставих я тя да определя правилата за милване.Сега вече ми е усукана,като лиана през деня-във WC-то с мен идва.
Единствено пръстенцата си смучи,но вече и ги мажа с лака за отказване.А и не ще да казва,кога има малка или голяма нужда.Хили се и ми гледа сеира.
Мили майки,
попрочетох нещичко от вашите безпокойства и ми се ще да споделя своя опит, като майка на дете на 9 години вече. Клатенето, смученето на пръсти и т.н. са техники на самоуспокояване, които тези деца развиват, защото не са могли да разчитат на друг. Когато не искат да ги приласкаваш, не значи, че са серт, а че наистина НЕ ЗНАЯТ КАК. С много любов и ласки огромната част от проблемите се решават, но не всички. Една малка част от децата развиват така наречения reactive attachment disorder (който може да ми помогне с превода), което накратко значи неспособност да се привързват. Не се обвинявайте, ако имате съмнения по въпроса, търсете помощ от психолог, който Е РАБОТИЛ С ОСИНОВЕНИ ДЕЦА.
Още едно важно нещо е, че много от децата с пост-травматичен стрес (а тези от домовете доста вероятно го имат) показват симптоми, сходни на хиперактивност. Ако лекарят не вземе под внимание историята на детето, може да му лепне етикет хиперактивно, което не е нужно, дори е вредно!
Това, което помогна на мене, беше един съвет от друга майка: не се страхувайте от сълзите на децата си, така си изплакват мъката и се пречистват. Аз се научих да подтискам порива да успокоя и да залъжа детето на всяка цена - ако съм казала 'не' на нещо, забраната си е забрана, признавам колко е трудно да се приеме, гушкам го и чакам да се наплаче, да се навика, да се нарита... За околните беше трудно да гледат, за мене да не говорим (стисках зъби, че и аз плачех с него), но... Веднъж (беше на 3 години) плака повече от 2 часа без прекъсване, бягаше от мене, аз след него, не го оставях сам. После каза: наплаках се, отпусна се в ръцете ми и заспа... Такива епизоди сме имали многократно, все по-кратки, докато стигнахме етап, в който детето почна да казва: плаче ми се, тъжно ми е; поплаче си и му мине... Сега може добре да си назовава чувствата и за възрастта си да ги контролира, стана засмяно и спокойно дете, само аз знам какво ми е струвало...
Дано на някой му помогне моя опит.
Не се корете, с обич много се постига, но не всичко. Нашите деца са преживели много и всеки, който ви казва, че са забравили, или не е искрен с вас, или не знае за какво говори...
Бог да пази вас и децата ви!
попрочетох нещичко от вашите безпокойства и ми се ще да споделя своя опит, като майка на дете на 9 години вече. Клатенето, смученето на пръсти и т.н. са техники на самоуспокояване, които тези деца развиват, защото не са могли да разчитат на друг. Когато не искат да ги приласкаваш, не значи, че са серт, а че наистина НЕ ЗНАЯТ КАК. С много любов и ласки огромната част от проблемите се решават, но не всички. Една малка част от децата развиват така наречения reactive attachment disorder (който може да ми помогне с превода), което накратко значи неспособност да се привързват. Не се обвинявайте, ако имате съмнения по въпроса, търсете помощ от психолог, който Е РАБОТИЛ С ОСИНОВЕНИ ДЕЦА.
Още едно важно нещо е, че много от децата с пост-травматичен стрес (а тези от домовете доста вероятно го имат) показват симптоми, сходни на хиперактивност. Ако лекарят не вземе под внимание историята на детето, може да му лепне етикет хиперактивно, което не е нужно, дори е вредно!
Това, което помогна на мене, беше един съвет от друга майка: не се страхувайте от сълзите на децата си, така си изплакват мъката и се пречистват. Аз се научих да подтискам порива да успокоя и да залъжа детето на всяка цена - ако съм казала 'не' на нещо, забраната си е забрана, признавам колко е трудно да се приеме, гушкам го и чакам да се наплаче, да се навика, да се нарита... За околните беше трудно да гледат, за мене да не говорим (стисках зъби, че и аз плачех с него), но... Веднъж (беше на 3 години) плака повече от 2 часа без прекъсване, бягаше от мене, аз след него, не го оставях сам. После каза: наплаках се, отпусна се в ръцете ми и заспа... Такива епизоди сме имали многократно, все по-кратки, докато стигнахме етап, в който детето почна да казва: плаче ми се, тъжно ми е; поплаче си и му мине... Сега може добре да си назовава чувствата и за възрастта си да ги контролира, стана засмяно и спокойно дете, само аз знам какво ми е струвало...
Дано на някой му помогне моя опит.
Не се корете, с обич много се постига, но не всичко. Нашите деца са преживели много и всеки, който ви казва, че са забравили, или не е искрен с вас, или не знае за какво говори...
Бог да пази вас и децата ви!
ilang-ilang , дори минимален престой в институция се отразява на крехката психика на децата. Едва сега, три месеца след като е у дома Митко започва да осъзнава гушкането като положителна емоция, до сега като че ли ме приемаше като кухненски робот, който се смее.
Калинка64 и аз минах през периода в който бяхме на крачка от диагноза хиперактивност и само нежеланието ми да лача детето по доктори ни спаси от това. Оказа се просто че той с луда скорост се опитва да навакса на впечатления и емоции, да види и пипне всичко. Цялата тази любозвателност, съчетана с новопридобитата физическа енергия от домашно приготвената пълноценна храна - сещате се какво се получи. От друга страна незнанието как да изрази емоциите си и непознаването на емоциите въобще го караше да те тръшка и истерясва нонстоп. Обаче ... това остана в миналото. Така че - спокойствие е една от рецептите /и нерви от стомана
/
Калинка64 и аз минах през периода в който бяхме на крачка от диагноза хиперактивност и само нежеланието ми да лача детето по доктори ни спаси от това. Оказа се просто че той с луда скорост се опитва да навакса на впечатления и емоции, да види и пипне всичко. Цялата тази любозвателност, съчетана с новопридобитата физическа енергия от домашно приготвената пълноценна храна - сещате се какво се получи. От друга страна незнанието как да изрази емоциите си и непознаването на емоциите въобще го караше да те тръшка и истерясва нонстоп. Обаче ... това остана в миналото. Така че - спокойствие е една от рецептите /и нерви от стомана
/
Хайде и аз да питам. С дъщеря ми сме заедно само от месец. Сега е на 2 г. и 7 м. Неописуемо е темпото, с което детето се развива. Като чета из форума как реагират други деца, си мисля, че май ние не се вписваме в този формат. Вярно, че всяко дете е различно, но все-пак... Преди да си дойде у дома, не й бяхме чували гласчето и бяхме свидетели само на една-две плахи усмивки. Просто седеше/стоеше там, където я сложиш и отваряше уста, за да я храниш. На втория ден у дома тя започна да си бръщолеви/пее и от тогава не е млъкнала. В началото нямаше разбираеми думи. Сега речниковият й запас набъбна доста, вече водим диалози. Смее се с глас, целува наред, крещи от възторг при всяка нова емоция. За този кратък период усвои много неща - да тича, да се катери, да пие сама от чаша, да си иска сок, вода, храна, да се храни сама с лъжица, да си мие ръцете, да играе ролеви игри, да мием зъбите...
А сега и проблема - почти няма състояние, в което да е възможно да й обясня нещо сериозно, без да й кресна. Просто когато й говоря спокойно, тя се смее, да не кажа, че се лигави, хили се, опитва се да ме гъделичка, прави смешни физиономии, за да ни разсмее, с една дума - изобщо не ме чува (камо ли да ме разбере). Налага се да я изкарам от това състояние, за да й кажа/обясня нещо сериозно. Опитвах с изчакване, с отвличане на вниманието, с по-настойчив тон и с не знам още какво... Засега работи само скарването
Е да, ама не бива така. Защо трябва да й се карам за това, че се смее!? Обаче иначе не мога изобщо да й обясня, че по улицата минават коли, например и че тя трябва да ме държи за ръка. И други такива неща.
Разбира се, че я гушкаме често. Може би просто си наваксва липсата на изразена любов, но аз съм доста затруднена. А и се чувствам неловко, че толкова често й викам.
Ако някой има подобен проблем, а още по-добре - възможно решение, моля да сподели.
А сега и проблема - почти няма състояние, в което да е възможно да й обясня нещо сериозно, без да й кресна. Просто когато й говоря спокойно, тя се смее, да не кажа, че се лигави, хили се, опитва се да ме гъделичка, прави смешни физиономии, за да ни разсмее, с една дума - изобщо не ме чува (камо ли да ме разбере). Налага се да я изкарам от това състояние, за да й кажа/обясня нещо сериозно. Опитвах с изчакване, с отвличане на вниманието, с по-настойчив тон и с не знам още какво... Засега работи само скарването
Е да, ама не бива така. Защо трябва да й се карам за това, че се смее!? Обаче иначе не мога изобщо да й обясня, че по улицата минават коли, например и че тя трябва да ме държи за ръка. И други такива неща.Разбира се, че я гушкаме често. Може би просто си наваксва липсата на изразена любов, но аз съм доста затруднена. А и се чувствам неловко, че толкова често й викам.
Ако някой има подобен проблем, а още по-добре - възможно решение, моля да сподели.
Ами според мене просто чакай да порасне! Аз не познавам майка, с осиновено дете или не, която да може да обясни нещо на детето си на тази възраст. Дръж я настрана от опасните неща и за останалото не се притеснявай. Какво толкова има да и обясняваш? Радвай се заедно с нея!
Сега сериозно: много е кратко времето още тя да свикне с твоя 'сериозен' тон. Мисля, че повечето деца с времето много добре разбират кога могат да продължат да се лигавят и кога наистина работата става напечена... А тя трябва да се научи, да те опознае. Гушкай си я и се старай с израз на лицето, интонация и т.н. (без да се ядосваш) да покажеш кога нещата са сериозни и кога е игра. И друго - включвай се колкото може повече в играта, играй и ти - играта е работата на малкото дете.
За колите - докъм десет години май трябва да ги държиш за ръка, като гледам...
Бог да ви даде здраве и усмивки.
Сега сериозно: много е кратко времето още тя да свикне с твоя 'сериозен' тон. Мисля, че повечето деца с времето много добре разбират кога могат да продължат да се лигавят и кога наистина работата става напечена... А тя трябва да се научи, да те опознае. Гушкай си я и се старай с израз на лицето, интонация и т.н. (без да се ядосваш) да покажеш кога нещата са сериозни и кога е игра. И друго - включвай се колкото може повече в играта, играй и ти - играта е работата на малкото дете.
За колите - докъм десет години май трябва да ги държиш за ръка, като гледам...
Бог да ви даде здраве и усмивки.