За пореден път сядам да пиша до теб. Написала съм ти много, много писма досега, все неизпратени.
Знаеш ли? Снощи сънувах точно това - исках да изпратя писмо до теб. Написах го, залепих го за един балон и излязох навън, за да го пусна да полети към небето, към теб. И...не успях. Спряха ме. Някаква циганка на улицата ме спря. И отново не успях да изпратя думите си до теб. Защо?
А искам да ти кажа толкова неща...
Днес ми е странен ден. Провалиха се някои планове. Някои неща разбрах, че не са това, което съм мислела, че са. Знаеш ли? Ти си моите очи за това, което е вътре в мен. И което ми помага да се разбера по-добре.
Скъпи Майкъл, дай ми сили да превъзмогна гнева, който ме обзема, когато си помисля какво сториха с теб. Дай ми сили да мога да простя. Сигурна съм, че твоето благородно сърце вече го е направило.
Помогни ми да превъзмогна негодуванието, което се надига в мен така често, когато наблюдавам околния свят. Когато виждам околните хора, които май са само "околни", но за съжаление са забравили как да бъдат "хора". И тук нямам предвид само протегнатата за помощ ръка, пуснатият смс, загрижеността. Хората забравиха как да се радват, как да бъдат безгрижни, как да скачат и да танцуват като деца, забравиха да празнуват всеки ден. А всеки един ден Е повод за празнуване. Има ли по-голям дар от живота?
Ти умееш всичко това, миличък. И тъй като си част от мен, аз също няма да го забравя. И няма да негодувам. Достатъчно ми е да си спомня за усмивката ти, за да се разсеят облаците и слънцето да изгрее отново.
Още много неща имам да ти споделя... Но ще ги оставя за следващото писмо. Което, също както и това, отново ще остане неизпратено.