ЕЛП - отчетно-потребителска- 41

Беля работа са те.
В трети клас курдисаха до чина да мен неземно красиво същество с плитки и руска рокличка - руска, щото техните тъкмо се бяха върнали от Коми. Изучавах профила й с часове, познавах почерка, кутийката за моливи и химикалките й. Заприказвах я някъде в средата на шести клас, и то делово - нямах пергел, или нещо такова. В осми мисля, че танцувахме, а в десети я целунах. Всъщност тя мене. Бързо някак, неангажиращо, повече за изминалото време, отколкото за предстоящото. За първи и последен път.
Малко след като се върнах от армията, разбрах, че мацката се омъжила за един метълист, както им казвахме. После аз се запилях, и от време на време, когато се връщах като Антей към земята, която ме е родила*, в задимените бирени вечери моите приятели споделяха, че има дъщеричка, че мъж й се пропил и я пребивал, че заложили апартамента си заради някакви мутренски дългове и така. Има вече над десет години не съм питал, нито съм чувал нещо. Даже бях забравил.

Та в нито един ден от тези години не ми се пощя да ида на училище. Любов, любов, ама чак пък толкоз... Любовта си е в училище, а извън него имах футбол, фунийки, тренировки, момчетата от махалата. Всичко трябва да има граници. И имаше.

*Тоя лаф е от "Горещ Вятър", от книгата, не от пошлото филмче. Пак там пише за напукания асфалт по пътя на юг, начесто прошарен от сенките, и за оголените камъни в коритото на реката, избелели от слънцето като кости.

Сигурно не знаете точно какво е комендатура, но за целта на настоящия ни разказа не ви и трябва. Важното в случая е, че там служат пет 18-19 годишни момчета, войници, и няколко офицери до капитан. Комендатурата, с чиито любовен живот имам намерение да ви запозная, се намираше в най-малката и отдавна умираща община в страната. Още е там, поне сградата. Воинската дисциплина беше нещо съвсем относително, а офицерската чест се защитаваше най-вече с безумно пиене.

Бях за там отначало за ден, колкото да взема лекарства за коне, ама понеже в ония дрипави години доставките на неща бяха нещо повече пожелателно, се наложи да изчакам три дена и да спя при тия пет полови шпаги. Две софиянчета - Иво и Шарбоното, Влади от Брезник, Апо от Тополница, Петричко и помачето Владо от Корница.

Апо бе беше влюбен, само че в коменданта. Нищо хомосексуално нямаше в тая любов, беше неясно някак трансформирано, но почти сексуализирано възхищение от чина капитан, от личната му Шкода, облите мускули под наплютия от бълхите потник, и най-вече от властните заповеди, с които капитанът командваше противния старшина, който скъсяваше живота на Апо с тормоз. Тая любов беше донякъде несподелена, но ежедневно засвиделствана - Апо заставаше "Мирно"  и не помръдваше, стига да види дори сянката на офицера в дъното на улицата. Лъскаше с нега в очите и една омазнена гета* в ръка калниците на очуканата УАЗка и дори чистеше с шепа трохите и цигарена пепел от попуканата кожа на седалката на това инак много забележително возило. Носеше обяда в канцеларията, като стоеше ненатрапчиво до чинията да я варди от мухи, ако комендантът по това време беше решил да попуши или говори по "градската".

Владо беше получил това име по време на Възродителния процес. Беше женен, с две деца, хем на 19. Момичето му се казваше Ася и му липсваше болезнено. Имаше снимка колкото ученическа тетрадка и я вадеше сутрин и вечер и нещо бърбореше, загърбил другите. Имаше и една по-малка, с децата, която ми показваше с гордост. Хубаво момиче, кръглолико и наперено, като всички помакини. Чакаше отпуската си като драскаше изминалите дни в три джобни календара и още върху общия в кухнята, където от нетърпение беше избързал със седмица.

Влади никога преди не беше целувал, у предполагам никога не беше говорил с момиче. Дотогава. Беше риж, луничав, къс труп, дълги крака, дълъг врат и малка глава с голям нос, висок, хилав, леко гърбав и миришеше извънмерно даже и за граничарските ни разбирания. По някакви осигурени от Иво и Шарбоното канали се беше запознал с едно момиче, което живееше в селото. Във всяко населено място има семейства, които другите сочат с пръст - на алкохолици, и изобщо пропаднали хора, и това момиче произхождаше от едно такова. Къшата им почти нямаше покрив, на врата висеше едно мазно армейско одеало. Беше на около 25, нисичка и слаба, с рядка права коса. Не помня работеше ли нещо. Имаше доста мургава кожа, и не знам защо само едно око, а на мястото на другото имаше сбръчкана кожа. Иво и Шарбоното, които се допълваха до тъп ъгъл в любовта, в идеите, както и във всичко останало, бяха решили ей-така, за кодош да ги запознаят, че да гледат "сеир", а пък то... Любов.
През селото течеше една рекичка, планинска, шумна и студена, та и в августовските нощи лъхаше хлад от мостчетата й, а Влади и еднооката всяка вечер седяха на ствола на една паднала върба и си говореха. Той се опитваше да я хване за ръка, пък тя се дърпаше, после се смрачаваше и не знам дали се дърпаше, или той дали още искаше да я хване. Невиделите истински сеир зевзеци му се подиграваха, че си е закачил в шкафчето снимки на Гео Милев, че да му напомнят за Еднооката, и че ще има възможност да се запознае със сексуалните навици на всички пройдохи от общината, щото тя вече ги познавала и ей такива. Влади наби Иво незлобливо, колкото да го успокои.

Понякога се чудя дали Иво и Шарбоното не бяха най-щастливата част от този малък свят. По цял ден ходеха заедно и си говореха щуротии. Не помня дали имаха гаджета, по-скоро не, или вече не. Не говореха за това. Аз и тогава бях наивен и те ме оставиха с убеждение, че за да имат гадже, им трябва само малко време и цивилен живот. Не си ги представях влюбени, но като се замисля - преди да ида за пустите му лекарства, никой от тая пъстра компания не си го представях така. Та кой знае.

Преди няколко години минах през Корница. Владо се разплака и закла три шилета. Имат седем деца. Ася беше изгубила всичките си предни зъби, но се смее звънко, като слага шепа пред устата си. Аз хич не ги разбирам женските работи, но знам, че когато една жена се смее така, то със сигурност липсва на мъжа си, ако той се отдели от нея и за ден.