Сама... сама...
Задъханият влак
повтаря злобното си предсказание.
От днес нататък - все сама, сама,
останала без нощи и без памет.
Сама... сама... сама до онзи ден,
във който ще застанеш пред
вратата,
от хиляди любови уморен.
И ще попиташ:
"Още ли ме чакаш?"
Таня Пенчева
* * *
Тя
Отива си. Отива си и плаче.
Прегръща те, но все пак си отива.
До прага има още седем крачки -
оттатък е земята на щастливите,
които населяват своя остров
и даже не усещат, че те има,
не те сънуват в юлските си нощи
и нямат кръв по устните от името ти.
Не я целувай - тя ще си отиде,
макар че седем крачки са безкрайност.
На твоя материк е само миналото,
отвъд е все пак някакво начало.
Ключът ще се стопи върху дланта й.
Остава миг - сега ако извикаш,
преди да е прекрачила през прага,
тя няма да си тръгне вече никога...
...със глас на нощна птица е вратата.
Две токчета през улиците пусти
заглъхват. И заплака тишината.
От името й свети кръв по устните ти.
Таня Пенчева
* * *
Ако оплюеш Магдалена
Ако убиеш присмехулник
ще се научиш ли на смях?
Ще се изпразниш ли от грях,
ако охулиш богохулник?
Ако оплюеш Магдалена
ще те зачене ли Мария?
Ако Ахил не те убие
ще оцелее ли Елена?
Ако застреляш непробуден
ще се научиш ли да спиш?
Ако поробиш пеперуда
ще можеш ли да полетиш?...
Елица Мавродинова