Как разбирате прошката?

Била съм и от двете страни. Когато съм простила, съм го направил с ясното съзнание, че не е редно после да натяквам това на човека. Когато са ми прощавали, всячески се стремя да не повтарям повече грешката. Е да, учили сме се били от грешките, но за мен грешка, направена повече от 1 път си е жива подигравка с човека отсреща /ако говорим за отношения/. Денят на прошката за мен не е от значение. Та само в този ден ли можем/искаме/трябва да простим?? Ужасно ми беше като живеехме със свекърите преди 10 години, те чакаха още със ставането сутрин да им се иска прошка  И до сега не ги понасям, то свекъра и толкова патриархален тип, че ужас  Каква прошка съм искала тогава като е било по задължение? Никаква!

Според мен едно от най-важните неща, които човек трябва да умее в живота си е това да прощава.
И не толкова заради другите, въпреки че и те не са без значение. Но по-скоро заради себе си, за да успява да върви напред без да трупа негативни емоции.
Също така прошката не е просто една дума, а е процес, поредица от действия.
Да простиш на някого означава да продължаваш да се държиш добре с някого, въпреки че той по някакъв начин те е обидил или наранил и да не си предубеден в отношенията си с него заради случилото се.

Добре казано, но трудно за реализация. Като му простиш на човек и той после пак те обиди, винаги излиза на преден план предишната обида.

Да простя означава да нулирам сметката и да не планирам ответен удар.

Но не значи да забравя, нито значи, че трябва да правя усилия, за да продължи връзката с този човек. Дори може да се отдалеча.

Със сигурност не обичам натиска "да простя", който значи да не забелязвам кога някой ми е направил лошо и да се върна за още една порция от същото.

Прощавала съм, но имам проблеми със забравянето. Мисля си, че и при другите е така. Човек може да прости много неща, но при всеки следващ проблем от ответната страна, това, което е "простено" излиза отново наяве. В крайна сметка се оказва, че има непростими неща, които на думи са простени, но паметта не допуска да бъдат реално такива. Съответно се стига до постоянно натякване и отравяне на живота и на двете страни. Има и такива, които могат да бъдат дори почти забравени. Всеки може да излъже, да залитне, да не съобрази (не говоря само за изневяра), въпросът е какво прави за да заслужи прошка и почти пълно заличаване на болката и обидата. Клишето за бързата загуба на доверие и дългогодишното изграждане на такова е доказан житейски факт.
За мен прошката е плод на дълго обмисляне, преценяване на ситуацията, достигане до ниво, в което не само да си позволиш отново да повярваш на човека отсреща, но най-вече да повярваш и да си абсолютно убеден, че ти самият си в състояние да не се връщаш към това, което (все пак) искаш да простиш.

Не мисля, че прошката от твоя страна автоматично означава да се довериш.

Няма нищо лошо в това да изискваш солидни доказателства, че другата страна се е променила и чак тогава да започнеш с нови отношения на доверие. Давам прошка и забравям само ако отсреща видя възможност за реформа и промяна, ако не- няма нищо достойно в това да си глупак и да се върнеш за повторна гавра, освен ако не го правиш с цел да си калиш търпението.

Вярваща християнка съм. Ще споделя това, което мисля от лични преживявания. Първо искам да кажа, че обидата може да дойде по два начина. Човек може умишлено да поиска да те нарани и тормози, или да не е умишлено, но ти да изтълкуваш погрешно действията му. Цели 3 години се мъчех да простя на бившата ми работодателка. В случая - несправедливо и лошо отношение без причина. Многократно съм казвала, че съм простила, но всеки път, когато преминавах наблизо до бившия офис, се чувствах зле, гадно и напрегнато, въпреки че вече бях напуснала отдавна. Да кажеш, че прощаваш, а да продължаваш да таиш обида, огорчение, нараняване - това не е прошка. Истинската прошка се основава на решение, да решиш да простиш и да помолиш Бог да ти даде сили да го направиш наистина и да те изцели от нараняването. Вярвам, че без Божията помощ човек не е способен да прости истински, защото болката остава, а точно там се намесва Той със своята изцелителна сила. И така този декември преди Рождество реших да простя - истински. Помолих Бог да ми даде сили да го направя. Трябваха ми два дни. Първия ден се запътих към бившия офис и... не успях, казах си: Боже, не мога, не мога да простя! Втория ден стигнах до вратата на офиса... не можех да почукам няколко минути, обидата и болката ме бяха вкопчили, нямах сили да почукам. Отново помолих Бог за сили, и почуках. Бившата ми работодателката ми отвори, почуди се, но ме покани да вляза. Казах й, че идвам да й пожелая весели празници, да й подаря едно малко подаръче и да й кажа, че й прощавам. След като излязох от офиса, просто не мога да опиша чувствата, които ме обзеха. Сякаш тежък камък ми падна, така ми олекна, една радост дойде, едно облекчение, един мир, една свобода... и никакво лошо чувство към нея вече.
Отново искам да кажа, че без Божията помощ нямаше да мога да го направя, нещо, което ме мъчеше с години. Също искам да кажа, че прошката носи изцеление на душата и тялото. Медицински доказано е, че обидата и нараняването причиняват болести. Безплодието също може да бъде следствие от непростителност и огорчение (не винаги, но е възможно). Също така в Библията е записано, че ако ние не прощаваме, и Бог няма да ни прости. Моля, тези, които не вярват, да не вземат на присмех моя коментар, защото това, което написах е от лично преживяване и за мен да вярвам в Бог не е просто религия, а начин на живот и най-важната помощ в трудни моменти.

Да простя означава да се освободя от емоционалния товар, който ме е тромозил след съответното събитие. Просто старата случка да спре да ме гнети и да престана да си спомням с яд.
Ни най-малко не означава, че всичко ще си стане, както преди или че ще забравя и няма нищо общо с доверието. Напълно възможно е да съм простила на някой, че се е държал като лайно, да съм приела, че е лайно, но в същото време като знам какъв е, няма да го държа близо до бялата си риза.

Точно натам биех и аз. Човек дава прошка ако иска да забрави, а иска да забрави ако вижда, че има смисъл и отсрещната страна го заслужава. Затова са нужни дългите размисли и абсолютната убеденост. Изграждането на доверие е процесът между прошката и забравянето. А доверието е общо понятие в случая, понякога човек трябва да изгради доверие в собствените си сили.
Освен това аз вярвам, че прошка се дава на близките хора. Какъв е смисълът да тая някакви силни (било то положителни или отрицателни) емоции към някакви преходни хора, чиято глупост не може да ми се отрази в дългосрочен план. Няма емоции, няма какво да прощавам, минава и заминава.

И аз съм на мнението на Zwilling и Мамасита. Прошката е работа не само на прощаващия, но и на този който е сгафил. Ако той не съжалява за действията/думите с които е ме е наранил аз защо ще му прощавам? За да продължи гаврата, както казва Мамасита. Не виждам в смисъл в това. И има много общо между прошката и доверието, веднъж получена, тя трябва да се заслужи и виновният да се постарае да не повтаря грешката си. Иначе всяко нещо ще препраща отново към това за което уж е простено. Даването на прошка не е забравяне, не е като да изтриеш написаното с молив.

Интересно ми е вярващите християни как съвместяват идеята за безкритична прошка с това, което е пял един старозаветен цар. Добре де, жокер- Псалми Давидови. Общо взето в има-няма 150 текста се разправя как на света има истински гадняри, които Бог ще накаже и за тях няма спасение. Така че и християнин да си, истината е, че има хора, които просто са ти врагове и за там не е предназначена прошка. Особено ако са двойнствени личности и говорят сладко, а крият отрова.

Прощавам, но не забравям и никога отношенията ми с този човек не са и няма да бъдат същите. Така че явно не мога напълно да простя. Единствено прощавам на моите родители за всичко ако въобще са сбъркали. Тях обичам безгранично и си мисля че каквото и да направят ще простя и ще се постарая пак да имам нормални взаимоотношения с тях. Но за друг човек не мога да забравя обидата или болката, която са ми причинили или че са ме използвали за нещо. Желая всичко най-хубаво на тези, но не ги искам повече в обкръжението си.
Случвало ми се е да простя, но никой до сега не се е поучил от грешката си и рано или късно пак я е повтарял. Е как да продължиш с такъв човек някакви взаимоотношения!

Това е и моето мнение.
Но също така - това е висш пилотаж, и много малък процент хора мога да го постигнат.
Ако си осъзнат - да.
Но иначе - не.
Просто малцина наистна разбират, че смисъла на прощаването е в това да освободиш себе си.
Не само да простиш на някого нещо, но и на себе си по принцип и за всичко.

       Здравейте! Благодаря за мненията - ето, че винаги има над какво още да помислим ( май не се замислям всеки път  "дали не се връщам за втора порция? " ) .
       Два случая от моя живот с еднаква развръзка , но по различен начин :
       Първият - сега като се замисля не беше най-голямата болка за умиране, но си беше предателство ( нещо като изневяра с участието на лъжи и малък рецидив, но не съвсем такова). Тогава след известно страдание , клонящо вече към омраза, реших, че искам да простя.Кзах си, че искам да имам сили да го направя. Не съм си давала много зор, за мен това всъщност е невъзможно - да принудя себе си да простя, а мисля , че за всички е невъзможно, поне не и искрено. Но съвсем целенасочено се наблюдавах, връщах се периодично към ситуацията и "проверявях" дали изпитвам все същите емоции, дали все още имам нужда да ги изпитвам, , какво ако продължа да ги изпитвам, и какво ако не и т. н. Тоест работех по въпроса по някакъв начин  . След известно време се получи, все по- рядко ми беше нужно да се връщам към случката, и тя все по- малко ми носеше каквито и да е чувства. Помня я само като факт, записан някъде ...
       Вторият - това вече си беше тежък случай - човек, който се повлия негативно на състоянието  баща ми в момент, в който той беше много болен( светла памет на баща ми), опита се да застраши сериозно здравето , да не кажа и живота ми, и даде всичко от себе си да ме наклевети където и както може. С две думи трудна работа. Оставих нещата в емоционален план да са такива, каквито бяха, да ме връхлитат чувства и емоции колкото си искат. Единственото нещо, което исках е да го махна от живота си възможно най- скоро и го направих. Мина много време. В един момент просто разбрах, че съм простила.И аз не знам как - без съзнателно да се стремя към това. И  мисля, че не е защото този човек е вече далеч от мен,защото  когато се опитвам да си представя как бих реагирала, ако го видя след толкова време , не се сковавам вече от болка, омраза, обида , разочарование... Е, вярно, че сега когато пиша това, ме навестяват някакви мисли за извиване на врат, но те съвсем не са сериозни и дълготрайни и по- скоро отношението ми е като към дете , което просто не е знаело какво прави ( въпреки, че има деца, които са по- мъдри от някои възрастни, но това е друга тема) . За мен фактът, че , така се каже,не ми се занимава да мисля толкова и по стария начин за това е достатъчен.
       И в двата случая след прошката това, което чувствам е свобода и лекота, сякаш съм носила някого на гърба си, или съм била закопчана с белезници за него , и сега съм се "откачила" от него ( или съм откачила него от себе си ) . Това важи за мен и когато получилият прошка от мен продължава да е в живота ми, поне засега успявам .
       Наистина е прекрасно да се освободиш, да не чувстваш този вид емоционална обвързаност, и може би да запазиш само опита от случилото се.Особено сравнено с ранната ми младост, когато хич не прощавах лесно   доста приличах на себе си.
       Друг е въпросът, че по - лесно прощавам, отколкото искам прошка. Питала съм се защо така - ами отговарям си - може би пак възможностите са две - с работа или просто да си дам време да се науча.