Моята радост моята мъка

Лягам затварям очи и си повтарям че това е само лош сън,но когато си отворя отново очите виждам че това е животът ми.
Всяка сутрин се будя стъпвам на пода а сълзите се стичат сами по лицето ми,деня минава все така с тъга дори прикрита от мен, вечерта настъпва и лягам затварям очи а сълзите продължават да се ронят.
Надявах се че със всеки изминал ден тежеста и мъката която е в мен ще намалява,но не, става все по трудно.
Реших да споделя с вас майчици които знаете най добре какво е радост и мъка.
Майка съм на две деца,на момченце на 8 години което ме е дарило с най безценното на този свят, да расте здраво и весело до мен,да споделя щастието си,да ми е приятел......
и моята малка душичка която е на 4 месеца,моята голяма любов.....

На Великден на този свят празник дойде и моята най-голяма мъка.
На този ден се роди моята дъщеричка толкова искана и чакана от мен.
Минала по този път вече веднъж, знам че по прекрасно нещо от това да вземеш в обятията си малкото създание,да го прегърнеш силно, да го целунеш и да усетиш миризмата му,няма на този свят.Да сте само ти и то и нищо друго да не съществува в този миг.
Лежа на масата и виждам лицата с маските и единственото нещо което чувам е моя глас който постояно повтаря "Моля те Господи моля те Дево Мария всичко да е на ред"Най дългите минути в моя живот.Сълзите се стичаха,стисках зъби и се молех мислех само за нея и в този миг чух лекарката "ииихх истински възел"питах добре ли е добре ли е, а отговора беше "Не е добре"стиснах зъби и продължих да се моля.Чух как зад мен някой изхлипа този някой беше моето малко момиченце.Показаха ми я за секунда и я отведаха,не спирах да се моля.Докто си говореха лекарите  аз не ги чувах мисълта ми беше в това немощтно хлипане.Дойдоха моите близки а аз цялата треперя не смея да попитам как е.....жива ли е.....здрава ли е.....мълча и треперя,Чувам глас който ми казва добре е всичко ще е на ред розова е ще се оправи.Преместиха я в друга болница далече от мен цяла нощ мисли всякакви в главата ми минават, безсилна не мога да стана немога да съм до нея и сълзите продължават да се ронят....
Тези няколко дена аз гледах моята дъщеричка на снимка.
Телефонът ми звъни и гласа на моята единствена подкрепа гласа на моя мъж ми казва
"детенце е много зле цял ден се борят за живота му" в този миг рухнах плаках,виках.....
Оцеля и в този ден миличката ми тя.Видях я на 4-ят ден в състояние в което на никой не пожелавам да си види детето така.Докоснах я по мъничката и ръчичка и тук започна Моята радост моята мъка.
Вече 4 месеца това малко човече се бори за живота си.
А аз и моят мъж преобърнах ме света да търсим възможност да и помогнем да си я вземеме в къщи,да се грижиме за нея.

Радоста че е жива  стои някак си в мъгла от мъка че тя моята мъничка дъщеричка е толкова увредена че нямя доктор който да ми даде поне малко надежда че тя ще оцелее.
Мъката че малкото ми слънчице се бори самичка там в болницата,мъката ми че  я прегръщам за по малко и от час на ден,мъката че тя се мъчи ме убива всеки ден по малко.

И въпреки че всички са до мен и ме подкрепят аз се чуствам някак си сама и неразбрана и само мига в който аз прегърна моята Лора тогава не съм сама,тогава нейните малки очички ми говорят,тогава нейните малки ръчички ме топлят и това че може да дойде ден в който няма да мога да я прегръщам и целувам да я милвам и докосвам ме сасипва,сасипва ме ........

...и идва вечер и си лягам а сълзите ми не спират........