Благодаря за съпричастието към мойте неволи - на мен ми е смешно наистина, щото имам план А - хващам си багажа и се прибирам при моя си доктор, ама какво правят всички жени, които нямат избор? Т.е. които си живеят в някой малък град и са принудени да понасят лошото отношение на някое самозабравило се "светило" просто защото няма конкуренция? Не ми се мисли направо!
Та от много вайкане вчера, забравих да взема отношение по темата за "разочарованието".
Явно, че никой не е съвършен и идва момент в живота, когато човек върши неща, които и в най-черните си мисли не е предполагал, че ще направи. Какво имам преднвид:
Аз тамън приключих с първото майчинство и реших да се връщам на работа, че се уседях една година (работата ми е свързана с много пътуване, много срещи и присъствие на събития), та висенето в парко ми дойде в повечко
Реших да си търся нова работа, а не да се връщам на предишната, спретнах си CV в стил "царски зет" и се заех с изпълнението на задачата. Купих си нови обувки за сума ти пари, поизлъсках имиджа и зачаках заветния миг да тръгна да се трудя. Кандидатсвах за една позиция-мечта, по-висока от тази, на която съм в момента, страхотна перспектива в мулти-национална компания, много исках да почна там - щеше да е чудно стъпало в кариерата ми. И като се заредиха едни интервюта, месеци наред, накрая като се обадиха да ми предложат мястото, аз вече знаех , че съм бременна. И като им казах, те не ме отрязаха директно, ама 1 месец мислиха как да постъпят, щото много ме искаха, ама просто нямаше как.
И като му ударих един рев и една истерия - месеци наред. Даже и сега като се сетя, ме хваща яд. Аз съм много амбициозна в професионално отношение и тая пропусната перспектива направо ме убива (ше). И ви казвам рев, рев, рев, яд, ужас. А най ме беше яд на всички, които ми казаваха, че работа винаги щяло да има, пък аз не съм оценявала щастието и т.н и т.н.
В същото време ме е яд зверски на себе си, щото първия път чаках 3 години да забременея, ревах, че не става, а сега като стана не е ясно как - аз вместо да съм на 7мото небе от щастие- съм нещастна.
Разказвам подробно каспичанската си драма, защото явно всички имаме своите моменти, с които не се гордеем, но наистина въпреки всичко сме хора и имаме право и на своите малки слабости. То без тях щяхме да сме идеални
За това излияние ме провокира поста на Oska, макар и повода формално да е друг, реакцията ми беше аналогична. И честно казано ми олекна, щото видях, че повредата не е в моя телевизор, а си е една чисто човешка реакция.
И след дъъъългия ферман - Хубав ден ви пожелавам, изпълнен с много приятни емоции!
И хайде баничаря да мята закуската!
ПП С Mayankaсме писали едновременно - мерси, мерси за ранобудния майстор - като гледам днес сме на мекички