- Публикувана: 21 септ. 2013, 18:38 ч.
- Последно мнение: 11 апр. 2014, 21:29 ч.
Long live the King! STEPHEN KING ! - Кралска 10 част
щяхме да си остареем четейки. 
С най - голямо удоволствие.
Ако трябваше да остарея, четейки точно "Сблъсък" през цялото време, по-добре щеше да е да си умра млада 
По принцип книгите на Кинг, не точно за "Сблъсък" В момента чета за енти пък "Дългата разходка",разкошотия.
Ако трябваше да остарея, четейки точно "Сблъсък" през цялото време, по-добре щеше да е да си умра млада
По принцип книгите на Кинг, не точно за "Сблъсък" В момента чета за енти пък "Дългата разходка",разкошотия.
И аз я четох наскоро, наистина разкошна
Всъщност финалът е много спорен, защото не е написано директно какво се случва. Завоалирано е нарочно (според мен) и Кинг оставя на читателя да прецени как точно приключва историята.
Внимание!!! Спойлерът разкрива финалът на "Дългата разходка"!!!
Внимание!!! Спойлерът разкрива финалът на "Дългата разходка"!!!
Скрит текст:
Финалът на книгата:
По моята трактовка, черната фигура е Смъртта.
Скрит текст:
Гарати пристъпи встрани. Не беше сам. Отпред, съвсем наблизо, отново се бе появила черната фигура, тя му махаше с ръка и го зовеше да я последва. Той познаваше тази фигура. Ако се приближи още малко, ще успее да зърне чертите на лицето. Кой ли бе другият противник? Дали не беше Баркович? Коли Паркър? Пърси как-му-беше-името? Кой беше това?
— ГАРАТИ! — ревеше неистово тълпата. — ГАРАТИ, ГАРАТИ, ГАРАТИ!
Дали не беше Скрам? Грибъл? Дейвидсън?
Една ръка се отпусна на рамото му. Гарати я отблъсна нетърпеливо. Черната фигура го зовеше, зовеше го в дъжда, зовеше го да продължи да върви, да продължи да играе. Време беше да започнат. Още толкова много път ги чакаше.
Гарати вдигна ръце напред, сякаш просеше подаяние, и с невиждащ взор се отправи към черната фигура.
И когато ръката отново го докосна по рамото, той намери неизвестно откъде сили и се затича.
— ГАРАТИ! — ревеше неистово тълпата. — ГАРАТИ, ГАРАТИ, ГАРАТИ!
Дали не беше Скрам? Грибъл? Дейвидсън?
Една ръка се отпусна на рамото му. Гарати я отблъсна нетърпеливо. Черната фигура го зовеше, зовеше го в дъжда, зовеше го да продължи да върви, да продължи да играе. Време беше да започнат. Още толкова много път ги чакаше.
Гарати вдигна ръце напред, сякаш просеше подаяние, и с невиждащ взор се отправи към черната фигура.
И когато ръката отново го докосна по рамото, той намери неизвестно откъде сили и се затича.
По моята трактовка, черната фигура е Смъртта.
....Само дето съм руса и нещо не можах да схвана какво ше да рече туй 
Скрит текст:
...демек оживява, обаче получава психически травми ли?!?
Скрит текст:
Въпрос на интерпретация, финалът е кралски. 
Или се отправя на вечната си разходка, или оживява, оставайки в една по-различна реалност. Аз още докато я четях отхвърлих варианта за смъртта
Или се отправя на вечната си разходка, или оживява, оставайки в една по-различна реалност. Аз още докато я четях отхвърлих варианта за смъртта
Благодаря ви много, момичета! Малко ми просветна. Мислех, че грешката е в мен и нещо не разбирам, а то какво било.... 
Моята интерпретация: (който не е чел книгата, да не отваря скрития текст!)
Моята интерпретация: (който не е чел книгата, да не отваря скрития текст!)
Скрит текст:
На финала Гарати полудява, въпреки че оживява и печели! Черната фигура е лудостта....
Ето възможните интерпретации на финала на "Дългата разходка":
* * *
Малък откъс от четвъртия том на "Кървави книги":
По-късно същата вечер се събраха да огледат околностите на набелязаната къща по предложение на Катсо. Мястото действително изглеждаше обещаващо. Карни беше минавал многократно по моста на "Хорнзи Лейн", но досега не беше забелязвал стръмните стълби към тясната пешеходна алея, която се спускаше към "Арчуей Роуд". Подстъпът към нея можеше лесно да се заварди, а по цялата й криволичеща дължина имаше една-единствена улична лампа, чиято светлина беше засенчена от дърветата в задните дворове на наредените край пътеката къщи. Именно тези задни дворове – с лесни за прескачане или събаряне огради – предлагаха удобен достъп до къщите. Един крадец можеше да се промъкне безнаказано в тях и после да се измъкне по безлюдната алея, без да бъде забелязан от горния или долния път. Беше нужен само пазач, който да предупреждава другите за случайни минувачи. И този пазач щеше да е Карни.
Следващата нощ беше мечтата на всеки крадец. Хладна, но не и студена; облачна, но без да е дъждовна. Срещнаха се пред Църквата на мъчениците на хълма Хайгейт и тръгнаха надолу към "Арчуей Роуд". Брендан ги беше убедил, че ще изглеждат по-подозрително, ако се приближат до алеята по горния път. По "Хорнзи Лейн" минаваха по-често полицейски патрули, може би защото мостът привличаше като магнит местните самоубийци. А и как да не ги привлича – дори да оцелееш след 24-метровия скок, фучащите по "Арчуей Роуд" тирове със сигурност ще те размажат.
Щастлив, че тази нощ предвожда бандата вместо Ред, Брендан не спираше да дърдори възбудено, най-вече за жени. Карни отстъпи на Катсо честта да крачи до Брендан и изостана с няколко стъпки, като мушна ръка при възлите в джоба на якето си. През последните часове връвта беше започнала да прави номера на уморените му от толкова безсънни нощи очи. На няколко пъти бе имал чувство, че се движи сама в ръката му и сякаш му помага да я развърже. И сега, докато вървяха към алеята, пак му се струваше, че шава под дланта му.
- Хей, човече... виж това – обади се внезапно Катсо, като посочи към потъналата в мрак пътека. – Някой е угасил лампата.
- Говори по-тихо – скастри го Брендан и ги поведе напред. Алеята не беше съвсем тъмна. Светлината на лампите по "Арчуей Роуд" стигаше и до нея, но се губеше сред гъстите храсти. В крайна сметка беше толкова тъмно, че Карни трябваше да вдигне ръце пред лицето си, за да ги види. Само най-смелите минувачи биха дръзнали да навлязат в тази тъмница. Момчетата започнаха да се изкачват по алеята и когато изминаха половината път до стълбите към "Хорнзи Лейн", Брендан ги накара да спрат.
- Ето я къщата.
- Сигурен ли си? – попита Катсо.
- Преброих дворовете. Тази е.
Оградата на двора беше в окаяно състояние. Брендан я изкърти за секунди – един минаващ по "Арчуей Роуд" тир заглуши трясъка – и нагази в подивелите къпини зад нея. Катсо го последва и изруга, когато храстите го одраха. Брендан го наруга, че вдига шум и се обърна към Карни.
- Влизаме. Щом излезем от къщата, ще изсвирим два пъти. Помниш ли сигналите?
- Да не е идиот? – намеси се Катсо. - Ще се оправи. Ще влизаме ли или няма да влизаме?
Брендан замълча и двамата си запробиваха път през обраслата с къпини градина. Когато излязоха от сенките на дърветата на моравата, сивите им силуети се очертаха на фона на къщата. Карни видя как се прокрадват до задната врата и чу как тя изскърца, когато Катсо – по-сръчният от двамата – насили бравата. После момчетата потънаха в къщата и той остана сам.
Само че в действителност не беше сам. Възлите му правеха компания. Карни огледа алеята с привикналите си към мрака очи. Нямаше минувачи. Доволен от видяното, той извади връвта от джоба си. Възлите, които държеше в призрачните си ръце, бяха почти неразличими в тъмнината. Въпреки това пръстите му започнаха да опипват несъзнателно един от тях и, колкото и да е странно, за няколко секунди постигнаха по-голям напредък, отколкото за всичките предходни часове. Понеже не виждаше какво прави, Карни се довери на инстинкта си и той свърши чудеса. Отново го завладя смущаващото усещане, че възелът му помага и сякаш няма търпение да бъде развързан. Окуражени от предчувствието за победа, пръстите му се плъзгаха на точните места и сякаш сами разбираха коя нишка да подръпнат.
Той огледа още веднъж алеята, за да се увери, че е все така пуста, после хвърли поглед към къщата. Вратата продължаваше да зее. Катсо и Брендан не се виждаха никакви. Карни се съсредоточи пак върху връвта и му се прииска да се изсмее на лекотата, с която възелът се разплиташе.
Беше толкова развълнуван, че започнаха да му се привиждат разни неща. В сърцевината на възела проблеснаха странни, непознати цветове. Светлината обхвана пръстите му и ги направи прозрачни...
*
Анелиса чу, че Ред отваря входната врата; чу го да вика някаква дума и после да я повтаря. Думата звучеше познато, но й трябваха няколко секунди, за да я осмисли и разпознае – беше собственото й име.
- Анелиса! – извика отново той. – Къде си?
"Никъде - помисли си тя. - Аз съм невидимата жена. За бога, не идвай да ме търсиш. Махай се!" Тя затисна устата си с ръка, не искаше зъбите й да изтракат. Трябваше да стои съвсем неподвижно и да пази пълна тишина. Ако мръднеше дори на косъм, то щеше да я чуе и да дойде. Щеше да е в безопасност само ако остане свита на топка и със запушена уста.
Ред тръгна по стълбите към втория етаж. Анелиса сигурно беше в банята и си пееше. Това момиче просто обожаваше водата. Киснеше във ваната с часове, а гърдите й стърчаха от нея като два вълшебни острова. Оставаха му само четири стъпала до горе, когато чу шум от коридора на долния етаж – прозвуча като кашлица. Да не би Анелиса да си играеше с него? Той се върна по стълбите, като този път стъпваше на пръсти. Някой беше изпуснал парче връв на едно от първите стъпала, едва сега го забеляза. Взе връвта и видя, че по средата й има възел. Шумът се повтори. Ами ако не идваше от Анелиса? Той сдържа дъха си и се ослуша. После се наведе и извади от ботуша си малкия автоматичен нож, с който не се разделяше, откакто стана на единадесет. Бащата на Анелиса го беше посъветвал да си намери по-сериозно оръжие, това било за хлапаци. Ред обаче го запази. И сега, докато се промъкваше по коридора към всекидневната, поблагодари на светия покровител на остриетата, че не беше послушал съвета на стареца.
Нощта беше затворила прозорците на къщата с черни кепенци. Младежът се спря на прага на стаята и огледа напрегнато тъмнината за някакво движение. Шумът се разнесе отново и този път беше по-продължителен – цяла серия от звуци. Не го издаваше човек, осъзна Ред с облекчение. Звучеше като хриптене на ранено в битка куче. И не идваше от всекидневната, а от кухнята зад нея. Окуражен, че натрапникът е животно, той протегна ръка и натисна ключа на лампата.
Безумните събития, които последваха, се разиграха за десетина секунди, но на Ред тези секунди му се сториха дълги като минути. През първата секунда от светването на лампата той зърна нещо край вратата на кухнята, а през втората вече крачеше към него с ножа в ръка. През третата секунда животното, явно разгадало враждебните му намерения, изскочи от скривалището си. То се втурна към младежа като светкавица от плът. Внезапното му приближаване го втрещи: размерът му; горещината, която излъчваше димящото тяло; противният дъх, който излезе от голямата уста. През четвъртата и петата секунда Ред успя да избегне първата атака на съществото, но на шестата то го докопа. Грубите му ръце го сграбчиха. Той замахна с ножа и поряза създанието, но то не отстъпи, а го придърпа към себе си в смъртоносна прегръдка. По-скоро по случайност, отколкото преднамерено, острието проникна в плътта му и по лицето на Ред пръсна гореща течност. Той почти не забеляза. Оставаха му само три секунди живот. Окървавената дръжка се изплъзна от ръката му и ножът остана забит в звяра. Лишен от оръжие, Ред заизвива тяло в опит да се измъкне от хватката на съществото, но голямата безформена глава се притисна към неговата и огромната като тунел уста изсмука въздуха от дробовете му. Това беше последният дъх на младежа. Останал без кислород, мозъкът му изнесе тържествена заря в чест на предстоящата смърт: римски свещи, ракети и въздушни колела. Зарята не продължи дълго; скоро я замени пълен мрак.
Скрит текст:
Garraty sees a "dark figure" beckoning to him. Although one can only speculate, most believe this is his father who, he explained earlier in the book, had been "squaded" by being captured and taken away by the Major's men. Some readers have interpreted this dark figure to be recurring Stephen King villain Randall Flagg, who is often referred to as "The Walkin' Dude" or "The Dark Man" (this is notably mentioned in the book The Stephen King Universe by Wiater, Golden & Wagner). A second speculation comes from Stebbins's earlier reference about the souls of the walkers being close by, and that the dark figure is the specter of either McVries or Baker. A third idea is that the figure is Death and he has come for Garraty, who has also died from fatigue and the action of him running is his move into the afterlife where he is now free of the fatigue and pain he gathered during the walk. A final speculation is that since Garraty "knows the figure like he knows himself," is actually chasing a figment of his own personality--his hope, which he believed was lost after Freeport. Ignoring (or most likely unaware of) the celebration going on around him, Garraty gets up from Stebbins's side and walks after the dark figure; when someone - possibly the Major himself - tries to grab him, he begins to run.
* * *
Малък откъс от четвъртия том на "Кървави книги":
По-късно същата вечер се събраха да огледат околностите на набелязаната къща по предложение на Катсо. Мястото действително изглеждаше обещаващо. Карни беше минавал многократно по моста на "Хорнзи Лейн", но досега не беше забелязвал стръмните стълби към тясната пешеходна алея, която се спускаше към "Арчуей Роуд". Подстъпът към нея можеше лесно да се заварди, а по цялата й криволичеща дължина имаше една-единствена улична лампа, чиято светлина беше засенчена от дърветата в задните дворове на наредените край пътеката къщи. Именно тези задни дворове – с лесни за прескачане или събаряне огради – предлагаха удобен достъп до къщите. Един крадец можеше да се промъкне безнаказано в тях и после да се измъкне по безлюдната алея, без да бъде забелязан от горния или долния път. Беше нужен само пазач, който да предупреждава другите за случайни минувачи. И този пазач щеше да е Карни.
Следващата нощ беше мечтата на всеки крадец. Хладна, но не и студена; облачна, но без да е дъждовна. Срещнаха се пред Църквата на мъчениците на хълма Хайгейт и тръгнаха надолу към "Арчуей Роуд". Брендан ги беше убедил, че ще изглеждат по-подозрително, ако се приближат до алеята по горния път. По "Хорнзи Лейн" минаваха по-често полицейски патрули, може би защото мостът привличаше като магнит местните самоубийци. А и как да не ги привлича – дори да оцелееш след 24-метровия скок, фучащите по "Арчуей Роуд" тирове със сигурност ще те размажат.
Щастлив, че тази нощ предвожда бандата вместо Ред, Брендан не спираше да дърдори възбудено, най-вече за жени. Карни отстъпи на Катсо честта да крачи до Брендан и изостана с няколко стъпки, като мушна ръка при възлите в джоба на якето си. През последните часове връвта беше започнала да прави номера на уморените му от толкова безсънни нощи очи. На няколко пъти бе имал чувство, че се движи сама в ръката му и сякаш му помага да я развърже. И сега, докато вървяха към алеята, пак му се струваше, че шава под дланта му.
- Хей, човече... виж това – обади се внезапно Катсо, като посочи към потъналата в мрак пътека. – Някой е угасил лампата.
- Говори по-тихо – скастри го Брендан и ги поведе напред. Алеята не беше съвсем тъмна. Светлината на лампите по "Арчуей Роуд" стигаше и до нея, но се губеше сред гъстите храсти. В крайна сметка беше толкова тъмно, че Карни трябваше да вдигне ръце пред лицето си, за да ги види. Само най-смелите минувачи биха дръзнали да навлязат в тази тъмница. Момчетата започнаха да се изкачват по алеята и когато изминаха половината път до стълбите към "Хорнзи Лейн", Брендан ги накара да спрат.
- Ето я къщата.
- Сигурен ли си? – попита Катсо.
- Преброих дворовете. Тази е.
Оградата на двора беше в окаяно състояние. Брендан я изкърти за секунди – един минаващ по "Арчуей Роуд" тир заглуши трясъка – и нагази в подивелите къпини зад нея. Катсо го последва и изруга, когато храстите го одраха. Брендан го наруга, че вдига шум и се обърна към Карни.
- Влизаме. Щом излезем от къщата, ще изсвирим два пъти. Помниш ли сигналите?
- Да не е идиот? – намеси се Катсо. - Ще се оправи. Ще влизаме ли или няма да влизаме?
Брендан замълча и двамата си запробиваха път през обраслата с къпини градина. Когато излязоха от сенките на дърветата на моравата, сивите им силуети се очертаха на фона на къщата. Карни видя как се прокрадват до задната врата и чу как тя изскърца, когато Катсо – по-сръчният от двамата – насили бравата. После момчетата потънаха в къщата и той остана сам.
Само че в действителност не беше сам. Възлите му правеха компания. Карни огледа алеята с привикналите си към мрака очи. Нямаше минувачи. Доволен от видяното, той извади връвта от джоба си. Възлите, които държеше в призрачните си ръце, бяха почти неразличими в тъмнината. Въпреки това пръстите му започнаха да опипват несъзнателно един от тях и, колкото и да е странно, за няколко секунди постигнаха по-голям напредък, отколкото за всичките предходни часове. Понеже не виждаше какво прави, Карни се довери на инстинкта си и той свърши чудеса. Отново го завладя смущаващото усещане, че възелът му помага и сякаш няма търпение да бъде развързан. Окуражени от предчувствието за победа, пръстите му се плъзгаха на точните места и сякаш сами разбираха коя нишка да подръпнат.
Той огледа още веднъж алеята, за да се увери, че е все така пуста, после хвърли поглед към къщата. Вратата продължаваше да зее. Катсо и Брендан не се виждаха никакви. Карни се съсредоточи пак върху връвта и му се прииска да се изсмее на лекотата, с която възелът се разплиташе.
Беше толкова развълнуван, че започнаха да му се привиждат разни неща. В сърцевината на възела проблеснаха странни, непознати цветове. Светлината обхвана пръстите му и ги направи прозрачни...
*
Анелиса чу, че Ред отваря входната врата; чу го да вика някаква дума и после да я повтаря. Думата звучеше познато, но й трябваха няколко секунди, за да я осмисли и разпознае – беше собственото й име.
- Анелиса! – извика отново той. – Къде си?
"Никъде - помисли си тя. - Аз съм невидимата жена. За бога, не идвай да ме търсиш. Махай се!" Тя затисна устата си с ръка, не искаше зъбите й да изтракат. Трябваше да стои съвсем неподвижно и да пази пълна тишина. Ако мръднеше дори на косъм, то щеше да я чуе и да дойде. Щеше да е в безопасност само ако остане свита на топка и със запушена уста.
Ред тръгна по стълбите към втория етаж. Анелиса сигурно беше в банята и си пееше. Това момиче просто обожаваше водата. Киснеше във ваната с часове, а гърдите й стърчаха от нея като два вълшебни острова. Оставаха му само четири стъпала до горе, когато чу шум от коридора на долния етаж – прозвуча като кашлица. Да не би Анелиса да си играеше с него? Той се върна по стълбите, като този път стъпваше на пръсти. Някой беше изпуснал парче връв на едно от първите стъпала, едва сега го забеляза. Взе връвта и видя, че по средата й има възел. Шумът се повтори. Ами ако не идваше от Анелиса? Той сдържа дъха си и се ослуша. После се наведе и извади от ботуша си малкия автоматичен нож, с който не се разделяше, откакто стана на единадесет. Бащата на Анелиса го беше посъветвал да си намери по-сериозно оръжие, това било за хлапаци. Ред обаче го запази. И сега, докато се промъкваше по коридора към всекидневната, поблагодари на светия покровител на остриетата, че не беше послушал съвета на стареца.
Нощта беше затворила прозорците на къщата с черни кепенци. Младежът се спря на прага на стаята и огледа напрегнато тъмнината за някакво движение. Шумът се разнесе отново и този път беше по-продължителен – цяла серия от звуци. Не го издаваше човек, осъзна Ред с облекчение. Звучеше като хриптене на ранено в битка куче. И не идваше от всекидневната, а от кухнята зад нея. Окуражен, че натрапникът е животно, той протегна ръка и натисна ключа на лампата.
Безумните събития, които последваха, се разиграха за десетина секунди, но на Ред тези секунди му се сториха дълги като минути. През първата секунда от светването на лампата той зърна нещо край вратата на кухнята, а през втората вече крачеше към него с ножа в ръка. През третата секунда животното, явно разгадало враждебните му намерения, изскочи от скривалището си. То се втурна към младежа като светкавица от плът. Внезапното му приближаване го втрещи: размерът му; горещината, която излъчваше димящото тяло; противният дъх, който излезе от голямата уста. През четвъртата и петата секунда Ред успя да избегне първата атака на съществото, но на шестата то го докопа. Грубите му ръце го сграбчиха. Той замахна с ножа и поряза създанието, но то не отстъпи, а го придърпа към себе си в смъртоносна прегръдка. По-скоро по случайност, отколкото преднамерено, острието проникна в плътта му и по лицето на Ред пръсна гореща течност. Той почти не забеляза. Оставаха му само три секунди живот. Окървавената дръжка се изплъзна от ръката му и ножът остана забит в звяра. Лишен от оръжие, Ред заизвива тяло в опит да се измъкне от хватката на съществото, но голямата безформена глава се притисна към неговата и огромната като тунел уста изсмука въздуха от дробовете му. Това беше последният дъх на младежа. Останал без кислород, мозъкът му изнесе тържествена заря в чест на предстоящата смърт: римски свещи, ракети и въздушни колела. Зарята не продължи дълго; скоро я замени пълен мрак.
Всъщност финалът е много спорен, защото не е написано директно какво се случва. Завоалирано е нарочно (според мен) и Кинг оставя на читателя да прецени как точно приключва историята.
Внимание!!! Спойлерът разкрива финалът на "Дългата разходка"!!!
Внимание!!! Спойлерът разкрива финалът на "Дългата разходка"!!!
Скрит текст:
По моята трактовка, черната фигура е Смъртта.
По моята трактовка, черната фигура е Смъртта.
И според мен е така. Всеки път след като я прочета ми остава едно такова горестно чувство.
Моята интерпретация: (който не е чел книгата, да не отваря скрития текст!)
Скрит текст:
На финала Гарати полудява, въпреки че оживява и печели! Черната фигура е лудостта....
Много обичам тази книга.
Малък откъс от четвъртия том на "Кървави книги":
Аз съм още до никъде с препрочитането на "Сблъсък", нямам време напоследък.
Тамън измряха всички и дойде време за същинската част. Засега върви повече от добре, но доколкото разбирам, нещата, които са ви подразнили са по-нататък.И на мен никак не ми хареса краят на "Дума Ки", а започна толкова добре. Яко се е омазал накрая Кинг, изглежда точно като набързо скалъпено коклкото да има някакъв край.