И аз да вдъхна надежда,след загубата на сина ни 05.10.2018 днес се радваме на прекрасна дъщеричка.Година и 2 месеца след това забременях и днес тя е сред нас.Господ ни помогна и е кръстена Елизара.Винаги има надежда,не се отказвайте и бъдете здрави.Нашите ангелчета са на небето и ще пазят братята и сестрите си. Гушкам всяка от вас :*
- Публикувана: 25 окт. 2010, 14:03 ч.
- Последно мнение: 4 дек. 2023, 09:06 ч.
Забременяване след мъртво раждане
Здравейте, момичета,
За съжаление и нашето бебе почина, преди седмица, миналата събота... Бях в 35 седмица.. Прокървих сутринта, тъкмо се оправяхме да отидем да видим голямото ни дете, но вместо това в болницата се оказа, че бебето не е живо и то според тях от няколко дни/седмици. В четвъртък бях на преглед и уж всичко беше наред, тонове видя лекарката, да, бебето малко вървеше, но и първото родих 2260г и сякаш с това се неглижира вниманието, че може да има и проблем. Според недомлъвки от болницата може би се дължи на тромбофилия, в момента трябва да си бия инжекции Фраксипан. И тепърва ще си правя изследвания.
Още не мога да повярвам, че това е истина, цялата ми бременност мина чудесно, както и предишната, нямах миг съмнение, че нещо не е наред с бебето. Усещах движения до последно, местене, не ритници и силни удари. При вас как беше? Не мога да повярвам, че не е било живо дни/седмици наред, възможно ли е? Тепърва чакаме резултатите от аутопсията. Жалко, че толкова време, страх ме е да прочета какво епише,и цялата мъка наново трябва да преживея.
В болницата някак се държах, но като излязох навън, всяка смяна на обстановката ми беше голяма трудност, спомени, мисли...
А за такта и отношението в болницата, нямам думи. Като цяло персоналът и лекарите бяха много мили, упокояваха ме, доколкото могат, но нали знаете как – „Млада си, ще имаш друго дете“, Нали имаш второ, Може би за добро е било.. Освен това на визитация като идваха някои лекари не си бяха прочели, че бебето не е живо и ме питаха безумни въпроси като: „Защо не искате да кърмите“, „Кое е вашето бебе“. Толкова ли е трудно да си проечтат и да се подготвят преди да говориш с родилка, все пак има и такива случаи, за съжаление. Сложиха ме в стая първия денс майка с бебе.. Мислех, че няма да го понеса, но се оказа, че успях, първите дни в болницата бях не толкова чувствителна сякаш.. Абе има толкова да се желае за отношението, четох че по един проект „Макове за Мери“ са направили обучени еи наръчник за работа с жени, преживели загуба, има и книжка за по-големи братя/сестри „Сестра ми Мая на небето“, но май е изчерпана.
Първата ми мисъл беше, че няма да си причиня следваща бременност, която неминуемо ще е свързана освен с някакъв страх, който никога не бях изпитвала, най-вероятно и с някакво лечение... Но четейки ви и мислейки си, стига всичко да е наред и възможно, без крайности, най-вероятно след време и ние ще искаме да опитаме за ново бебе.
Четейки десетки статии за майки, минали през този път, отчитам че и на татковците не им е леко, трябва да са силни, да се държат, заради нас. Благодарна съм на моя мъж, че ми е упора, че се опитва да ме разведри, излизаме уикендите на разходки, безцелни, нанякъде. И това помага, да излезеш от вкъщи. Да видиш, че светът е все така хубав и не сив, да се радваш на малките неща, да се усмихнеш дори. Големият ни син (на 8г е), като си помисля, как говореше за сестра му.. но децата за щастие не страдат така. Поговорихме се, беше му интересно как е станало, разпитва и го прие, надявам се.
Не ми се говори с никого за това, мога само да пиша, поне засега. Всеки е различен, мои приятели искат да се видим, имам близки две, които са го преживели, след това имат още 2-3 деца, така че се надявам при всички ни, този кошмар да отмине, да се успокоим, и ясно, няма да забравим, но тъгата да не е така всепоглъщаща.
За съжаление и нашето бебе почина, преди седмица, миналата събота... Бях в 35 седмица.. Прокървих сутринта, тъкмо се оправяхме да отидем да видим голямото ни дете, но вместо това в болницата се оказа, че бебето не е живо и то според тях от няколко дни/седмици. В четвъртък бях на преглед и уж всичко беше наред, тонове видя лекарката, да, бебето малко вървеше, но и първото родих 2260г и сякаш с това се неглижира вниманието, че може да има и проблем. Според недомлъвки от болницата може би се дължи на тромбофилия, в момента трябва да си бия инжекции Фраксипан. И тепърва ще си правя изследвания.
Още не мога да повярвам, че това е истина, цялата ми бременност мина чудесно, както и предишната, нямах миг съмнение, че нещо не е наред с бебето. Усещах движения до последно, местене, не ритници и силни удари. При вас как беше? Не мога да повярвам, че не е било живо дни/седмици наред, възможно ли е? Тепърва чакаме резултатите от аутопсията. Жалко, че толкова време, страх ме е да прочета какво епише,и цялата мъка наново трябва да преживея.
В болницата някак се държах, но като излязох навън, всяка смяна на обстановката ми беше голяма трудност, спомени, мисли...
А за такта и отношението в болницата, нямам думи. Като цяло персоналът и лекарите бяха много мили, упокояваха ме, доколкото могат, но нали знаете как – „Млада си, ще имаш друго дете“, Нали имаш второ, Може би за добро е било.. Освен това на визитация като идваха някои лекари не си бяха прочели, че бебето не е живо и ме питаха безумни въпроси като: „Защо не искате да кърмите“, „Кое е вашето бебе“. Толкова ли е трудно да си проечтат и да се подготвят преди да говориш с родилка, все пак има и такива случаи, за съжаление. Сложиха ме в стая първия денс майка с бебе.. Мислех, че няма да го понеса, но се оказа, че успях, първите дни в болницата бях не толкова чувствителна сякаш.. Абе има толкова да се желае за отношението, четох че по един проект „Макове за Мери“ са направили обучени еи наръчник за работа с жени, преживели загуба, има и книжка за по-големи братя/сестри „Сестра ми Мая на небето“, но май е изчерпана.
Първата ми мисъл беше, че няма да си причиня следваща бременност, която неминуемо ще е свързана освен с някакъв страх, който никога не бях изпитвала, най-вероятно и с някакво лечение... Но четейки ви и мислейки си, стига всичко да е наред и възможно, без крайности, най-вероятно след време и ние ще искаме да опитаме за ново бебе.
Четейки десетки статии за майки, минали през този път, отчитам че и на татковците не им е леко, трябва да са силни, да се държат, заради нас. Благодарна съм на моя мъж, че ми е упора, че се опитва да ме разведри, излизаме уикендите на разходки, безцелни, нанякъде. И това помага, да излезеш от вкъщи. Да видиш, че светът е все така хубав и не сив, да се радваш на малките неща, да се усмихнеш дори. Големият ни син (на 8г е), като си помисля, как говореше за сестра му.. но децата за щастие не страдат така. Поговорихме се, беше му интересно как е станало, разпитва и го прие, надявам се.
Не ми се говори с никого за това, мога само да пиша, поне засега. Всеки е различен, мои приятели искат да се видим, имам близки две, които са го преживели, след това имат още 2-3 деца, така че се надявам при всички ни, този кошмар да отмине, да се успокоим, и ясно, няма да забравим, но тъгата да не е така всепоглъщаща.
Здравей, Маита!
Сърцето ме боли да те чета, защото всичко, което описваш, ми се случи и на мен преди 3 години. Загубих второто ни бебе момиченце в 36 седмица без никакви предварителни симптоми. Просто спря да се движи един ден. В болницата развиваха всякакви теории и накрая решиха, че е заради тромбофилия, макар и не категорично. Молех се да е това, защото има терапия. Лекарите се държаха сравнително добре, но пак имаше изцепки както при тебе с кърменето и къде е бебето. Преживява се някакси нетактичността на хората. Писала съм назад много...
Все още ви е много прясно преживяването, дайте си време, защото това е много тежък удар за семейството, който не може лесно да се преживее. Направете си изследвания, каквито решите, че ще трябват. Аз имах неприятни усложнения след това секцио и ми правиха хистероскопия, не беше много ясно как ще стоят нещата при една следваща евентуална бременност. Бях и на 39 тогава, беше много тежко да мисля, че вероятно няма да имам шанс за още едно дете. В личен план изчистих всякакви дразнители и си смених работата 2 пъти. Станах като камък, оттогава не мога да понасям тривиалните проблеми на хората.
Накрая искам да ти вдъхна и кураж - пред 8 месеца ни се роди живо и здраво третото дете. Бременността беше много трудна психически, голям страх брах и разбираемо. Честно казано не мислех, че съм толкова силна, че да издържа това напрежение. Човек не знае на какво е способен.
Желая ти много сили и кураж. Поставяй си цели и ги преследвай една по една, дай си време - не лекува времето, но дава възможност да осмислиш нещата и да ги приемеш, за да заживееш с тях. Не минава и ден без да се сетя за второто си дете, то съществува само за мен. Вярвам, че това е нормално. Късмет!
Сърцето ме боли да те чета, защото всичко, което описваш, ми се случи и на мен преди 3 години. Загубих второто ни бебе момиченце в 36 седмица без никакви предварителни симптоми. Просто спря да се движи един ден. В болницата развиваха всякакви теории и накрая решиха, че е заради тромбофилия, макар и не категорично. Молех се да е това, защото има терапия. Лекарите се държаха сравнително добре, но пак имаше изцепки както при тебе с кърменето и къде е бебето. Преживява се някакси нетактичността на хората. Писала съм назад много...
Все още ви е много прясно преживяването, дайте си време, защото това е много тежък удар за семейството, който не може лесно да се преживее. Направете си изследвания, каквито решите, че ще трябват. Аз имах неприятни усложнения след това секцио и ми правиха хистероскопия, не беше много ясно как ще стоят нещата при една следваща евентуална бременност. Бях и на 39 тогава, беше много тежко да мисля, че вероятно няма да имам шанс за още едно дете. В личен план изчистих всякакви дразнители и си смених работата 2 пъти. Станах като камък, оттогава не мога да понасям тривиалните проблеми на хората.
Накрая искам да ти вдъхна и кураж - пред 8 месеца ни се роди живо и здраво третото дете. Бременността беше много трудна психически, голям страх брах и разбираемо. Честно казано не мислех, че съм толкова силна, че да издържа това напрежение. Човек не знае на какво е способен.
Желая ти много сили и кураж. Поставяй си цели и ги преследвай една по една, дай си време - не лекува времето, но дава възможност да осмислиш нещата и да ги приемеш, за да заживееш с тях. Не минава и ден без да се сетя за второто си дете, то съществува само за мен. Вярвам, че това е нормално. Късмет!
След нашата загуба 2018 на така мечтаното ми момченце,бях отчаяна от живота.Но не се отказахме.И аз исках второ дете и то дойде.Тази година февруари се роди второто ни момиченце-диво,щуро,лукаво...като за момче:laughing: Не се отчайвайте,няма да забравите никога и болката не изчезва..но се хващаме като удавници за живота и по-големите ни деца,късметлии сме,някой и толкова си нямат.През тази ми последна бременност се молех всеки ден на Богоридичка и на ангелчето ми горе на небето да пазят сестра му,и стана,чудото стана.Благодаря на Господ за всичко,през което преминах,така е трябвало да се случи.Откриха ми тромбофилия и бях на терапия през цялата бременност до края.Не бе лесно,постоянно мислех глупости и страха не ме напускаше..Най-страшното бе,че можеше пак да се сгромолясат нещата,ако не бях в болница доста преди датата за секцио...Тоновете пак се загубиха,но ги хванахме на сутрешен преглед.А предният път и аз като вас,не знам колко дни не е дишало бебче..Не се отказвайте..Плачете,тъгувайте си,всичко е нормално.Мъката е огромна.Аз не понасях да гледам бебешки колички.Полудявах,защо аз нямам.На работа ми честитяха поне 6 месеца клиенти и аз все обяснявах и пак,и пак,и ме болеше..Сега се наслаждавам на прекрасното ми слънчице и живота е друг-хубав!Целувки за вас и бъдете силна!
Здравейте, Ангелски майки.Ние загубихме нашето бебенце на 5.04.2020 в края на осмия месец. Престанах да го усещам,отидохме в болницата и ми казаха най-страшното,че бебенцето ни няма пулс.Не мога да кажа какво точно изпитах в този момент,защото мисля,че изпаднах в шок.Три седмици преди това бях изгубила майка си и бебето беше за мен смисъла и причината да се държа и да не изпадна в тотално отчаяние.Единственото,което разбрах в болницата беше,че трябва да раждам нормално,защото секциото криело риск за моя живот.Само изхрипах-"За кое?Какъв живот!?!?." От там нататък всичко ми беше като филм.Приеха ме,заедно със съпруга ми в пика на карантината.(За този жест съм много благодарна на болницата, в която бях.)Сложиха ми хапче да предизвикат раждането и всичко се случи в рамките на три часа,дори нямаше време за упойка.Сигурно мама отгоре ми е помогнала, поне за това да не се мъча.Мъжът ми беше плътно до мен,дори и по време на раждането,не знам как бих се справила без него в този момент.Аз все още не осъзнавах какво се е случило.
Цялата ми бременност беше безпроблемна,момченцето ни се развиваше повече от чудесно,дори беше по-едричко за седмиците,в които трябваше да е.Изследванията ми бяха много добри,въобще нищо не ми даваше поводи за съмнение,че може да се случи такова нещо.След като почина мама,ходихме и на преглед за да видим бебчето дали всичко е наред.Говорихме с лекаря ми,дали това може да даде някакво отражение,но има жени,които изживяват големи нещастия по-време на своята бременност и въпреки това раждат живи и здрави дечица, така че не съм си и помисляла,че мога да го загубя.
Предположението беше за евентуална тромбофилия или някаква инфекция.Тогава не направих тези изследвания,защото нямах сили за това.Сега ще ги правя всичките,преди да подновим опитите.Тогава исках сякаш да забравя,че се е случило,да се откъсна,но това никога не се забравя,та аз знаех всяка негова черта, носленце ,ръчички, устичка от снимките на ехографа,които съм гледала безброй пъти.Обичах го,чувствах го,говорех му постоянно и го галех.Той е моето момченце и винаги ще е моето първо бебенце.
Всички бяха до мен,получих огромна подкрепа и любов.С моя мъж си обещахме едно лято,в което да пътуваме,да се успокоим,взехме си каравана и се отдадохме само един на друг,аз и без това не можех да се срещам с много хора и също започнах да усещам леки паник атаки.Поради тази причина тръгнах и на психолог,който наистина много ми помога.
Но нещото,което истински ми помогна,бяхте вие и тази група.По принцип не чета много форуми и не пиша въобще.Но няма да забравя нощта в болницата,след загубата на бебенцето ми.Може би тогава започнах да осъзнавам какво се случва и понеже въобще не знаех,че може да загубиш бебе малко преди да се роди,започнах да търся в интернет причини за това нещо и така попаднах на тази група.Изчетох я цялата на един дъх, препрочитах я в следващите дни,плаках и за вас и за себе си,но ми вдъхнахте такъв кураж и светлина.Тази група е светъл лъч за всички нас,които претърпяваме това нещастие,но въпреки това съумяваме да се съвземем и да продължим напред в името на най-голямата мечта-ДА ИМАМЕ ДЕЧИЦА.
Цялата ми бременност беше безпроблемна,момченцето ни се развиваше повече от чудесно,дори беше по-едричко за седмиците,в които трябваше да е.Изследванията ми бяха много добри,въобще нищо не ми даваше поводи за съмнение,че може да се случи такова нещо.След като почина мама,ходихме и на преглед за да видим бебчето дали всичко е наред.Говорихме с лекаря ми,дали това може да даде някакво отражение,но има жени,които изживяват големи нещастия по-време на своята бременност и въпреки това раждат живи и здрави дечица, така че не съм си и помисляла,че мога да го загубя.
Предположението беше за евентуална тромбофилия или някаква инфекция.Тогава не направих тези изследвания,защото нямах сили за това.Сега ще ги правя всичките,преди да подновим опитите.Тогава исках сякаш да забравя,че се е случило,да се откъсна,но това никога не се забравя,та аз знаех всяка негова черта, носленце ,ръчички, устичка от снимките на ехографа,които съм гледала безброй пъти.Обичах го,чувствах го,говорех му постоянно и го галех.Той е моето момченце и винаги ще е моето първо бебенце.
Всички бяха до мен,получих огромна подкрепа и любов.С моя мъж си обещахме едно лято,в което да пътуваме,да се успокоим,взехме си каравана и се отдадохме само един на друг,аз и без това не можех да се срещам с много хора и също започнах да усещам леки паник атаки.Поради тази причина тръгнах и на психолог,който наистина много ми помога.
Но нещото,което истински ми помогна,бяхте вие и тази група.По принцип не чета много форуми и не пиша въобще.Но няма да забравя нощта в болницата,след загубата на бебенцето ми.Може би тогава започнах да осъзнавам какво се случва и понеже въобще не знаех,че може да загубиш бебе малко преди да се роди,започнах да търся в интернет причини за това нещо и така попаднах на тази група.Изчетох я цялата на един дъх, препрочитах я в следващите дни,плаках и за вас и за себе си,но ми вдъхнахте такъв кураж и светлина.Тази група е светъл лъч за всички нас,които претърпяваме това нещастие,но въпреки това съумяваме да се съвземем и да продължим напред в името на най-голямата мечта-ДА ИМАМЕ ДЕЧИЦА.
pireli, съжалявам че и вие се преживели този ужас и то толкова скоро след друга тежка загуба. Надявам се скоро с нови сили да продължите напред и следващия път да имате успех!
bori_nik_, благодаря че сподели тази прекрасна новина за да дадеш кураж на всички ни! Да сте много здрави и щастливи!
bori_nik_, благодаря че сподели тази прекрасна новина за да дадеш кураж на всички ни! Да сте много здрави и щастливи!
Пирели, трогна ме историята ти...върна ме във времето, когато аз изпитах същото преди 8 години. Време, което ще бъде белязано за цял живот от всяка една от нас, пишеща в тази тема...уви. Време, което те поставя в дъното на най- чераната дупка, време, в което радостта липсва, живота е на заден план.
Но...идва и момента, когато отново си вдигаш главата! Бавно се изправяш, вземаш се в ръце, проплъзват се усмивки от време на време по лицето, докато в един момент не видиш отново теста с две черти! Ето този момент пожелавам от все сърце на всяка една от вас! И като че ли тази загуба те кара да искаш още и още деца, за да запълниш по някакъв начин празнотата в сърцето си! Поне така беше с мен.
Не губете надежда, този неописуем миг настъпва рано или късно и всяка майка ще изпита това щастие да държи и да усеща бебешкия аромат в ръцете си! Вярвайте!
Но...идва и момента, когато отново си вдигаш главата! Бавно се изправяш, вземаш се в ръце, проплъзват се усмивки от време на време по лицето, докато в един момент не видиш отново теста с две черти! Ето този момент пожелавам от все сърце на всяка една от вас! И като че ли тази загуба те кара да искаш още и още деца, за да запълниш по някакъв начин празнотата в сърцето си! Поне така беше с мен.
Не губете надежда, този неописуем миг настъпва рано или късно и всяка майка ще изпита това щастие да държи и да усеща бебешкия аромат в ръцете си! Вярвайте!
Пирели, знам през какво преминаваш. Няма да те съжалявам, защото ти не се нуждаеш от това, а се нуждаеш от кураж. Ще се опитам да ти дам съвет или пък някакво успокоение. Прочела си моята история малко по-назад в темата, затова няма да влизам в детайли, а с две-три думи ще се опитам да ти разкажа. 30 април 2019, 20:20ч родих мъртво момченцето си, седмица, преди да вляза в 9ти месец. Нямах обяснение, нито пък лекарите ми даваха такова. Беше ми много, много трудно. Бях разрушена. Не знаех за какво съм жива. С много помощ и подкрепа от моите близки и приятели успявах постепенно да си стъпя на краката. След това започнах да ровя защо ми се е случило това. Каква е причината!? И така, плачейки и "превеждайки" всеки медицински термин написан в аутопсията, защото лекарите не искаха да ги "разшифроват", стигнах до една група тук "тромбофилия и бременност". Направих изследвания, отидох при доц. Русев, после при проф. Паскалева и накрая при доц. Конова. Оказах се с 6 нискорискови мутации, антифосфолипидни антитела, дефицит на витамини и още не помня колко неща. 1 година и 3 месеца след като го родих, съм отново бременна. След като следвах терапия преди да забременея и сега, когато вече съм бременна също. Надавам се, да откриеш причината за този ужас, който си преживяла. Знам, че всички ние ще гушнем бебетата си отново! Вярвам в това!!! Дай си колкото време ти е необходимо, за да се съвземеш. Никога няма да го преживеем или да спре да ни боли, но с времето се научаваш как да живееш с болката. На мен лично много ми помага като говоря за него и бременността си. Говоря за това, което ми се случи постоянно, което вкарва малко смут в хората, дори сега в една от групите за бременни, в които съм, не им става приятно и мислят, че не е там мястото да говоря за това, но аз пък смятам, че за тези неща трябва да се говори. Защото не сме сами и не сме единствени! Във ФБ също има група - тромбофилия и бременност. В нея има много момичета със съдба като нашата и са много полезни с избора на лекари и изследвания. Пожелавам ти бързо да се събереш, и както вече казах, да откриеш причината! ❤
Здравейте, Ангелски майки.Ние загубихме нашето бебенце на 5.04.2020 в края на осмия месец. Престанах да го усещам,отидохме в болницата и ми казаха най-страшното,че бебенцето ни няма пулс.Не мога да кажа какво точно изпитах в този момент,защото мисля,че изпаднах в шок.Три седмици преди това бях изгубила майка си и бебето беше за мен смисъла и причината да се държа и да не изпадна в тотално отчаяние.Единственото,което разбрах в болницата беше,че трябва да раждам нормално,защото секциото криело риск за моя живот.Само изхрипах-"За кое?Какъв живот!?!?." От там нататък всичко ми беше като филм.Приеха ме,заедно със съпруга ми в пика на карантината.(За този жест съм много благодарна на болницата, в която бях.)Сложиха ми хапче да предизвикат раждането и всичко се случи в рамките на три часа,дори нямаше време за упойка.Сигурно мама отгоре ми е помогнала, поне за това да не се мъча.Мъжът ми беше плътно до мен,дори и по време на раждането,не знам как бих се справила без него в този момент.Аз все още не осъзнавах какво се е случило.
Цялата ми бременност беше безпроблемна,момченцето ни се развиваше повече от чудесно,дори беше по-едричко за седмиците,в които трябваше да е.Изследванията ми бяха много добри,въобще нищо не ми даваше поводи за съмнение,че може да се случи такова нещо.След като почина мама,ходихме и на преглед за да видим бебчето дали всичко е наред.Говорихме с лекаря ми,дали това може да даде някакво отражение,но има жени,които изживяват големи нещастия по-време на своята бременност и въпреки това раждат живи и здрави дечица, така че не съм си и помисляла,че мога да го загубя.
Предположението беше за евентуална тромбофилия или някаква инфекция.Тогава не направих тези изследвания,защото нямах сили за това.Сега ще ги правя всичките,преди да подновим опитите.Тогава исках сякаш да забравя,че се е случило,да се откъсна,но това никога не се забравя,та аз знаех всяка негова черта, носленце ,ръчички, устичка от снимките на ехографа,които съм гледала безброй пъти.Обичах го,чувствах го,говорех му постоянно и го галех.Той е моето момченце и винаги ще е моето първо бебенце.
Всички бяха до мен,получих огромна подкрепа и любов.С моя мъж си обещахме едно лято,в което да пътуваме,да се успокоим,взехме си каравана и се отдадохме само един на друг,аз и без това не можех да се срещам с много хора и също започнах да усещам леки паник атаки.Поради тази причина тръгнах и на психолог,който наистина много ми помога.
Но нещото,което истински ми помогна,бяхте вие и тази група.По принцип не чета много форуми и не пиша въобще.Но няма да забравя нощта в болницата,след загубата на бебенцето ми.Може би тогава започнах да осъзнавам какво се случва и понеже въобще не знаех,че може да загубиш бебе малко преди да се роди,започнах да търся в интернет причини за това нещо и така попаднах на тази група.Изчетох я цялата на един дъх, препрочитах я в следващите дни,плаках и за вас и за себе си,но ми вдъхнахте такъв кураж и светлина.Тази група е светъл лъч за всички нас,които претърпяваме това нещастие,но въпреки това съумяваме да се съвземем и да продължим напред в името на най-голямата мечта-ДА ИМАМЕ ДЕЧИЦА.
Цялата ми бременност беше безпроблемна,момченцето ни се развиваше повече от чудесно,дори беше по-едричко за седмиците,в които трябваше да е.Изследванията ми бяха много добри,въобще нищо не ми даваше поводи за съмнение,че може да се случи такова нещо.След като почина мама,ходихме и на преглед за да видим бебчето дали всичко е наред.Говорихме с лекаря ми,дали това може да даде някакво отражение,но има жени,които изживяват големи нещастия по-време на своята бременност и въпреки това раждат живи и здрави дечица, така че не съм си и помисляла,че мога да го загубя.
Предположението беше за евентуална тромбофилия или някаква инфекция.Тогава не направих тези изследвания,защото нямах сили за това.Сега ще ги правя всичките,преди да подновим опитите.Тогава исках сякаш да забравя,че се е случило,да се откъсна,но това никога не се забравя,та аз знаех всяка негова черта, носленце ,ръчички, устичка от снимките на ехографа,които съм гледала безброй пъти.Обичах го,чувствах го,говорех му постоянно и го галех.Той е моето момченце и винаги ще е моето първо бебенце.
Всички бяха до мен,получих огромна подкрепа и любов.С моя мъж си обещахме едно лято,в което да пътуваме,да се успокоим,взехме си каравана и се отдадохме само един на друг,аз и без това не можех да се срещам с много хора и също започнах да усещам леки паник атаки.Поради тази причина тръгнах и на психолог,който наистина много ми помога.
Но нещото,което истински ми помогна,бяхте вие и тази група.По принцип не чета много форуми и не пиша въобще.Но няма да забравя нощта в болницата,след загубата на бебенцето ми.Може би тогава започнах да осъзнавам какво се случва и понеже въобще не знаех,че може да загубиш бебе малко преди да се роди,започнах да търся в интернет причини за това нещо и така попаднах на тази група.Изчетох я цялата на един дъх, препрочитах я в следващите дни,плаках и за вас и за себе си,но ми вдъхнахте такъв кураж и светлина.Тази група е светъл лъч за всички нас,които претърпяваме това нещастие,но въпреки това съумяваме да се съвземем и да продължим напред в името на най-голямата мечта-ДА ИМАМЕ ДЕЧИЦА.
Благодаря ви за милите думи.Подкрепата и съветите ви са ми много ценни, защото само ние разбираме какво чувства всяка една от нас.Болката е голяма.И двете ми загуби в рамките на един месец са жестоки.Мисля,че единствената причина да не полудея и изпадна в някакво саморазрушаващо състояние беше силата на желанието ми да бъда майка и мисълта, че ако аз не се стегна по някакъв начин,няма да имам шанс това да се случи.Само това ме държеше и подкрепата на близките ми.Сега си давам още време и работим усилено с психолога да гоним всички черни мисли и падания в дупки.Пожелавам и на вас и на себе си да сбъдваме майчинските си мечти и надежди и да бъдем здрави,както ние,така и любимите ни хора. 
Стискай зъби, Пирели! С болката се живее - не минава и ден, без да мисля за изгубеното си дете. Приела съм, че така ще е до края на живота.
Почти няма случай след такава загуба да няма живо и здраво родено детенце, така че не се отчайвай. Прегръщам те!
Почти няма случай след такава загуба да няма живо и здраво родено детенце, така че не се отчайвай. Прегръщам те!
Здравейте, в последната седмица загубих баща си и бебето си в 21 г.с. След 18 г.с. се откри проблем, бебето се разболя внезапно. До тогава всичко вървеше много добре. Откриха киста на черния дроб на малчо, след куп изследвания и неизяснена причина за случващото се, бебето получи сърдечна недостатъчност. Предприехме прекъсване на бремеността. Родих нормално бебенцето, което не беше вече живо. Само 350 гр, 24 см. Не живеем в България. Изпратиха го за аутопсия. Не го видях, защото не успях да събера сили, бях толкова ужасена и изплашена от случващото се, но в болницата бяха много мили, направили снимки и отпечатъци от ръчички и краченца, бяха се погрижили за него. Много ми е мъчно, душата ме боли, а сълзите сякаш не спират. Чувствам се сякаш част от мен си замина заедно с него и нищо не е в състояние да ме утеши. Имам две деца, близнаци. Скоро ще станат на 6 г. Те са инвитро, много чакани и желани след куп проблеми и изпитания. Беше останало едно замразено ембрионче, което пазихме. Преди две години си го прибрах, но не се получи. Не го приех тежко. Мина година и половина, в която исках дете, не на всяка цена, бях щастлива и с двете, които вече имам. Все си казвах, само ако ще е здраво и няма да имам проблеми с бременността. Дойде някак неочаквано, когато смятах, че не е възможно, като дар от Бога, в момент, в който разбрах и тежката диагноза на баща ми, рак 4 стадий. Малкото ми момченце почина в деня на погребението на баща ми, а трябваше да се роди около неговия рожден ден. Сега знам, че са заедно на едно по-добро място и че трябва да се стегна заради близките си и заради себе си, но е изключително трудно. Цялото ми семейство и приятели много ме подкрепят. Споделям и говоря непрекъснато за това, но и това не помага. Някои ще кажат, поне имаш деца. Така е, изключително съм благодарна за тях, но не ме утешават и не могат да заместят другото дете. Преди да забременея сърцето ми беше пълно, но след това му заделих едно специално място, което сега е празно, като рана. Зная и че едно ново дете, няма да замести изгубеното, но ще ми даде надежда, че щастието би могло да се завърне. Само, че съм на 37 г и винаги много трудно съм стигала до бременност, така, че е възможно и никога да не се случи отново. Изчетох цялата тема два пъти за последния месец, в който чаках неизбежното. Плаках с всяка от вас и се радвах. Зная, че само вие бихте разбрали мъката ми.