Когато отидох да раждам, направих алергичен шок от упойката. Стисках зъби до момента, в който видях детето си и баща му го пое в ръце. Една единствена мисъл ми се въртеше тогава в главата - след 5 години мъки успяхме и мога сега спокойно да умра тук. В момента, в който видиш детето си, забравяш всичко. А ако знаеш колко по-трудно е да стигнеш до момента със забременяването. Имала съм моменти, в които съм вила от мъка и съм съжалявала, че съм жива... Никога няма да забравя думите на една приятелка, която говореше за това, какво е готова да направи да има дете - събрано в една дума - "всичко". Това ме вдига и изправя на крака, в моментите, в които ми е много тежко, защото знам какво ме чака на края на пътя. Не се чувствам нито смела, нито героиня, просто много много силно искам да имам деца. И съм мечтала за това с години. В това е моята сила.
Съжалявам за емоционалния пост, прекалено съм разстроена тези дни от нещо, пуснато в пресата... Тъжно ми е и болно в какъв свят живеем... Не ми обръщайте внимание...