за първото радиопредаване...

Здравейте приятели..Пиша в тая тема, за да ви разкажа как станах малко по-добра, когато лично се сблъсках с болката и отчаянието и как разширих мирогледа си по същата тази причина. Искам и да ви разкажа за предрасъдъците от едно друго естество и от една малко по-различна гледна точка, когато бях малко момиченце, което нямаше татко, т.е. имаше,но той не се прибираше вечер, не играеше с него, не го питаше дали има нужда от нещо, не го галеше.И децата ме питаха къде е моя татко, а аз си измислях дълги истотии за това как той пътува в чужбина и все в далечни страни, затова винаги го няма у дома, затова децата не го познават.Истината е ,че моя баща беше непоправим женкар и се сваляше с всяка навита жена от квартала, а след време си намери по-сериозна любовница и вече 20 години не съм го виждала. Много съм страдала, много съм плакала, но пораснах и сега съм вече мама.
Когато детето ми беше на няколко месеца разбрах, че има по-различен и по-труден свят от това, което виждах в градинките. Разбрах колко много мъка има, колко самотни майки и дечица се борят за това, което много други приемат за даденост. Попадайки с моя син в клиниката по ДЦП, започнах да гледам на света с други очи и станах малко по-добра. Замислих се колко мъка има по света и колко надежда. За щастие моя малък син не ходи вече на рехабилитация там, но след тези 7 месеца никога няма да съм същата. Знам какво е борба, какво е болка, надежда,отчаяние. Много искам да мога да помагам с усмивката на моето дете на мамите на деца, които минават по нашия труден път. Уча сина си, който сега е на 2 год и 4 месеца, да приема всички деца за свои приятелчета. От времето, което прекарахме в болницата, ми останаха няколко много ценни приятелства. Когато се видим,Бобчо гушка и цунка всички тези приятелчета и толкова малък, им помага като им дава ръчичка за подкрепа или дели с тях играчката си. А аз..Ами аз както вече написах, съм просто по-добра.И се опитвам да преборя предрасъдъците в хората около мен с това, което е в мен.

права си 100%

това, все едно аз съм го писала...от тогава имам една мъка в душата си, която не зная дали някога ще изчезне...истината е, че човек докато не го изпита на свой гръб, никога не може да разбере за какво става въпрос...колкото и да е добронамерен...затова гледам да не съдя твърде строго понякога нетактичните прояви на околните

мисля си, че може предаването да се раздели  условно на 2 части - предразсъдъците към децата с увреждания/освен всичко друго, си мисля, че тук може да влязат и проблемите с намиране на детска градина/
и предразсъдъците на самите родители

Предразсъдъци конкретно към моето дете все още не са проявявани чак толкова много. Той засега ходи в ясла, където дечицата са малки и не разбират, че той с нещо е различен от тях,  а персоналът има опит и се държат съвсем нормално. Близките ни много се радват на успехите на Йоан, но като че ли не искат да се задълбочат в същината на проблема. Не разпитват каква точно е физиологическата причина за глухотата, как му помагат аппаратите, как ще му помогне импланта. Питат само генерални неща - ще чува ли и кога? Сякаш ако научат нещо повече ще разберат, че не всичко е цветя и рози и че е нужен огромен труд и търпение и че животът ни ще е различен от този на повечето хора, и това явно ги плаши. Затова има някаква невидима разделителна линия, която не може току-тъй да бъде прекрачена. Изглежда, че хората (независимо дали близки или - не) не искат да знаят какво им е на децата с увреждания. Те не искат да чуят, че това е нещо, което се случва и че може да се случи и на тях. Мислят, че колкото по-малко знаят, толкова по-далеч е този проблем от тях. Струва ми се, че това е отношението на болшинството хора. Има и такива, които изпитват освен радост, че това ги е подминало, и злоба, че изобщо го има, че го виждат и дори могат да го пипнат, не могат да приемат, че такива неща се случват и че би могло да се случат дори и на тях. Те ще си дръпнат детето да не играе с вашето, което не може да ходи или да говори, не защото е заразно, а защото не искат да приемат факта, че го има. После ще си тръгнат към дома и ще побързат да го забравят - и ще успеят... до следващия път.
И някак естествено се получава родителите да изградят предразсъдъци към повечето хора, защото е трудно да повярваш, че сред всички онези, които се ужасяват от мисълта за дете с увреждане, има и такива, за които тези деца са като всички останали. И само, който е родител на такова дете, знае това със сигурност. Предполагам винаги ще има миг при срещата ни с нови хора, в който ще се чудя как ли ще реагира на моето дете. Моля се този миг да става все по-кратък.

Аз когато видя човек в количка на улицата винаги се усмихвам и мислено поздравявам този човек. От 3 дни мисля как да се изкажа, а сега не ми идват думите... Бях на едно обучение, където играх в "малцинството" и трябваше да се интегрираме в "голямата група" и да преодолеем предразсъдъците им. Това никога не е лесно и си мисля, че инвалидите са в подобно положение. Колкото по-често те имат кураж, смелост и желание за борба и интеграция, толкова лесно ще се преодолеят предразсъдъците. При нас има едно заведение, в което  се правят детски рождени дни и аз често виждам едно момченце в количка да присъства. Сигурна съм, че децата около него ще имат по-нормално разбиране за хората в колички.

Здравейте милички,
Слушам ви в момента
Справяте се страхотно- липсвате ми и се надявам и моето първо предаване да върви така гладко 
ето моето мнение за предразсъдъците- говорих с моя близка точно за това как по- старото поколение се опитват да скрият болното дете и не подозират какви щети нанася това на детето
В Момента съм в Курорт Албена- видях няколко групи с младежи Българи с ментални увреждания, които се движеха в една щастлива група и под грижата на много внимателни хора- има надежда

.....ами...мина предаването
кажете сега как беше и не би бийте много:)))

Искам и писмено да изкажа възмущенито си от Нина, която скри, че е професионален водещ:))) 

да се оправдая - не съм професионален водещ, благодаря за комплимента, но все пак има мами, които работят това, те да кажат къде бъркаме

Тъкмо бях седнала да напиша!

Браво, момичета! Браво, nnnnina!
Всичко беше абсолютно професионално, нямаше и един гаф (или поне аз не забелязах). Разговорът беше съвсем смислен (не че съм си мислела, че няма да е) и вървеше гладко. За водещата - нямам думи! Nnnnina, ама наистина ли ти беше за първи път? Reza, и ти се държа хладнокръвно! Браво! Браво!   Че и музиката ми хареса (особено първата песен на Moloko, която без друго си ми е любима)!
Сега е моментът да се извиня, че не се включих по телефона, ама някак си се притесних  . Но някой от следващите пъти ще гледам да ми мине притеснението и да поговоря с вас в ефир.
Наистина, много ми хареса! Желая ви успех!  

П.С. Ама, наистина! Нали не си мислите, че ви ги говоря просто така, щото се познаваме!

Много съм впечатлена и доволна!
Браво на всички! 
Ето на това му се вика - "Речено-сторено!"
Като ви чух гласовете - чак не можах да повярвам от вълнение , а бях заседнала от 17 часа да слушам...май нещо не бях разбрала и изведнъж, точно си казвах - "...май оттече нещо тая работа - защо ги няма...?!?!?" и...започнааааа...
..."...всички хора са различни..."  "училище от родители за родители..." и т.н. и децата са супер готини с приказките за майките и професията-родител, а репликата: "А това копче за какво е?" - направо е върха!
 
Според мен се получи много добре, казаха се много и важни неща и ако е имало някакви грешки, то моето "невъоръжено"ухо  , не ги долови.
Хммм, Реза, права си за нннина -  тя затова е "логопед под прикритие" - защото всъщност е професионален радиоводещ, както и много други неща... 
Браво момичета, продължавайте все така и на добър час!     

хей, хей, хей
Не заблуждавайте хората моля, само театърът ми е наследство, с радиото се срещем за първи път, то се вижда - л-ках, мънках, ами-ках, въздишах и какво ли още не
ама обещавам да се постарая повече

ето и малко снимков материал:)
http://www.tamnev.com/radioo/radio.htm

мами, не ме бийте не можах да слушам първото предаване
нямаме кьораво радио вкъщи, а нета нещо се счупи, баш когато не трябва
да ни е честито предаването и да му върви по вода   
видях Хени на снимките и така се развълнувах...ние с нея се познаваме отдавна, но бяхме загубили връзка....някой може ли да ми прати някакви нейни координати на лични - майл, телефон, нещо...мерси:)